събота, 31 декември 2011 г.

Честита Нова Година!


Вземам си довиждане с 2011. В това изречение има две нетактични неща. Първо, защо си вземам „довиждане” при положение, че едва ли ще я видя втори път. Освен ако когато умрат, хората не инволюират по собствената си житейска линия. Второ, защо давам на едно число като 2011 повече от дължимото му на число, просто обобщаващо период от време. Защо не се сбогувам със себе си от 2011, или с хората от 2011, или със сборника ни с преживявания, един вид дневника със спомени в главата, знам ли.... и не е ли като цяло напълно излишно подобно деяние? Със сигурност утре аз ще съм същата, ще се интересувам от същите неща, същите хора ще са ми в главата и ще искам да ги чуя пак, за да ги поздравя, ако още не съм.

Обаче имам нужда да и’ кажа чао, беше прекрасна!

Сякаш започваме наново всяка година, не е така. Не сме на чисто. Даже сме на по-мръсно, защото цяла нощ сме прекалявали с това да се радваме, че ще сме начисто.
Разликата е в спомените. Довечера ни е шансът да зарежем всички смотанящини и да прегърнем най-красивите спомени, да ги гушнем и да не ги пускаме въобще и през 2012, защото те са били мили с нас и са ни топлили, и са ни обичали. И така! Не искайте 2012 да е добра с вас, няма да ви разбере, бъдете вие добри с 2012, тя е просто групичка от цифри и няма никаква вина за хората, които сме или не сме.

Аз отказвам да си правя New Year's resolutions. Никога не се спазват и догодина по това време ще потискат. :)

Пожелавам си обич и хармония, и книги, и време да бъдат прочетени! От моите пожелания и за вас! Весел празник и вкусни и паметни питиета! :)

снимка от татко!

понеделник, 26 декември 2011 г.

"Закуска в Тифани", Труман Капоти

Добре, че винтиджът дойде на мода, за да стигна и аз до „Закуска в Тифани”. И нека не бъда разбрана погрешно. Не четох и гледах „Закуска в Тифани”, защото е модерно, простото модата подбуди любопитството ми. Филмът дълго постоя в картотеката, преди да му дойде времето. Бях сигурна, че непременно първо трябва да прочета книгата, особено след като разбрах, че авторът е Труман Капоти. Имах приятни преживявания с него последния път.

Книгата и филмът всъщност имат малко общо, като изключим героите и местата, да речем и част от събитията. Нищо чудно, че филмът е толкова емблематичен - просто прекрасен е! И все едно е правен специално за Одри Хепбърн. Но типично по американски е с щастлив край и дава посланието - щом двама са влюбени, си принадлежат, трябва да са заедно, бля бля бля, но в живота не е точно така, предполагам. И няма дори за миг да скрия, че обожавам филма дори така – романтичен, с красиви рокли и с преследване на паралии, и с писатели, които си изкарват прехраната като държанки(такава ли беше думата). Филмът е наистина прелестен, напълно улавящ духа на Ню Йорк в средата на миналия век! (макар да е малко арогантно да говоря така, нямайки идея какъв е бил духът на Ню Йорк в средата на миналия век)

Но книгата! Тя казва съвсем друго. Тя е за обичта на един добър мъж към една вятърничава жена, но тя е и много повече за едно диво момиче, чиито дух не може да бъде поставен в клетка. Тя обича, би раздала всичко, което има, но няма нищо. На визитната и’ картичка пише „Мис Холи Голайтли, пътничка”, апартаментът и’ е винаги готов да бъде напуснат, дори котката и’ няма име. Мотиват с котката ми се видя второто най-показателно нещо, относно Мис Голайтли – нищо не са си обещали и не си принадлежат, само споделят общ дом. Първото беше речта след заминаването на Док. „Никога не се влюбвайте в диво същество, мистър Бел. ...” И накрая, едно объркано момиче на 20, което отчаяно търси себе си в тълпата от хора по севта и търси дом, в който да се почувства така уютно, както в „Тифани”.

„Тифани” ми донесе малко смут. Защо намира мир Холи именно в бижутериен магазин? Дали защото „Тифани” обобщава лукса, към който се стреми тя, или може би бижутата са единственото, в чиято постоянност може да е сигурна. Метафората ме озадъчава.

Краят на книгата е вълшебен! Най-добрият възможен, това, което е домът – пристан за една изгубена душа. Харесвам края на книгата, точно толкова много, колкото харесвам първите кадри от филма. Бих получила бижу от Тифани, всъщност. Или пък ако отида в Ню Йорк и сама бих си го купила :)

„Грешите. Смахната е. Но, от друга страна, сте прав. Не е смахната по обикновения начин, ами си е истински смахната. Действително вярва във всички тия свои дивотии. Не може да я убедите противното.”

