събота, 7 май 2011 г.

"Спутник, моя любов", Харуки Мураками

Последния път с приятели стана дума за влюбването. Предполагам, че когато си на 20 често става дума за това. След предния ми пост е напълно ясно, че съм склонна да се влюбвам в думи. А в сегашния ще имам за цел да направя ясно, че същото се случва и с някои автори. Вече съм напълно влюбена в Мураками и няма връщане назад. Искам да изчета всички негови книги, и ако скоро не преведат нашенци още, ще науча японски, за да чета в оригинал... колко му е... (напълно съзнателно изричам последното изречение, без ни най-малко да му вярвам!! Но поне ще си ги изкупя на английски, колко му е!!) та за Мураками разбрахме – ще си татуирам името му по целия гръб и ще се оженя за него! (нод)

„Спутник моя любов”... аз май трябва да спра да пиша толкова афектирана. Дано при редакцията да се реша да затрия всичко и да намеря по-отривист тон.(не съм се) Тази книга е гениално егоистична. Не ти оставя нищо. Още с първата страница бях поразена, защо по дяволите не съм се сетила аз за това?! Не да го напиша, издам и радвам читателската публика all over the world, ами да си помисля за него, да го обмисля и разсъдя – приказка толкова близка до напрегнатите ми синапси. Става дума за тази линия на повествованието, където се говори за спътниците и самотата. Даже не зная колко да кажа и колко да премълча. Все още диалозите между главния герой и Сумире горят материята, която представлявам и въобще не мога да съм убедена, че има и друг свят, където това е грешно.

"Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи "Спътник", които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания." – след това няма смисъл да се казва каквото и да било. Безсилна съм.

Мъчно ми е, че хората са толкова самотни същества и често изпускат малкото шансове да споделят самотата си. Остават глухи за самоти с вибрации като техните. Мураками пише много за самотата. Може би за това го обожавам толкова. Не говори за нея с неприязън. Познава я и постоянно мени ролите и’.

Харесва ми момичето в телефонната будка. Понякога си мисля, че това бих могла да съм аз. Иска ми се да имам 2 живота едновременно. И в двата обаче да съм цяла. Бих ги водила напълно противоположно. Сега просто двата се борят един с друг и никога няма достатъчно място и емоции за всеки от тях.

И накрая „надежда има ли?”. Надеждата е лъжа. Крепи, радва, сбъдва се понякога(не е това май глаголът... май не се сбъдват надеждите, айде ако се сетите за глагол чакам предложения), но в края на краищата е лъжата на съзнанието, трикът му, с който прилъгва човекът да не изчезне.

P.S.: Чуждите корици са невероятно стилни. Оглеждам сега света как чете Мураками :)