сряда, 28 септември 2011 г.

Виа Понтика 2011

Тазгодишният театрален фестивал „Виа Понтика” не беше само театрален и уви, протече по-малко събитийно за мен, отколкото очаквах. Имаше концерти и изложби, на които не бях почетен гост. Що се отнася до театър, тази година постановките бяха с предимно женски състав, което донесе нова вълна на очарование във фестивала. Пиесите, по странен начин бяха подбрани, така че реализмът беше неотменна дружка.

Първата пиеса „Тирамису” напомни за серия от ”Sex and the city”. Известен брой еманципирани момичета, работещи в някаква рекламна агенция (примерно) като всяка от тях има своя момент с разказ за нещата, които са я превърнали в човека, който е. (изречение дълго like sh..) Много интересен подход – като зрител бях подмятана между повърхностното ежедневие на група фльорци и драмата на самотните ранени момичета.

Последва новата постановка на братята Ранкови – „Сега или никога”. Знам ли, на мен ми се стори по-скоро тъжна, отколкото забавна и развличаща. Дори много тъжна – за хора, които не знаят как да се обичат. Остави в мен една идея за неизбежност. Няма принцове, няма принцеси. И хората дотолкова са сликнали с питомното, че нямат хъса, че и самочувствието, да гонят дивото. Струва ми се, че отдавна съм се примирила с подобно бъдеще за двойките, но както се казва и в пиесата, всяка двойка в началото си мисли, че при нея положението е различно. В този ред на мисли, и всяка глупава и романтична, четяща госпожица се надява на същото.

„Данчо, Мартин и майка им” беше моноспектакъл. Изненадващо лек и забавен, поднесен от една млада актриса, играеща с много хъс. Винаги ме е чудвала оживеността на моноспектаклите. На сцената е един единствен актьор, а в случая все едно бяхме на оживен плаж и Данчо и Мартин тичаха някъде сред публиката. :)

Безумно впечатлена останах от „Домът на Бернарда Алба” от Лорка! Историята, сценичния подход, хореографията и режисьорската работа ми се видяха блестящи! Актрисите бяха изключително отдадени, а ролята на майката се играеше от мъж, и дори това не изглеждаше странно, толкова добре бе влязал той в кожата на властната родителка! Дори си имам и любима сцена – моментът, в който сестрите седят една до друга и нашиват дантели по чаршафите-зестра за най-голямата – беше магично с музиката и танца на иглите им!

В това се обобщава присъствието ми на фестивала! Браво на братята Ранкови и всички останали, които вземат участие в организацията! Дано средствата винаги достигат за това събитие, защото (естествено по егоистични причини) това оцветява завършека на лятото ми!

вторник, 27 септември 2011 г.

"Спасителят в ръжта", Джеръм Д. Селинджър

Има неща, които не правя. Например не избягвам разговори за времето – нерядко ми се случва да попадна на ситуация, в която такъв разговор е напълно наложителен. Не си избирам паста за зъби – има такова излишно разточителство в разнообразието, просто грабвам коя да е след като съм седяла с часове пред рафтовете в магазина. Не дъвча дъвки различни от моите.... Всъщност списъкът е дълъг, но е прелюдия към това, което би се случило тема на днешното ми словоизлияние, а именно – не чета втори път една и съща книга. Просто има толкова книги, които ми се ще да прочета, за да ям от времето си (като казах ям и се сетих, че съм гладна) с вече четени неща.

Освен когато не прочета вече четена книга! Случи ми се така, че разполагах с известно време, докато се добра до това, което трябваше да е следващото ми четиво, а не разполагах с книга, която да искам да чета между 2 предварително набелязани книги. Ивет ми беше казала преди известно време, че чете „Спасителят в ръжта”. Това ми напомни колко обичам Селинджър, но как не помня почти нищо от „Спасителят”. Сега съм твърде склонна да вярвам, че не съм я прочела, когато му е било времето. През деведесетте години на миналия век, може би и първите няколко на този, казвахме „не съм я разбрала”. Бааа получавам тикове – колко мразя този израз. Уотевър!

Чудя се колко е популярна тенденцията на читателите, които харесват романа, да заключават че те са в съвсем същото положение като главния герой. Не че има голямо значение, защото бия по всички параграфи! “Това е просто смешно, защото съм 6 фута и 2 и половина инча високи имам бели коси. Наистина имам. От едната страна на главата си - от дяснатаимам милион бели косми. Имам ги още от дете. И все пак продължавам да се държа понякога като 12 годишен. Всички го казват, особено баща ми. То си е вярно донякъде, обаче не напълно. Хората винаги считат нещата за напълно верни. Хич не ми пука, само че ми писва, когато ми казват да се държа, както подобава на възрастта ми. Понякога се държа като много по-възрастен, отколкото съм - наистина, ей богу, - но хората не забелязват това. Та те никога нищо не забелязват.” <-- Дори белите ми коси са от дясната страна! От ДЯСНАТА!! Разликата е, че цинизмът ми към света и хората далеч надрасна този на една 16 годишна. Направила съм го форма за самозабавление. И всяка мисъл вече съм си я помислила! Понякога оставам с впечатлението, че всичко умно, което някога съм съумяла да измисля, съм го чула или прочела в ранна възраст и сега най-нагло си го присвоявам, дори неосъзнавайки безчестното си дело. Такива мисли често могат да сринат самочувствието.