„Та защо трябва да плачеш, Док? Разбира се, че ще се оженим. Никога досега не съм била женена.”

„Едно момиче не бива да чете такова писмо без червило.”

четвъртък, 22 декември 2011 г.

Аксесоари


Сдобих се с няколко прекрасни неща в последния месец. Баба ми уши прелестно калъфче, за да не ми се мачкат кориците на книгите в чантата. Въобще не обичам да ги наранявам, но в чантите ми обикновено е бал на хаоса. И най-прекрасната изненада беше, че беше нашила моята буква, прегърнала се с мънички жълти незабравки :)
Що се отнася до книгоразделителя - просто гениално парче картон!!



А за рождения си ден получих това малко тюркоазено красотниче, което ми осветява нощите. :) Със специални благодарности към Ивети!!

"Лудата Дорис", Момчил Николов

„Лудата Дорис” е втората книга на Момчил Николов, която се осмелявам да прочета. Казвам „осмелявам се” все едно става дума за игра на „истина или риск” и чесно да си призная цялата книга е свързана сякаш с една тайна ъндърграунд игра на „истина или риск” – ще повярваш ли или ще се осмелиш да продължиш напред и да си избереш друго за вярване. Разказите ми напомниха повече на един възрастен поглед на Джани Родари, отколкото на „Машините” в интерес на истината. Сборник с небивалици, които всъщност забравят да изпият хапчето си реализъм.

Знаейки, че този сборник е от началото на писателската кариера на Момчил Николов, ми даде нагласата, че чета чернова на всички мисли, имали амбиция да са силни истории! И под чернова имам предвид само най-хубавото – виждах как идеята се разгръща от един разказ в друг, притичва да се скрие в полите на трети и после най-неочаквано изскача от някъде другаде. Нямаше нищо по-забавно от това да гоня различни идеи и да се опитвам да ги подреждам в пъзел. Разбира се имам си любими разкази, ще ги напиша най-отдолу извън текста.

Що се отнася до разказа „Лудата Дорис”, мисля, че той много правилно дава името на сборника! Харесвам го повече от много! Толкова много, че бих направила кратък филм по него. Даже може и да го направя някой ден! Никой да не ми краде идеята! Ако някой все пак я открадне, нека е наистина нещо много добро, заслужаващо си тежестта на съвестта от кражбата! (край на неконтролирания поток)

Още обожавам начина, по който тези разкази са написани от перспективата на човек, занимаващ се с обучение по медицина. Ако си кой да е друг, това не би направило впечатление; ако си студент медик, някои неща ти се струват по-смешни и нелепи. Може би е само от мен, но имаше места където просто бях удивена от малки хрумки. Лично обвинявам Момчил Николов, ако на хората на спирката и в автобуса съм се сторила причудлива или дори странна, смееща се на четивото си, седяща в малка, но редовна сутрешна тълпа на път за упражнения! Просто нямаше как да не се удивя на проникновението на някой редове от книгата.

Определено ми се хареса и „Пътници” със стереотипните си герои поставени в една далеч от стереотипната среда. Култови са говорещите Кози, дар на еволюцията.
И накрая може да се обобщи с едно изречение на автора – „Гледам и си казвам – тия са луди, луди, ама всичко им е наред.”

Любимите ми разкази – „Страстен разказ”, „Сън”, „Бисери”, „Роналдо и Мариета”, „Писмото”, „Танцуващият с вълци”

Любимите ми 2 цитата:

„И тъй като чувството за вина твърде рязко замени досегашното му относително постоянно чувство на недоволство, Статис стана неуверен и объркан. И като поседя няколко дена объркан, разбра, че цял живот ще си остане объркан. Мисълта, че ще бъде объркан толкова много години (около 55, при средна продължителност на живота 75 години), беше ужасяваща и той реши да се самоубие.” („Статис и Електра” - 1997)

„Или, което е по-вероятно, въобще не били пътници, ами някакви междинни, глуповати съчетания от празни приказки и твърде здрав разум.”(„Пътници” - 1996)

сряда, 21 декември 2011 г.

"Поща", Чарлз Буковски

Преди около месец минах покрай красивата сграда на пощата във Варна. Вече беше тъмно и от прозорците се виждаха секцийките, с наредените тук и там писма. Това много ме вдъхнови тогава и мислех да започна поста си за „Поща” на Чарлз Буковски, с който така или иначе закъснявах вече седмица, веднага като се прибера у дома. Един месец по-късно вдъхновението от пощата ми е минало, но да речем Буковски още си седи у мен с едно описание на една тъжна бременна жена – „Кой знае, може би тя действително можеше да спаси света. Гордеех се с нейното спокойствие. Простих и’ за мръсните чинии и за „Нюйоркър”, и за писателските и’ вечеринки. Остарялото маце беше само още едно самотно същество в свят, на който никак не му пукаше.”

