четвъртък, 4 март 2010 г.

"Повелитвлят на мухите", Уилям Голдинг

преди известно време се нарамих със задачата да прочета "Повелитвлят на мухите" на Уилям Голдинг. стори ми се стърашно интересна по разказите и препоръките на различни хора, така че се бях надъхала много. да, ама не... когато започнах да я чета не беше така лесно, както би трябвало да ти е с книги, които ти допадат. сега го отдавам на факта, че имах още 1000 неща на главата... та така след 2. глава зарязах книгата до преди половин месец (може и по - малко), когато реших, че все пак си стува да продължа.... хванах я и я прочетох за дни... и да! "Повелителят на мухите" определено е много добра книга!! интересно е, че мои идеи залягат към средата на книгата... може би за това ми хареса така!! :))
звярът е в самите нас! и ние сме звярът! винаги съм се чудела за златната среда между свободата и творческия хаос от една страна и безредието и диващината от друга... дали цивилизацията се губи там, където на преден план стои единствено жаждата за власт и кръв... когато насила бъдем откъснати от цивилизацията....
в този ред на мисли книгата крещи от всеки ред да внимаваме да не загубим разума, защото в такива случаи само Повелителят на мухите знае колко сме жалки с мизерните 10% капацитет, който използваме! за жалост обаче в един свят където здравия ум не важи, по - висшите биват смазвани от естествения подбор....

и за да избягам от есеистичния стил най - официално казвам, че в главата ми е абсолютен хаос! обожавам книги, които ме водят до това ми състояние!! :) как, по дяволите, група хлапаци толкова лесно приемат смъртта на един от своите... особено когато сами я причинят... конкретно за Саймън, при когото всичко това е още неосъзнато, защото при Прасчо вече е умишлено... иии Саймън ми беше любимец - явно си падам по герои аутсайдери... та така де смъртта ми дойде доста силна!! определено книгата нямаше да е така разтърсваща, ако всичко беше като на американски филм :?

"Плачът му се извиси под черния дим, пред горещия, опустошаван от огъня остров; заразени от него, и другите момченца се разплакаха. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната. "