Връщам се на книгата и начина, по който е написана. Не съм сигурна че има автор, който да може по-добре да влиза в кожата на героите си от Селинджър. Четеш „Спасителят” и дори и за секунда не пробягва съмнението, че някой напудрен глупак, който се има за писател, се мъчи да ти набута поредната плява в главата. Седиш и четеш разказа на един реален интелигентен тийнейджър, сърдит на света, защото му е мъчно и тежко, който го играе сноб, защото мрази снобарите. Това естествено най-вероятно е защото Селинджър е на друга планета в сравнение с писателите, които описах по-горе, но идеята е ясна! Когато една книга е класика, това не е случайно. Ако има Комисия по класиките, то тя най-вероятно работи на почвата на някаква статистика! Не рядко е явлението да не си падна по книга, която всички харесват, но няма как това да е такава книга! Просто е много добра! И дори няма да уточнявам факта, че става дума за 3 дни. 3 дни, в които знаеш, че Холдън Колфийлд не е просто име на поредния хлапак, а състояние на духа, което рано или късно минава през теб, а понякога и завинаги остава. Що се отнася до Селинджър, видях ТОВА в книжарницата и отчитайки влиянието, което ми е оказал с „Девет разказа и Семейство Глас”, ми се струва близо до естественото да го притежавам в близкото бъдеще.
Макар и това събитие да се случва често и лесно в блога, този път останах с впечатлението, че не казах нищо съществено, повече от обикновено...

Мисля да компенсирам с няколко общи мисли – мои и на Холдън. О, и преди това - абстрахирайте се от плочките в коридора, нямах много време да действам стилно, и да, това са моите изтъркани кецове!!

„Падам си по книга, дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел,та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска.” – не казах ли същото преди 1-2 поста :)

„Струва ми се, че ако не харесваш едно момиче истински, не бива да се занасяш с него, а ако наистина го харесваш, тогава се предполага, че харесваш и лицето му, а харесваш ли лицето му, трябва да внимаваш да не го мърсиш и да не го пръскаш с уста.”

„Бедата ми е, че започна ли да се натискам с някое момиче, все си мисля, че е доста умно.”

„Братче, когато умреш, полагат големи грижи за тебе. Дано, когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо такова. Каквото ще да прави с мене, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са потрябвали цветя, като е мъртъв? Никому.”

„Не разказвайте никому нищо. Разкажете ли, ще ви стане мъчно за всички.”

сряда, 7 септември 2011 г.

"Дванайсет странстващи разказа", Габриел Гарсия Маркес

Влизам аз в книжарница „Параграф 22” и си оглеждам рафтчетата, както най-редовно правя. И обсъждаме с книжарката(една от любимите ми), че си търся четива за лятото. И тя изведнъж вади изпод "тезгяха" най-красивото книжно нещо, което съм си купувала досега!! „Tи така междудругото най-случайно примерно харесваш ли Маркес и знаеш ли за съществуването на това изящно изкуство под формата на корица?!” – ме запита тя. Всъщност не, но ако аз бях така щях да си се попитам, с нотка на хаплива ирония! Как може да не съм проследила подобно събитие!! Но не, тя е най-милата и ме снабди с това съкровище! Благодаря сърдечно!

Та ще започна отвън на вътре! Аз може би нищо не разбирам от корици, но това което имам честта да държа в ръце... човек би си помислил, че става въпрос за златен обков, сребърни ръбчета на страниците и листи от муфлонска кожа, но не! Става дума за изключително минималистична твърда корица, която много напомня на тефтер с черно гръбче и червени предна и задна страни, като на предната има бонус – подписа на Маркес!! Все едно си имам автограф – почти толкова ценно ми се струва! Естествено има и хартиена опаковчица, която е добра, но не мисля, че е от значение... по-скоро ми служи като... опаковчица.