Подходих към Буковски доста авантюристично. Умея да си правя приклоючения от избора на книги. :D Интересни неща съм чувала покрай името му, а по-късно ми се случи и да прочета някой от стиховете му, които доста ми допаднаха като формат. Та имахме „Поща” вкъщи. Всъщност много ми хареса. Простотата на изказа му и как казва умни неща с лекота, толкова лекота, че чак може да ги пропуснеш, ако решиш да не се задълбаваш. Има нещо още по-интересно в тази книга – повествованието е в рамките на около 20 години и изобщо нищо не се случва, и въпреки това не исках да спра да я чета. Колкото повече време минава в читателската ми кариера, се оказва, че аз май обичам книги, в които нищо не се случва, стига да са написани, както аз искам да са! Стана практика.

На мнение съм, че всеки трябва да опита от Буковски. Не мисля, че на всеки ще му се хареса, но ако сравним четенето с яденето (това май и преди съм го правила... чудя се дали е все по време на ваканция), той е като... варено яйце. (damn, май не ме бива много с аналогиите) Наглед просто яйце, потопено във вряща вода и извадено след 10 мин., а го ползват в най-различни изискани блюда и на закуска изисканите хора го слагат в изискани чашки, чиято идея винаги ми е била не съвсем понятна, може би, защото е изискано. Да не говорим, че отвън е гнусен белтък, отвътре е жълтъкът, който е много добър, но шансът да се задавиш с него е 1:5 (един вид много голям). Не зная, станах ли ясна какво мисля за Буковски, определено стана ясно, че яйцата ми носят смесени усещания (това е тайна!). И тъй като не мисля, че мога да изразя по–добре чувствата си към писателя, просто ще кажа, че с удоволствие бих прочела и други негови неща!

О, да, забравих да кажа за съобщителните изречения. Кратки или дълги, тежат на мястото си. И когато се появи удивителен знак, можеш да усетиш силата му, вика, настоятелността, с която се говори.

Ето и дозата цитати, за да компенсирам крапи уърк-а си. =)

„Него нито го обичаха, нито го мразеха. Той просто си беше там.”

„Едно ще кажа за тази кучка: тя умееше да готви. Умееше по-добре от всяка друга жена, която съм познавал някога. Храната действа благотворно на нервите и на духа. Куражът идва от тумбака – всичко останало е отчаяние.”

„Спахме, без да се докосваме. Животът беше ограбил и двама ни.”

„- Някой мъже са откачени – казах аз на път за вратата.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че някои мъже са влюбени в жените си.”

„На жените им е било писано да страдат: нищо чудно, че вечно настояват да им се кълнем в любов.”

неделя, 11 декември 2011 г.

Велико Търново

bloging - I'm doing it wrong!

Случи се така, че на 7.,8. и 9. Декември бях във Велико Търново. Не ходя за първи път там, но този път определено се потвърди мнението ми, че е един от любимите ми градове. За Търново това едва ли носи голям престиж, тъй като съм била в доста малко градове през вече не така краткото си съществуване, но за мен си е признание. Както и не спирах да повтарям, обожавам Търново за това, че всяка малка подробност е изпипана до съвършенство и дори не изглежда умишлено(едва ли е). Прекрасническо е! Посъбрах малко снимки на мънички неща, които ми донесоха наслада и цвят, и без да искам позволение, ще ги споделя. Освен това този пост сега, комбинира по тип миналогодишните постове за есенни снимки и студентски празник - парте, парте :)

Става дума предимно за къщи и улици, съжалявам. О да, много папарашки се отнесох и към доста чуждо пране, напоследък ми е любимо за снимане. А за прозорците и вратите... и много е тъжно, и е толкова красиво.



най-интимните комини, които надничаха в терасата ми.


на закуска с Рая





реката ме уадави в дъжда, аз съм под голямата капка вляво от фенера.

мъжът, който ядеше дини



къщата, чийто вход не беше позволен.

и тази, която беше забравила обитателите си.





прозорецът, който гледаше към стената, в която беше влюбен.

В Търново книжарниците бяха задоволително количество, влязох във всички =)
P.S.: Скоро няколко книжни коментара наведнъж съм запланувала. Просто едно несериозничество ме е налегнало. Срамувам се!