неделя, 27 май 2012 г.

"След мръкване", Харуки Мураками

(*2-3 седмици по-късно решавам, че изглеждам глупаво!)

After Dark. Когато бях малка вкъщи витаеше следната заръка: трябваше да се заспи преди полунощ, защото иначе след това, в първите часове на новия ден вещици и зли демони обикалят навън, гледат през прозорците и следят кое детенце не е заспало. Казвам „витаеше”, защото не мога да се сетя на мен ли го казваха, бяхме го прочели в някоя детска книжка, или аз го измислих за сестра ми по-късно... защото ясно си спомням, че с нея си говорехме, че ако вещиците видели краче или ръчичка да се подават от завивките, идвали и го откъсвали... о, мили детски спомени!

Сега съм на 21 и вече съм сигурна, че по късни доби Баби Яги не обикалят на метлите си нощното небе. Понякога човек може да се натъкне на прилеп, но животът е длъжен все пак да ти поднесе изненада или две, предполагам. Но дори по-близко до смъртта с около 10 години от тогава, все още съм на мнение, че в часовете след мръкване има магия. И кой може да говори за магия, намираща се в най-простите неща и най-сложните хора, по-добре от Харуки Мураками. „След мръкване” е най-новият превод на български от автора и най-прекрасното нещо ми се случи преди не много време. Влизам в Параграф 22 и една от любимите ми книжарки ме пита не съм ли аз човекът, който много харесва Мураками. Най-прекрасното отношение получавам там! Естествено, че съм аз, мисля си, сигурно 1/3 от постовете тук са за негови книги. И тя ми връчва недокосвано и неразлиствано, най-новото издание на After Dark. Не зная дали някога отново ще ми се случи подобно изживяване, нищожни проценти на вероятност. Миришеше на недокосната книга. Първото, което вкусиха страниците, бяха моите пръсти... и носа ми. И дотук ще спра, защото, ще продължи болезнено дълго и безмълвно иначе.

И тъй като нямаше как да си остане недокосната у дома, прочетох я! Стилът на „След мръкване” е някак различен. Гласът на Мураками все още се чува, но едва ли тази книга би се прегърнала братски с „Хроника на птицата с пружина”, например, може би като втори братовчеди. От всички книги на Мураками тази ми се струва най-подходяща да бъде направена на филм, защото самата тя е написана като филм. Все едно не сме в случващото се, а го гледаме отстрани. И въпреки че в някои от главите напълно откровено се говори за гледна точка на камера и това наглася на филмова вълна, не мисля, че тези гледни точки са създадени с подобна цел. Според мен, с тях Мураками ни е сложил точно на мястото ни, на границата между измислицата и реалността. В романа се говори за две сестри – Мари и Ери, напълно различни една от друга. Краят, обаче, носи усещането за цялост помежду им, все едно са двете страни на една монета. Никога не успяват да са от една и съща страна на бариерата между тук и там (истината и измислицата, или приказното и земното). И като казах „бариера”, всъщност много общо намирам с „Бариерата” на Вежинов. Настроенията са едни и същи, на начало и край. Странно, но май не мога да избягам от правенето на разделение, а всъщност много повече си мисля за алтернатива. И спокойствие ми носи фактът, че всяка от алтернативите има своя момент на блясък, своите минути слава в часовете „след мръкване”, докато не дойде ред на новия ден, когато със слънцето се намества рамката, обримчват се мислите и се впряга свободолюбивото въображение.

Едно от любимите ми неща в писането на Мураками са диалозите. Мило и драго давам за добри диалози, а неговите са едновременно прости и остроумни, но и не невъзможни. Диалозите му са такива, каквито всеки може да проведе стига да има подходящия опонент... не опонент... събеседник. „Салата с пилешко ала Джордж Оруел!” Ето защо като стигнах 14. глава вече знаех, че бих могла (ако можех) да направя късометражен филм по фрагменти от книгата. Удари ме вдъхновението, така че ако на някой му се прави филм по Мураками, да ми пише, поне малко искам да участвам. :)

Относно оформлението, мисля, че това е най-добре изглеждащата книга на Харуки от началото на издаването му на български!

„Животът ни не е разделен просто на светло и тъмно. Има и сенчеста среда. Да разпознаваш и разбираш сенките – в това се състои здравословната интелигентност.”

понеделник, 14 май 2012 г.

2. кръг Читателски награди "Книга за теб"

Не съвсем отдавна писах за Читателски награди „Книга за теб”. Вече дойде време за 2. кръг. И на 2. кръг една от любимите ми корици е заела позиция, не много утвърдена, но все пак позиция. :)

Та рекох си, да взема да поговоря малко за нея, не за да агитирам, но за да обоснова избора си и да поговоря за поредното нещо, от което не разбирам никак. Много приключенско ми се струва.

