четвъртък, 21 юни 2012 г.

Важат ли двойните стандарти?!

ВАЖНО!! – постът съдържа големи спойлъри за смъртта и продължаването на живота на герои във филми и книги, които най-вероятно вече сте чели или гледали.


В последните две седмици (повече или по-малко, времето вече отдавна не е константа) гледах два прекрасни филма, в които по съвпадение един от главните герои умира. Това ме накара много да се размисля за Смъртта, особено на хора за мен несъществуващи. Един вид измислени, но кой пък може да каже кое е измислено и кое не, от къде черпят вдъхновение хората. Преди време мнението ми за Смъртта заседна на едно крайно недоволно и мрачно, сърдито, ядно място и няма и намерение да излиза от там, like... never! Но щом става дума за смърт на герои в романи или филми, или театри, или опери, няма проблем. И дори е прекрасно! Защо творците си правят труда да Я разкрасяват толкова?! Не зная как, но винаги е магия. А аз обичам да е магия. Но като се сетя за „живия живот” и ми става тягостно и Я мразя! И това ме кара да се съмнявам в себе си и в това дали приемам изкуството за истинско, или Смъртта в този ред на мисли.

Първият филм беше The Men Who Stare at Goats, където Лин си отива с хеликоптер. Смъртта му много ми напомни на „Малкия принц”. Когато я прочетох за пръв път, едва ли въобще да ми е станало ясно, че Малкият принц умира. Сигурно тогава е била просто книжка с картинки, за момче, което е нещо като Галактически стопаджия, а тогава дори не знаех за Галактическите стопаджии. Другият филм гледах току що - Fur - An Imaginary Portrait of Diane Arbus. Един от главните герои отплува в океана. На практика се удавя, но зрителят не вижда това; вижда човек, който избира пътя му да продължи през океана. Но дори и да го виждах, съм сигурна, че щеше да е най-естетически издържаното удавяне в кинематографията. Напомни ми на смъртта на главния герой в Big Fish. Общо взето приказки за пораснали деца. Или пък в един от най-любимите ми филми правени някога Arizona Dream, когато Грейс се самоубива... Най-перфектната сцена на самоубийство в контекста на изключително изящен филм... с костенурките и бурята. Може би това, което се опитвам да кажа е, че за да харесам един филм много много, съм забелязала, че непременно трябва да има загуба (трагична или недотам) на някой от главните герои. И това ме плаши. Защото аз не обичам смъртта!! Тя взема нещата за себе си. Ако беше на детска площадка, щеше да е от онези деца, които не си споделят играчките, но непременно ще вземат и твоите, за да си играят с тях! И няма да ти ги върнат...

Но всичко е така различно, щом става дума за изкуствао. Важат ли двойните стандарти?! Или пък има нещо крайно извратено у мен, което обича фалшивата(фалшива с оглед на живота ми и в никакъв случай с оглед на качеството и’) драма и си я цени дълбоко в книгите и филмите, нещо като любов към вторично създадената меланхолия.

И го казвам, продължавайки да твърдя, че Хари Потър щеше да има един подобаващ и много по-акуратен завършек, ако Хари в действителност беше умрял заедно с Волдемор, и The Boy Who Lived беше станал The Boy Who Died to SAVE THE FUCKING WORLD. Но това естествено, щеше да го отдалечи от детската литература и да го доближи до Библията, а дори аз имам съмнения, че би било задоволително.

Да обобщя – хванаха ме размисли, които не можах да изразя на бял дигитален лист, но въпреки това не са излишни да бъдат помислени! И ако е възможно да бъдат прочетени междуредията, току виж нещата добили смисъл.

Освен това харесвам тази снимка и мисля, че отговаря на чувствата, които се породиха у мен тази вечер...


петък, 15 юни 2012 г.

