вторник, 27 юли 2010 г.

Repo Men



Дълго време мислих какво мога да напиша за този филм. Оказа се, че всичко, което имам е доста клиширано. Някакви мои си разсъждения, които не водят до никъде. Така че в общи линии ще набележа потока ми на мисъл в няколко точки, за да оставя свободна интерпретация?!

1. историята с котката и кутията! Най – красивото начало на филм, за което се сещам в момента. Да не говорим че са направили филм, който си играе с границите на комерса, като бяга от тях с тази интелигентна нотка на абсурд в течение на целия филм. Постоянно си в двоумение дали можеш да приемеш това или не... колко още можеш да приемеш...?!

2. идеята за Съюза. Моля нека ми бъде простено, но нямаше как да не направя връзката с Големия Брат от „1984” на Оруел. Явно вече за никого не е тайна как точно може да се манипулира най – оптимално човечеството – като се гавриш с мисълта за живота и смъртта... „Дължите го на семейството си! Дължите го на себе си!”

3. робо-хората. „Аз имах изкуствено сърце, а тя имаше изкуствено всичко останало!”

4. това, че прилича на фантастика, а някак си не носи толкова далечно усещане...

5. музиката!

6. Джъд Лоу!!

7. сцената в бялата стая... със Sing it back на Moloko... красота!!

Не обичам да има много насилие във филмите, а в този има повече от много, но идеята, чувството... така дори сцената пред розовата врата е идеална (макар че през половината време се бях скрила зад възглавницата си)... в този ред на мисли филмът е невероятен! Гледайте го и... Хепи Бъъъъдей...

вторник, 20 юли 2010 г.

Притча!? :)

Говорим си за книги и бля бля... та последния път когато си бях вкъщи, стана дума за списъка с книги на сестра ми от училище... сещате се – кошмара на прогимназията са книги по задължение, после в гиманзията спираме да се интересуваме от задълженията или от четенето... който както...
Сестра ми има да чете „Под игото”. Помня, че когато аз бях на нейните години тази книга ми се виждаше нечовешки дълга, и не за друго, а защото винаги съм имала склонност да чета бавно... и имам ясен спомен как майка ме надъха да я прочета, като ми каза, че в самата си същност тя е за една голяма любов. Не защото е така наистина (макар че все още си мисля, че е така), а защото знаеше , че на малката ми 12 – 13 годишна пуберска душа и глава и се четат големи любовни истории! Не е за вярване колко бързо изгълтах разпадащото се издание от 1980 (примерно...) само и само да разбера какво се случва с голямата любов! Освен това явно впечатленията ми от книгата бяха много силни защото в един период от пуберския си живот дори си падах по момче, което оприличавах на Боримечката... странно защо това беше любимият ми герой – забавен, недодялън понякога, решителен и деен... обожавам го!! А и може би (предимно) историята с отвличането – коя малка романтичка не харесва отвличания от любимия :)
Та прибирам се аз и на вечеря става дума за това, че сестра ми има да чете „Под игото” и аз естествено искам да надъхам и нея, както мaма надъха мен (7 години преди това), а нейната реакция беше „о, ужас!!” останах изумена... по – късно майка ми разясни, че на нея е казала, че книгата е екшън, много интересна, с много действие, напрегната (което като се замисля също е вярно) и ми даде да разбера как подхода при нас двете е различен – нещо, в което незнайно защо никога не съм се и съмнявала :)
Седя и си мисля, че всъщност е така при всички читатели. И когато една книга е наистина добра, просто трябва да напипаш пулса на следващия, който ще я прочете... „Хей, знаеш ли имам една книга. Мисля, че ще ти хареса – става дума за...”

P.S.: това би трябвало да бъде житейски урок – съвременна притча!! Да, така мисля... !?

18% сиво, Захари Карабашлиев


Това в дясно се оказва да е 18% сиво. Странното е, че почти всички изображения на 18% сиво в интернет изглеждаха различно и освен това мисля, че за това си има обяснение (от където следва, че не е толкова странно)... но не съм аз, този който да дава светлина по такива въпроси. Май всъщност по никакви въпроси... но пък и даването на светлина е.... е, нека се отърва с „относително понятие”, нали?!
Просто почувствах остра нужда след като прочетох романа на Захари Карабашлиев „18 % сиво” да разбера за какво иде реч. Не очаквах тази си реакция всъщност. Първото нещо, което си помислих е, че е твърде много за 18%, а от друга страна ми стана толкова меко и уютно. Обичам да ми е цветно, но със сивото си имаме някакви тайни красиви взаимоотношения... (тайни – аз не съм съвсем на ясно с тях!!)
Та романът... след като разбрах, че „това е Книгата!”, съвсем естествено беше да си я купя и да я изчета. Чете се толкова леко и по едно време спираш и си казваш уау... но не от онези разълнуваните, а от онези тежките – все едно дете изтърва топката си върху главата ти, като Нютоново прозрение.
Изглежда да е писана с много любов тази книга. Всяко малко нещо бъка от любовта на автора... кафето и мръсното мартини... и накрая си мислиш, че ако не забелязваш тези маки неща и не им даваш любов, сигурно живееш в много жалко ежедневие... е, не знам дали това си мислиШ, аз си го помислих.... но пък аз съм фен на малките неща, така че нямам конфликт със себе си :)
Така де, допивам си кафето и препоръчвам тази книга!! и колко нежно на допир и ароматно е изданието... определено си струва да се притежава!!