Категорията, за която става дума е „Най-добра корица”, книгата е „Непорочните самоубийства”, а художникът е Райчо Станев. Нямаше как да не забележа, че и други негови корици бяха предложени и гласувани на първи кръг и лично аз съм щастлива, че поне една от тях мина напред. Странно е да говоря толкова глобално за кориците, които са дело на Райчо Станев, тъй като от книгите съм чела само „Непорочните самоубийства”, но мисля, че тя е добър пример за усета му. Името му ми бе непознато до скоро, докато не се позаинтересувах от работата му, после забелязах почерка и разбрах, че всяка една книга, която съм поискала да купя още като съм я погледнала, е била негово дело. И за мен дори това е достатъчна причина да кажа, че трябва да му се обърне внимание. Има стил, който не те оставя да подминеш книгите, а напротив кара те да ги искаш повече.

Но не! Оказа се че това не стига. Не зная каква е традицията залегнала в книжното оформление, какви са методите на работата на художниците, защо са предпочитани едни или други цветове, образи и сенки, шрифтове, но според мен една корица е добра, когато затваряйки книгата, можеш да си кажеш: „Да, художникът е колега-читател.” В работата му можеш да доловиш коя струна у него е докоснала книгата, над кое са поседнали размишленията му. Що се отнася до „Непорочните самоубийства”, за всеки прочел книгата, но и дори за тези, които само са разгърнали и зачели първата страница е ясно, че сестрите Лисбън се самоубиват, самоубиват се така, че да го усетиш в червата. Така голямото розово петно, пълно с бактерии, петнисти и космати гадинки обърква, но и мотивира – за четене, за анализ на четенето само по себе си и на прочитаното. Но стигне ли човек до края на книгата, няма как да не заобича тази корица. Защото тя, за разлика от всички думи, с един единствен образ ни дава равносметка – бродим в болен свят, и едни, като сестрите Лисбън, са сенчести пророчици на розовият му упадък, а други се борят с него, вкопчили се за косите на зеленото. Идеите за борбата и примирението, и дори за примирението като форма на борба в някои случаи, винаги ме е вълнувала, поради което твърде е възможно интерпретацията ми да изниква от там. Но дори така да е, щом една корица успява да ме провокира така, то определено е една добра корица, а може би и „най-добрата корица”.

Ако думите ми звучат убедително, призовавам за гласуване. В случай, че са неубедителни, призовавам за гласуване ениуей! :) има още 8 категории, които ще се зарадват на обмислени и развълнувани гласове и една бонус категория „Най-добро книжно ревю”, в която всеки може да даде предложение за пост, които му се е харесал тук и там из книжните блогове. Ако сте пропуснали да се чувствате отговорни или с мнение, сега е момента! :)



неделя, 6 май 2012 г.

"Калигула", Албер Камю

О прелестен съботен следобед, преливащ от мисловно напрежение, уединение и блаженство! Като започна от Perfect Sense (филм, за който кърви язва), мина през това, за което ми предстои да говоря и завърша с Joy Division (банда, която винаги служи за усилвател на всички емоции, до там че епилептични Иъновски капчици пот потичат измежду мозъчните ми гънки).

Камю с неговия „Калигула” бунтуват душата ми като разклатено газирано вече 2 месеца. Варненският театрален състав (за мен най-добрият от не малкото, които съм гледала) под режисурата на Явор Гърдев са направили този невероятен спектакъл, на който си подарих присъствие в края на Февруари. Не съм сигурна има ли смисъл да се опитвам, а и не мисля, че бих могла да опиша колко обичам тази постановка. Не ме бива много да говоря за театър, обратно пропорционално на чувствата, които изпитвам към него, може би има нещо общо с това, че зад театъра винаги застават огромна купчина хора, събират мислите и красотата си и сътворяват нещо, за което не се говори, нещо, което само се попива, изсмуква. Може би съм егоист, що се отнася до театъра, искам го само за себе си.

Първата ми реакция веднага след като гледах „Калигула” беше ИСКАМ ДА ИМАМ ТОЗИ ТЕКСТ!! (с гигантски динозавърски на звук букви) Даже не след, още по време на представлението. И ето го сега в ръцете ми – подарък от Кали, тя ми носи радост. И така пиесата на Албер Камю се разиграваше отново и отново в главата ми под режисурата на Явор Гърдев при четене и препрочитане. Бонусът на това да четеш пиесата след като си я гледал е, че получаваш власт над всичко, което не си можел да облагородиш по време на самата постановка. Сега като го казах, си мисля, че е малко странно да искам власт, когато става дума за четене. :) И когато постановката ти е харесала толкова много, няма нищо по-хубаво от това, да чуваш гласовете на актьорите и да разиграваш сцените, и да забелязваш къде прелестността идва от режисурата и къде - от самия текст.