"На юг от границата, на запад от слънцето", Харуки Мураками


Преди известно време прочетох „На юг от границата, на запад от слънцето” на Мураками. От тогава отлагам този пост.... защото да си призная честно въобще не ми хареса! Дълго време отлагах и самата книга, някак си имах предчувствието, че не е моята чаша с чай (особено при положение, че не обичам чай), но тъй като това беше последната преведена книга на Мураками, която не бях прочела, а си седеше у дома, реших да и’ дам шанс. И не казвам, че е крайно отвратителна и нечетивна. Напротив. Все пак Харуки я е писал. Имаше прекрасни мотиви и пасажи, които бяха бременни със симпатични малки плодове, но като цяло не съм доволна въобще(мисля, че все пак не трябва да имам мнение по чуждите раждания и аборти).

Ще започна с хубавото. Заглавието! Сибирската треска - абсолютно Муракамин мотив! Джаз-бара „Гнездото на червеношийката”. Обратното дежа вю. И доколкото си спомням това беше.

И от тук нататък.... твърде бавна и макар бавността да считам за бонус в творчеството на Мураками, тук не се случи абсолютно нищо. Мистериите с потенциал не го разгърнаха. Диалогът, който обикновено ми е най-любимото нещо, сега беше скучен и многократно повтарящ се(разбира се, не всичкият, но голяма част). А за героите въобще не ми пукаше. Мъжкият персонаж беше крайно безхарактерен, съчетано с абсолютен гъз, а всички женски персонажи се ограничиха само до безхарактерни.

Не спирам да си мисля, че ако книгата беше разказ, щеше да е прекрасен такъв. Историята не беше лоша и ако се оставеха само хубавите части от всичко написано, щеше да е перфектно. За жалост в този формат, вместо да изпъкнат, ги почти пренебрегнах.

Мисля, че горенаписаното е малко по-остро от необходимото, а и от това, което почувствах, но като цяло не променя по никой начин чувствата ми към Харуки и неговото писане. Все пак не може всичките творби на любим писател да са ми любими. Сега чакам 1Q84 на български и се надявам много много изданието да изглежда толкова прелестно, като всички чуждестранни, на които се натъкнах.

Като компенсация за разочароващия роман, прочетох този разказ: The Second Bakery Attack, който много ми хареса и по който има късометражен филм с красив актьорски състав. Жалкото е, че не мога да открия място, където филмът да се предлага за гледане. Ако някой най-случайно се натъкне на него и ми сподели, ще ме направи много щастлива.


петък, 8 юни 2012 г.

Рей Бредбъри



Кое и’ е гадно на материята?! Умира, отмира, понякога пак се ражда, но след това неминуемо си отива. Разлага се, разпрашава се, става нечия храна, или се превръща в дъжд. А кое и’ е хубаво на енергията?! Тя не спира да се върти. Вечно жива е! И ако вечно е твърде дълго, то поне дотогава, докато я има Вселената.

Преди дни почина един от любимите ми писатели, Рей Бредбъри. Поне така казаха по новините в 8 часа’. И така писаха по всички интернет медии и немедии. Но какво разбират хората. Аз го познавам и зная, че той е енергия. Така че четете го, не защото вече не е сред нас, а именно за да е винаги. И нека не бъде харесван от лицемерие, или пък защото някой някога е казал, че е добър. Нека бъде харесван, защото е искрен, знае за светове, за които не подозираме и е достатъчно прекрасен, за да ни разкаже за тях. Аз бях гимназистка, малка хлапачка влюбена в него. А вие?!

И ако смъртта е занимание самотно, то дано в гробището за лунатици да има достатъчно електрически тела за възпяване, защото виното от глухарчета опиянява и любовта ми казва „Сбогом, лято!”, но аз горя на 451 градуса по Фаренхайт и се надявам да оближа с пламъците си поне частица от света, който измагьоса Рей!

"Леко навела глава, тя гледаше как обувките и' смущават танца на листата. Лицето и беше нежно и млечнобяло, с жаден поглед, който опипва всичко с ненаситно любопитство. В този поглед се криеше плаха изненада; тъмните и очи така бяха втренчени във всичко наоколо, че никакво движение не им убягваше...." "451 градуса по Фаренхайт" - Рей Бредбъри