Ммм всичко друго, което ме напира да говоря за романа още е „спойлър”, така че мисля да приключа точно така. непременно посетете сайта на автора и разгледайте фотографиите...

Сетих се, че забравих да кажа кога почувствах, че с книгата много ще се харесаме. (великото изречение...) 14 стр. - моментите с обиждането!!

МИГ НА НЕГОДУВАНИЕ: След кратка обиколко из нета след като прочетох романа, видях че явно за някой читатели е трудно смилаем цинизма... не мога да разбера как гледат телевизия тогава...новините ако щеш!! О.О
при положение, че живеете в циничен свят, как искате съвременен роман да избяга от това... преселете се във Средновековието тогава, макар че не мисля, че са били по – малко „цинични”... Ромео и Жулиета са били на 13 и 14, по дяволите... та мисълта ми е, че от 272 страници по – цветущи са по – малко от 10... така че я се стегнете! И наблегнете на красивите моменти докато четете!! Докато живеете!!
И когато стигнете до един такъв момент, който ви се струва „мръсен” просто си затворете очите докато мине... както правехте във 2. клас!!

четвъртък, 15 юли 2010 г.

химия?!

Ентропия!! How cool is that!? Има мярка за безпорядък!! Възхитена съм!! (да, зная го отдавна, но сега ми дойде вдъхновение да се възхитя) И нека все пак отбележа, че това е по – скоро физична величина, макар че ми се налага да я уча и от химичната и’ страна, а като се замисля това е дори още по – хубаво, защото в самата си същност ентропията е олицетворение на природата :) Невероятно е! Ако бях мярка за нещо, щях да искам то да е мярка за хаос!! U see it, u see it?! Пълният парадокс! Подлага се на подредба мисълта за неподредируемото - гениално е!! Личи ли ентусиазма ми!! :)

От значение или не, абсолютната истина е, че имам лични недоразумения с науката Химия. Прекарвам доста време в опити за изглаждането им... и с най – голяма доза привързаност мога да заявя, че това е най – шизофреничната наука на света! И да, всички може би вече знаят, че в състояние на афект съм склонна да преувеличавам, но аз имам нагледни примери за това и дори смятам да ги приложа... както следват:
1)”Степента на окисление се изразява с вида и броя на зарядите на атомите в едно съединение, изчислени при предположжението , че то е изградено от йони.”
Видиш ли, атомите в едно съединение си мислят, че са йони! Ние естествено, като едни доверчиви и отворени към нови идеи същества (респективно хората) сме склонни да им повярваме и дори да направим заключения за степента им на окисление само по техните думи и действия, че като са атоми това не им пречи да предположат, че са и йони... ако по същата логика атомите решат, че са космонавти, можем да започнем да правим изчисления по въпроса за построяването на миниатюрни космически кораби, а при добро развитие на науката, дори да започнем да преподаваме това в гимназиите и университетите си...
2)”Автопротолиза. При автопротолизата в киселинно – основните взаимодействия участват две еднакви молекули, едната от които се проявява като киселина, а другата като основа...”
Моля, нека не бъдем подвеждани от объркващият глагол „се проявява”. Това е чисто и просто проява на раздвоение на личността от тези иначе така невинно изглеждащи вещества... и да, ако се задълбочите в изучаването на науката, ще разберете, че за „проявата” им веднъж като киселини, а друг път като основи има съвсем просто ФИЗИЧНО обяснение... но не!! Това е конспирационно маскиране на истинската ситуация. Амфипортните разтворители съвсем съзнателно обличат камуфлажа на приемащи и предаващи си протони... но кой, по дяволите, ги е виждал да го правят?! Правим се че говорим за нещата открито, но всъщност колко пъти сте ги видели да го правят, да си разменят този дяволски протон!!... а може би просто си мислят, че си го предават?! И ние им вярваме!! (съжалявам, че няма как да изразя интонацията си!!)
не се чудете в такъв случай какви са хората.... Какви други да са, като са изградени от пълни шизофреници!!

“Етанолът е безцветна течност с приятна миризма и парлив вкус.” (най – еротичното обяснение за алкохол, ever!!) ... Да, а така се говори на младежта, за да се има представа от вредата от алкохола... О.О :)

сряда, 14 юли 2010 г.