Уви, бедна е речта ми и суперлативите ми за Маркес и писането му отдавна са се изчерпали. Той не е фаза. Общо взето ако веднъж си го чел и ти е харесал, е от нещата, които остават с времето, от тези тихите любови, с които си умираш. Може да те прати в двете крайности на емоционалната ти палитра в рамките на едно изречение! Четях сборника и си мислех – как пък няма един смотан разказ досега – и така чак до последния!
Винаги съм се възхищавала от способността на Габриел Гарсия Маркес да извайва така смъртта - като да е най-прелестната от всички истини на живота! А знаете ли какво е магически реализъм!? Булшит, с извинение! Поредния термин, изтъркан от използване... Всъщност писането (особено такова като на Маркес) си е магия! И всяка капка, хапка, Светица, носена в калъф на чело, или пък деца удавени в апартамент на 5. етаж си е чиста и неподправена истина!

Чакам още и тръпна! А това са любимите ми разкази – „Дойдох само да се обадя по телефона”, „Тарамонтана”, „Светлината е като водата”. Като ми се ще да подчертая, че всички са ми любими, а тези са на върха на любимостите ми!! :)

понеделник, 5 септември 2011 г.

"Хроника на птицата с пружина", Харуки Мураками

Със стандартното ми мудно темпо и нередовното количество на постоянната ми заетост, реших да оставя „Хроника на птицата с пружина” за лятната ваканция. Освен нея от преведените книги на Мураками ми остана „Кафка на плажа” (чийто обем също е впечатляващ)...ииии „На юг от границата, на запад от слънцето”, която не намерих при последното си посещение на книжарници. Горното изречение би трябвало да подсказва, че съвсем скоро ще спра да дудна за това колко присърце чувствам писането на Мураками (след 2 книги, и то само за известно време). Просто усещам че с него създадохме една такава особена едностранна връзка, която не е лесно разрушима.

Мислех си, има една приказка, която гласи нещо такова – разбираш, че си попаднал на добра книга, когато като я завършиш, все едно се разделяш с добър приятел. Мега-клише!! Виж, когато става дума за автора може да се позамислим. Първо и най-важно правило за хора подчиняващи се на здравия разум, е че писателят е човек, принадлежи на същия биологичен вид и при това не е неодушевен предмет (може да се приеме, че едното изключва другото). Второ, на практика той е този, който пише книгата, всичко излязло из под пръстите му е самият него в друга форма. И искаш или не понякога дотолкова се свързваш с автора, че все едно винаги сте се познавали, излизате да споделите следобедно кафе и да поразговорите Вселената, за да не и’ е скучно.

В „Хроника на птицата с пружина” става дума за един мъж. Типичният герой – живее си нормално скучноват живот и е щастлив с простите неща, като със споделена закуска със съпругата си, седене на верандата, слушане на музика. Обикновен човечец. Докато един ден не започва да губи нещата си – първо работата, после следват котката и жена му, накрая загубва дори себе си. Затова пък намира кладенци, бухалки, полковници и кожодери(всъщност от всичко по 1). Запознава се отблизо и далеч с жени с имена на острови и с проблемни тийнейджърки (отново 1 проблемна такава, жените са 2 с потенциал за трета, както се оказва накрая). И всичко заради мрака. На мен така ми се стори. Всички ние имаме тази черна топка с неясна консистенция у нас и сме длъжни да си я управляваме, както можем. Едни успяват, други не могат и това сигурно ги убива... бавно предполагам. Има и трети вид хора, които могат да управляват топките на другите. Това май не прозвуча правилно... кълбата мрак на другите. Съответно могат да използват тази си сила или дарба, за да помагат или да подчиняват. О, да, и през цялото време има една мистериозна птичка! Не съм сигурна как точно успях да събера съдържанието на книгата, както го видях, в 5 изречения, но някак си успях. Идеята е, че всичко това, ако изобщо е това, въобще не е така натрапчиво насадено, да не говорим, че въобще може да не съществува. Върви леко, по едно време към средата се объркваш по задължение, накрая уж всичко ти е ясно и два дни след това се чудиш, дали не си пропуснал нещо в своя свят или в оня.

Книгата е Муракамина! (трябва да има такова прилагателно, защото няма съществуващо вече, което би могло да влезе в употреба) Както винаги е брилянтно написана. А що се отнася до заглавията на главите, винаги бивам хвърлена в смут, от хубавия вид. Обичам да ги чета отново и отново! Някой ден може да си направя малко книжле със заглавията на главите от всичките му книги – ще е прекрасно!!

А, да!! Мразя БГ корицата на тази книга, затова няма да я приложа. Вместо това - англоезичната корица, която е от поредицата черно-бели, които на свой ред са невероятни. Освен това намерих това във Фликр, което изцяло кореспондира с моето усещане, а също така ето и малко по темата от 7dailysins.

Ето също и рубриката с любимите ми цитати (отдавна е нямало такава):

„Сигурно когато хората спрат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.”

„По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитвах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността.”

„Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.”

„В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.”

„Никой човек не е остров.”

„Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.”