Обичам да чета пиеси. Те са изградени само от диалози и монолози, и отново диалози. Смятам, че никак не е лесно да разположиш мисълта си в мислите на другите. Едновременно да си защитник и опонент. В прозата авторът има право да вземе страна, да даде коментари под една или друга форма, да изрисува героите си по всеки един начин, така както ги е замислил. Драматургът има само силата на диалозите, но като това да е най-голямата. (ох, много лаичен ми се получи коментарът по въпроса)

Най любима ми е сцена ІV, първо действие. Тя като че обяснява всичко, което е Калигула за мен.
„КАЛИГУЛА
Да. Накратко. Не съм луд, дори никога не съм бил толкова разумен. Просто, изведнъж почувствах потребност от нещо невъзможно.(пауза) Нещата, такива каквито са, не ми изглеждат задоволителни.
ХЕЛИКОН
Това е едно доста разпространено мнение.
КАЛИГУЛА
Вярно е. Но не го знаех по-рано. Сега знам. (все така естествено) Така, както е устроен този свят е непоносим. Следователно аз имам нужда от луната или от щастието, или от безсмъртието, от нещо, ако ще дори да е лудост, но да не е от този свят.”

Oбичам пиесата - всяка дума си е на мястото!

Много ми се щеше да обърна внимание на играта на Димо Алексиев. Лудостта в очите му си остава единствения образ на Калигула, на който ще повярвам някога!


сряда, 2 май 2012 г.

The Lizzie Bennet Diaries

Тъй като вече споделих за чувствата, които изпитвам към YouTube и съм на вълна блогване, редно е да споделя за нещо, което открих и харесвам изключително много - The Lizzie Bennet Diaries. Това е една наскоро започнала поредица – адаптация по романа на Джейн Остин „Гордост и Предразсъдъци”. И държа да отбележа, че бях фен още преди да разбера, че Ханк Грийн (другия от същите братя Грийн, за които споменах в предишния пост) има пръст в това. :)

Четох „Гордост и Предразсъдъци” може би лятото след 10. клас и оттогава ми е сред любимите романи. Честно да си призная нищо друго на Остин не съм чела. Може и да не съм в подходящата настройка на честотите, или пък просто съм неглижяна що се отнася до четене на класическа литература. Също така изключително нетипично за мен, взех книгата назаем. Не обичам да вземам книги на заем, обичам да си ги имам, да зная, че са си мои и че цялата ми отговорност към тях е, защото много ги харесвам, а не защото са чужди. И сега съм изпаднала в ситуация, в която не притежавам една от любимите си книги. Ами ако отново така нетипично за мен ми се прииска да я препрочета. Както и ми се прииска покрай това YouTube-шоу. Но тъй като вече съм чела романа, ще се кача едно ниво нагоре и не ще си купя първото издание, което ми попадне – ще чакам перфектната книга.

Обожавам „Гордост и Предразсъдъци” като концепция. Вече ми е твърде далеч да говоря за начина на писане или детайлите на книгата, но историята е това, което ме държи непримирима вече... 5 години. Правя около 2-3 редовни препратки във всеки случай на нужда. Дори и тук, ако не се лъжа съм говорила за нервите ми, като на госпожа Бенет. “It is a truth universally acknowledged, that a single man in possession of a good fortune, must be in want of a wife.” А гордостта... и предразсъдъците... а Мистър Дарси е мъж, който трябва да съществува в реалния свят(макар и да не са много жените, които да могат да отговорят на подобни високи изисквания, според мен). И бащата на Лизи, и лекомислените и’ сестри, и всичко, което тя представлява – твърде много за жена от онова време и твърде смътно и мъгляво за жена от сегашното.

Що се отнася до The Lizzie Bennet Diaries , бих го описала като осъвременен вариант на книгата, който доста плътно се придържа към нея, без да става пошло или преекспонирано. Тъкмо напротив, сериите са направени с видима страст към историята и уважение към труда на Остин, с внимание към всеки детайл, в същото време свежо и близко до мислите и ежедневието на една съвременна Лизи. А последният излязал епизод (7.) е фантастичен – тъкмо туистърът в началото. Той ме накара и да съм блого-експресивна по темата. Не можеше да съществува нещо толкова добро book-related и аз да не го разпространя по всички ми познати методи за масова комуникация. Дори не съм сигурна дали мога с думи прости и небръщолевещи да опиша чувствата си към подобна работа в Интернет.

Lizzie Bennet, decent enough




Препоръчвам 1. - 6. серия преди гледане на 7. :)