Джоузеф Хелър "Параграф 22"



„Параграф 22” ... Каквото и да се чуе за тази книга, няма да е вярно. Който и да се помъчи да я разкаже, ще се провали. Уж е книга за войната, а въобще не разказва войната. Ства дума за хора, които въобще не съществуват, а постоянно ние сме тях или те са нас... Абсурден реализъм – ако има такова понятие (а аз няма да си правя труда да свидетелствам за съществуването му, защото звучи добре, а и не може да съм си го измислила), мисля че то най – добре би дало представа за романа. Сега като се замисля, сигурна съм, че има... и май го чух от Андрей Слабаков... (ако някой ден той прочете това, а аз греша, май че се извинявам) Всичко друго казано е грешно и излишно...

Аз съм момиче. За момичетата се знае, че са много крайни в реакциите си. Проявяват ненужни количества чувства и бля бля... Не ми се ще да стереотипизирам половете! Но всъщност да си призная, тази книга успя да ме докара до абсолютните крайни реакции – смяла съм се с глас сама посред нощ и съм била на ръба на плач?! (и не, не са били Онези Дни...)
Не мога да повярвам, че в 500 страници не се случва почти нищо, а когато стигнеш до края всичко сякаш е преобърнато и ти самият си някак си различен!!

Що се отнася до личната ми история с „Параграф 22”, отдавна се канех да прочета книгата... после преди около месец с татко гледахме филма (някой се е осмелил да направи филм и то много добър, спрямо естеството на книгата. Google it!! Or see it!) впечатлението от едното по никакъв начин не попречи на удоволствието и впечатлението от другото... и така сега съм тук... Понякога не мога да не се чудна как винаги дългите истории се свършват още преди да си ги разказал, а кратките отнемат часове и трупат отчаяна от скука публика... (бележка: да Не разказвам кратки истории; да спра да ползвам скобите като оправдание да се метна доста-не-в-рамките-на-темата)
И всъщност най – красивото от преживяването ми с „Параграф 22” е, че някъде там в главата ми се водят същите диалози и ме държат постоянно объкана и развълнувана :)

„Прочети „Параграф 22” и „Пътеводителят на галактическия стопаджия” и все едно ни слушаш да си говорим...” :)

Ще пприложа един – два цитата, не за да ви дам някаква представа за самата книга, нито защото са ми любими, нито за традицията, която се опитвам да си наложа, а защото просто ми е нежъзможно да приложа цялата книга....

"Имаше само една засечка и това беше параграф 22 - според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят; но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участва в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети; но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тази клауза в параграф 22."

„Обикновено вътре в болницата имаше далеч по – малко болни, отколкото Йосарян виждаше извън нея, и при това в болницата обикновено имаше по – малко хора, които бяха сериозно болни. Смъртността беше много по – ниска вътре в болницата, отколкото извън нея, и при това беше много по – здравословна смъртност. Малцина умираха ненужно. Хората знаеха много по – добре как умират в болницата и го правеха много по – изискано и по – редно. В болницата не можеха да победят смъртта, но безпорно я караха да се държи прилично. Бяха я научили на добро държание. Не можеха да не я допуснат вътре, но когато беше вътре, тя трябваше да се държи като дама. В болницата хората издъхваха с изтъънченост и вкус. Там ни най – малко нямаше онази груба, грозна показност в смъртта, която бе тъй обикновена извън болницата. ...”


„ - Сигурно е приятно да живееш като зеленчук – съгласи се той (Данби) замислено.
- Гадно е – възрази Йосарян.
- Не, трябва да е много приятно да се освободиш от всички съмнения и от това напрежение – настояваше Данби. – Мисля, че ще ми бъде приятно да живея като зеленчук и да не вземам никакви важни решения.
- Какъв вид зеленчук, Данби?
- Краставица или морков.
- Каква краставица? Хубава или лоша?
- О, хубава, разбира се.
- Тогава ще те откъснат, когато си най сочна, ще те нарежат и ще направят от теб салата.
Лицето на майор Данби се помрачи.
- Тогава искам да съм лоша краставица.
- Тогава ще те оставят да изгниеш и ще те използуват като тор за хубавите краставици.
- Е, май че не искам да живея като зеленчук – каза майор Данби с усмивка на тъжно примирение. ”


P.S.: осъзнах, че не съм написала нищо за автора, затова слагам на първо място името му в заглавието! жалко за мен, но не съм чела нищо друго негово... когато го направя, ще му отделя малко повече внимание... срам ме е, но не толкова, че да се накажа в ъгъла с вдигнати ръце :)

вторник, 6 юли 2010 г.

