събота, 23 ноември 2013 г.

"Хартиени градове", Джон Грийн

През последния месец имах удоволствието да участвам в разпространението на новината, че нов превод на Джон Грийн ще странства из книжарниците и личните библиотеки на малки и големи нърдфайтъри и любители на юношеската литература. Червените габърчета на „Хартиени градове” бяха осеяли интернет дейността ми и нощното ми шкафче. И сега съм щастлива да заявя, че четивната дупка, в която съм изпаднала, намали дълбочината си и от четирите книги, които започвам и все не довършвам, „Хартиени градове” е прочетена.

Първо ми се ще, както винаги да кажа нещо по въпроса с външния вид. Много ме радва, че популярните корици биват запазени, защото те са като реликва сред феновете на Джон. Както бях казала и за „Вината в нашите звезди” байндингът ми допада адски много, защото е крайно удобен за четене и много миловиден за разлистване.

„Хартиени градове” разказва историята на Куентин в последния месец преди завършването на гимназията, или пък историята на Марго през слепите за същността и’ очи на Куентин. Също така е подробен разказ за едно 21 часово пътуване с кола, няколко на брой приключения преди и по време, както и за „Песен за мен самия” на Уолт Уитман. Харесах тази книга! Донесе ми емоции от целия спектър, а краят и’ беше определено глътка свеж въздух от стандартното „и заживели щастливо до края на дните си”. Е, това е Джон Грийн все пак, и всеки, който е чел нещо негово, ще разбере страха, с който очаквах в последната глава нещо ужасно да се случи. Но слава повелителя на книжните герои, този път всички оцеляха!

Според мен много майсторски е разгърнат персонажа на Марго Рот Шпигелман – през преживяванията на другите спрямо нея. Това ми беше изключително интересно от литературна гледна точка. Твърде много житейски истини има в героинята. Независимо на колко години е читателят, на 12 или 22, или пък 52, всички затъваме в двуизмерността на животите си по-често, отколкото ни се иска. „Всичките тези хартиени хора в техните хартиени къщи. Горят бъдещето си, за да са на топло.”

Куентин беше пълен задник за мен до последната глава. И по-лошото, зная от къде идваше задничевостта му и все ми се щеше да мога да го оправдая. Но в последните 20 страници това момче порасна пред очите ми и намерих причина да го уважавам за всичко, което е направил, независимо от подбудите му, и това май също беше от части по вина на Марго.

Бен и Рейдър – невероятни сладури. Особено по време на пътуването много ми сгряха замръзналата душа. За всеки, който ще реши да чете книгата, имате личен поздрав от мен с момента с тениските на Конфедерацията. Малко съм виновна, но точно това го четох по време, по което не би трябвало да чета художествена литература и един неуместен кикот беше пуснат на обществено място. :D

И така поприключенствах из „Хартиени градове” и горещо препоръчвам на всеки, който има нуждата да почете за малките проблеми на малките хора, за да забрави за момент за своите, за тези, които искат да се посмеят и да си припомнят гимназията или за тези от гимназията, които търсят идеи за следващото си пътуване или пакостуване. И естествено на всеки български нърдфайтър. DFTBA! :)

Още от автора: "Вината в нашите звезди", "Къде си, Аляска?"

P.S.: Съзнавам, че няма връзка между отделните ми абзаци и го отдавам на загубата ми на тренинг! :)