петък, 24 декември 2010 г.

„Лудориите на лошото момиче”, Марио Варгас Льоса

Нобелови лауреати – уж това щеше да е основната тема, около която щях да се завъртя. Но какво пък бих могла да кажа за Нобеловите награди. Освен естествено, че искам да притежавам една (и нека да не зачекваме темата в стил „трябва да си я заслужиш”). Цялата идея да прочета нещичко на Льоса беше от любопитство. Нали най-сетне Нобел спечелил някой, който действително го бивало с писането (отняколко години насам). А и истории и скандали с Маркес... такива неща много ми събуждат любопитството! А аз дори не съм от хората, които се интересуват от писателите. Мисълта ми е, че не бих желала да бъда афектирана от живота на някой си, а от творчеството му. И макар и цинично и не в мой стил, това е една ситуация, в която не се интересувам от хората, а от себе си, живеейки в създаденото от тях. Изцяло в Коледния дух!
Та до тук бля бля. Май по един и същи начин съм започнала да си структурирам постовете. И така и така съм започнала всичко, да обяснявам, то е защото много слушах в часовете по Литература и отзивите бяха любимата ми форма на изразяване.

Марио Варгас Льоса – „Лудориите на лошото момиче”. Да си призная честно, знаех че искам да чета този автор, доста потърсих в Интернет, порових се за препоръка коя от новоиздадените книги да си купя и накрая избрах тази с чиклитското заглавие – все пак съм преди всичко момиче!

Общо взето на пръв поглед история - четеш, интересно ти е, но нищо кой знае какво не се случва в живота ти от това. На втори поглед обаче, една много самотна история, за самотните хора, които сме, за нещата, които ни правят щастливи, за нещата, които ни лъжат. И е една любовна история, за тези като мен, които не вярват, че някой може да обича някого цял живот, раздавайки всичко от себе си. И един преглед на исторически събития с „големи” влияния, които обаче ти се струват нищожни на фона на дребнобуржоазни радости и мъки.

Всички умни герои в книгата си тръгнаха преди края и’. Останаха само наивните и болните. Което ме навежда на мисълта, това ли е посланието, че накрая оставаме само наивни, изгнили и сами. И това, че е Коледа, ме кара да кажа - „не, глупачке, нищо не разбираш от послания!” В такъв случай дано посланието да не е и „всеки си получава заслуженото” :)
Една книга, която се чете адски бързо. Една Нобелова награда, която си заслужава – увлекателно писане, много въпроси и чиклитски заглавия! Задължително да посетя Париж, град, за който никога не съм мечтала, но явно е магичен, а аз обичам магиите!

Всъщност интересно е да се каже, че аз сигурно предусещам тези Нобеловости, защото разглежадах книгите на Льоса ден преди да го обявят за победител. Сигурно книгите са като вълноломите!! Умен роман, ейй!!

P.S.: Да! на второстепенните герои! Определено залагам на мнението си, че те дават много повече на романа, от главните, които в общи линии само поддържат основата на историята!!

P.S.2: „Леля Хулия и писачът” – мисля да е следващата на този автор!

вторник, 21 декември 2010 г.

Имам най-прекрасното нещо на света!!


И пак късно се хваля!! Просто чак днес имах смелостта да я поснимам. Все пак мисля, че докато не се види, не може да се повярва! Прекрасна е, нежна, но категорична. Обожавам я!!
Това със сигурност е сред най – прекрасните подаръци, които някой може да ми направи!! Благодаря!! На приятелите, които ме познават и освен това ме радват всеки ден! :)) (конфети от обич!!)


P.S.: съжалявам за най – невъздържаните възгласи на трепет и радост под формата на буквичката А!! =)

вторник, 14 декември 2010 г.

"Други гласове, други стаи", Труман Капоти

Малко тъга се е натрупала в мен. Скоро станах на 20 (ако искаме да се заровим в конкретика преди 2 дни). И току една книга съвпадна неочаквано доста със случая. Не знаех това, докато не я свърших днес, но отново бе оправдана идеята ми – всяка книга сама си идва на мястото и в подходящото време. Що се отнася до рождения ми ден, много пасивно взех да остарявам, така отстрани, все едно не участвам в процеса, а съм главна потърпевша. И в това май е цялата тъга. Винаги много съм се чудела на хора, които се депресват покрай рождените си дни. Вече зная защо – страх ги е че животът си тече сам, и те забравят да вземат участие... тъжни мисли на един тъжен човек... когото не познавам.

Преди да си поприказвам за книгата, исках да отдам дължимото на препоръчителя. За втори път се доверявам на „Литературата днес”* и за втори път съм повече от очарована(първият път - покрай Мураками). И тъй като напоследък съм си харесала думичката „акуратно”, бих казала, че доста акуратно бивам насочена, като ми се предоставя възможност да напипам подходящите за мен четива, познавайки вкуса си. Мисълта ми е, адмирации за сайта. Обогатява ме!!

Да се върна на романа „Други гласове, други стаи” на Труман Капоти. Става дума за страховете, илюзиите и отказа на едно момче да приеме свят, в който не съществува мистър Мистериоз. Може би всеки прочел романа, ще го усети по различен начин. Книгите и без това не съществуват, ако някой не ги прочете.
Сега се сещам, в една от сериите на „Доктор Хаус” се казваше, че животът е поредица от стаи и всъщност хората, които са в тези стаи, правят живота ни такъв, какъвто е (It's what life is. It's a series of rooms. And who we get stuck in those rooms with adds up to what our lives are.). За това е и книгата – за това, че мразим и обичаме, и забравяме, и помним. И ако сега не звучи логично, то е само защото всеки си го мисли, но не му стига, за да разбере.

В интерес на истината това е една много самотна книга. Всеки от героите, независимо на 13 или на 113 има привилегията и проклятието да е най – самотният човек на света.
Освен това една много ароматна книга, много вкусна и сочна книга, все едно докосваш Зу и образа си в огледалото, почти избелял...

Труман Капоти пише като „уау”. В интерес на истината, не съм чела нищо друго негово, затова не мога да дам мнението си, дали красотата идва от стила му, или като млад автор се е развихрил, но неоспоримо е много добър. Описанията нямат втори; за тези, които имат намерение да изчетат романа, моля нека обърнат внимание на „застиналия ужас от предстоящото насилие” на двора – едно от любимите ми! Всеки образ е жив, въздухът се пропива с атмосферата на книгата. Магия си е!! А историята върви ли, не върви ли, спира изобщо да прави впечатление. А то си е мистерия...

Искам още да изкоментирам и начесто споменаваната птица козодой. Евала на природата и хората-измислячи-на-имена-на-птици, ако искаш да крийпнеш някого аут, просто кажи козодой!!

Най – красивото обяснение на любовта:
„... щастието в любовта не е в абсолютното фокусиране на всички емоции в една: човек трябва да обича много неща, а любимият трябва да се явява само като нещо, което да ги символизира...”

* http://literaturatadnes.com/