неделя, 26 февруари 2012 г.

"Магазинът за самоубийци", Жан Тьоле

„В затворената родителска стая Мишима е повдигнал крайчеца на пердето и наблюдава слънцето, което се дави в кръвта си, и живота по балконите на отсрещните блокове, който се отронва на философски пластове. Бъдещето разкрива отблъскващата си рана, а долу се разпиляват хората и мечтите им.” – ето за такъв свят почетох малко последните няколко дни в „Магазинът за самоубийци” на Жан Тьоле. Като човек, използващ Интернет от време на време, бих казала, че читателските блогове са вторият ми най-чест метод за избор на книги (първият, разбира се, е невероятният ми разум и инстинкт....). Ето защо не ми беше особено трудно да се доверя на този блог-пост, на който попаднах съвсем случайно. Не бих могла да кажа нищо по-добро. Трябваше да имам тази книжка!!

Накратко става дума за един магазин за самоубийци и ... това е! Семейство Адамс на антиутопичната литература. Точното количество и качество на хумор, който ме очарова и мести границите ми на поносимост към света като миша дупка, зад която обаче се крие лабиринт (да?!). Звученето много напомня на пиеса, което усилва дори повече истинността на събитията. Бих се помотала в магазина някоя събота да попия от духа на рафтовете, да направя компания на Люкрес около някой казан за отрови с газова маска на лице, или да попия от бизнес нюха на Мишима. Тази гениална малка историйка предава мнението ми за самоубийството изключително точно, междудругото, красива книжна ирония!

А корицата и шрифтът – издателство Рива много ме поласкаха с притежанието на „Магазинът за самоубийци”.

И тъй като този път хаосът облада поста, ще завърша с това, че нямам търпение да гледам прекрасната френска анимация, адаптация по книгата, някога през летните месеци.

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

"Кафка на плажа", Харуки Мураками

*кредити: снимка Славени, по идея на tiimshel :)

„Кафка на плажа” свърши на 14. февруари. Не казвам, че аз свърших с нея, просто четох докато не свърши. Можеше да приключи по всяко време – преди 200 страници или след още 600. Аз просто щях да продължа. Може би никога не ще съм наясно със всичко в тази книга. Но „Светът е метафора, Кафка...”, а на никого не е отредено да разбира всички метафори.

Втора поред книга съдържа в началото си запознанство с безименна котка в една или друга форма. Нека не бъда разбрана погрешно, но аз НЕ обичам котки (като напълно наясно съзнавам, че подобно изявление не би объркало и най-незапознатия с личността ми човек, но исках да го сервирам пред поколенията четящи след 100 години мемоарите ми по възможно най-внимателния начин). И цялата тази котешка история и силуетът на котка на корицата не бяха сред любимите ми изживявания, преди да се зачета. В интерес на истината обаче в „Кафка на плажа” се губи усещането за котешко присъствие. Не съм убедена как борави с героите си Мураками, така че да ги прави равни - от главния герой, през котките и камъните, до библиотеката (ако приемем, че както приемам аз, тя е герой). Харесвам Ошима и брат му. А „Момчето, наречено Врана” е многознайко.

Накратко за историята – самота, себепознание и игра с времето. Иначе едно изречение специално за ушите, един прекрасен диалог за Испанската гражданска война и един за поезията, отразяващ и личното ми мнение, няколко събития, чиито причини все още не разбирам.

Чудя се дали ако бях прочела книгата за по-кратко време, щях да добия по-ясна представа за събитията, които сега ме объркват, или напротив. Този път вече наистина заложих повече на насладата от всяка казана дума, отколкото на линията, която повествованието чертаеше. Най-вероятно бих го счела за грешка след месец. Сега ми е добре – философско на дребно.
Иначе нищо ново, Мураками е посвоему гениален в моя свят и всичко казано от него тук е истина.

„А когато се заслушам в соната ре-мажор, усещам до къде се простират границите на човешките способности – тогава разбирам, че съвършенството може да се постигне само посредством безгранично натрупване на несъвършенства. Лично аз намирам това за въодушевяващо.”

„Нещата, които не смятаме за скучни, ни омръзват бързо, но не и онези, които ни се струват отeгчителни. Такива ми ти работи. Моят живот е доста скучен, но не дотолкова, че да ми дотегне напълно.”

„- ... Но е достатъчна и една метафора, за да се намали разстоянието.
-Само че ние не сме метафори.
-Така е. Но метафорите ни помагат да премахнем онова, което ни дели.”

„Представи си, че си мида, и се вслушай в себе си.”

„Искам да ме помниш. Ако ти ме помниш, тогава дори всички да ме забравят, ще ми е все едно.”

*рошава и с немирно палтенценце