трагедия по неприсъствие


Изглежда ли като най – тъжният и разочарован лицев израз на Света?!
Международният театрален фестивал „Варненско лято” беше голямото събитие, което изпуснах! И както изглежда ще го изпусна и догодина.... надявам се след това вече да съм станала достатъчно организирана и крайно по – малко разсеяна (мисия невъзможна!) и ако Земята не се свърши да успея да присъствам на няколко постановки!! В интерес на истината този фестивал ми е подсъзнателна мечта, откакто разбрах, че съм вманиячена по театъра в прехода 8. – 9. клас... освен това много измених на тази си мания последната година и това допълнително ме огорчава!
Имаше няколко постановки, които много държах да видя, надявам се на българските от тях ще имам възможност да се насладя завбъдеще (май не е една дума, но ми изглежда грозно по отделно). Щеше да ми е интересно да гледам театър на чужд език, с небългарска режисура. Един вид предизвикателство за независимия зрител...
За „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на Георги Господинов бях чела случайна статия някъде из виртуалното пространство. Тъй като съм чела негови неща (в частност „Естесвен роман”, който си купих за награда, защото бях била послушна и други откъслечни неща в откраднати минути в някои големи книжарници) и много ми харесва как пише, ми се искаше да гледам нещо негово на сцена! Така че с нетърпение ще чакам следващия сезон отново да гостуват във Варна! :)
Много добре ми прозвуча „Хей, момиче!” на Ромео Кастелучи. Ревюто е написано така, все едно спектакълът е нещо, което не съм виждала до сега - все едно не става дума за театър, в интерес на истината... заинтригува ме! И да, съвсем добре съзнавам, че ревютата и трейлърите се правят именно за да грабнат зрителя, и общо взето често дават неправилно впечатление за нещата, но винаги се влияя!!
Няма да изпадам в подробности за изумлението, което настана в мен, четейки за „Козата или коя е Силвия?”. Явно през смешното и нелепото са направили гениална метафора за „границите на интимността и самотата, на способността ни да разбираме другия” (цитат от брошурата на фестивала).
Освен това исках да видя още „Нирвана” от Константин Илиев, „Лучия се пързаля по леда” от Лаура Синтия Черниаускайте и „Вишнева градина” от Чехов – последната постановка на Крикор Азарян, но уви...!! всъщност исках да видя всички пиеси, но това едва ли щеше да бъде възможно дори и при една относителна неангажираност, камо ли в обстановка на война със собствената си неспособност да се справям с времето и пространството... което пък ме връща на въпроса - Изглежда ли като най – тъжният и разочарован лицев израз на Света?!

You Don't Know Jack



Снощи (17.06.2010) отново гледах филм... много силен филм.... и макар че ако съдим по блога ми съм голям киноман – не съм!
Става дума за новия филм с Ал Пачино. Казва се You Don’t Know Jack и разказва за преживяванията на Джак Кеворкян – явно много известен защитник на евтаназията в САЩ и сам на свой ред прилагащ я! (Google it!!)
Въпросът за евтаназията винаги ме е вълнувал... а понякога имаш да кажеш най – малко по тези теми, които са ти най – близки... мисля че филмът казва всичко!! Ако сте чели предишните ми постове знаете, че най – любимите ми неща са нещата, които изразяват мен, без да е нужно да говоря... а аз обичам да говоря... парадоксът на съществуването ми, предполагам!
Освен това май имам непримирими разногласия с религията... (дълъг момент на размишления)... напълно поддържам мнението си от доста години насам, че самоубийството е за страхливци – хора, които нямат куража да се изправят срещу живота и да му кажат – по дяволите, аз мога да живея, въпреки отвратителната шитня, с която ме залива общественото неблагоразположение... но да гледаш как един човек се мъчи от болка и нищожно съществувание на границата между тук и другаде и да знаеш, че не можеш да го издърпаш там, където е тук... и въпреки това да не му помогнеш да отиде и Там(Другаде-то, където и каквото и да е то), си е садизъм. Кой Бог, чужд или общ, един или много, иска това страдание, за заслуженото ти „място в Рая”!? не мога още да разбера защо щом сме толкова милостиви към животните и прилагаме евтаназията при тях, не можем да сме толкова състрадателни и към хората... нали сме един биологичен вид – това не трябва ли да ни прави по – близки, отколкото с конете или кучетата!? Понякога се поразявам какви нелепости стават пред очите ми...
пък и по-хуманно ли е да оставим едва подвижната и трепереща ръка да си тегли куршума с размазан по стената мозък (а често да няма сили и възможност дори за това), вместо да запазим нечие достойнство?! А някой се задоволяват само със сълзи... наскоро осъзнах, че смъртта ме прави по – скоро гневна, отколкото тъжна! Позволено ли ми е?!


P.S.: ммм с половин месец закъснение... но все пак където му е мястото....