петък, 23 март 2012 г.

"Непорочните самоубийства", Джефри Юдженидис

Имам моменти, в които си мисля за човека, който бих била, ако не бях себе си. Когато съм сериозна, никога не се описвам със суперлативи. Може би е част от човека, който съм. Надявам се, никога да не е, за да получа изпросени комплименти – типичната момичешка черта, често наблюдавана и при момчетата. Така че ако не бях човекът, който съм, щях най-вероятно да бъда човекът, който съм, когато съм сама. Проблемите ни започват още в тийнейджърските години и после само се задълбочават, а се мъчим да ги изтикаме дълбоко в съзнанието си и да мислим, че сме ги надраснали. Сестрите Лисбън знаеха проблемите си.

Ако самоубийството може да бъде ЛАЙТмотив, то в последния месец е такъв на живота ми. И не, че съм хукнала да се самоубивам, мнението ми по въпроса е разхвърляно като есенни листа тук и там из Интернет, но „Магазинът за самоубийци” бе последван от „Непорочните самоубийства”, които не само си направиха място на нощното ми шкафче, а си издълбаха дупка нейде из анатомията ми. Хубава книга е написал Джефри Юдженидис.

“The Virgin Suicides” е заглавие, за което обикаляйки тук и там седнала пред Адската Машина, чух доста, така че когато разбрах, че родното книгоиздаване(ИК Жанет 45) се е заело, станах едно щастливо момиче за малко. И сега с едномесечния опит, който придобих, мога само да кажа, че макар да знаехме много за сестрите Лисбън, никога не ги бяхме познавали. Не зная каква магия има в тази книга, но докато четях нямаше как да избягам, да не стана част от момчетата, които събираха късче по късче огризките от живота на сестрите и сега големи и самотни мъже – все още ги предъвкват. Дали не искахме да си обясним смисъла на живота, нуждата от смъртта, любовта. Никога не разбрахме причината, но смея да твърдя, че тя със сигурност не е прищявка на капризни тийнейджърки.

Защо писателите пишат книги? Винаги ли има какво да кажат или просто се забавляват с това, да виждат гласа си разлян в пространството? Знам ли, книгите ми влияят. Юдженидис също ми повлия. Не зная дали ще остане и за колко кратко, може би вече съм го забравила, но го бива! Мисля си, дано с писането писателите да осъзнават отговорността си, защото не е лесно да си читател също. Някакъв налудничeв смях ме преследва напоследък докато чета, смея се на неща, които ако не бяха написани, едва ли щяха да са смешни. Детайлите, които улавя писателят, трябва да го могат, да успеят да ме разсмеят, когато не е смешно(“Beginners”). Така си избирам писателите, често и хората.

Освен това София Копола го умее правенето на филми. Изключително и’ е красива адаптацията и е пропуснала само две или три малки неща от цялата книга. От тях само за еднодневките ми е мъчно. В книгата има един такъв гигантски мотив с еднодневките, който според мен е скелета на историята, сякаш ако ги нямаше книгата щеше да е само кожа, косми и недоизядена храна. Не ще говоря повече за това, защото много ми се ще някой да поговори на мен за еднодневките, някой друг да оцени мотива и да ми подари глас по темата. А и винаги ме натъжават адски много.

Бих искала да споделя колко влюбена съм в корицата. На Райчо Станев ли трябва да благодаря? Мисля, че ми е сред най-любимите неща. Поразгледах чужди корици и ни една не ме докосна. А тази е направена с мисъл и изящество.

Зная че всеки абзац е като отскубнат от друго място, като писан в различен ден, част от това е истина, но така го сглобих и това имам да кажа. Дано никога не е достатъчно. :) And yeah, I kiss my books, and I also sniff them and touch them gently.