събота, 29 март 2014 г.

"Жената жерав", Патрик Нес


Все още не съм писала за „Жената жерав“ на Патрик Нес. Това може да има общо с факта, че изкарах първите два месеца на годината без Адската Машина, или пък защото нямам много въодушевление, което да споделя, но много ми се ще да е първото. Много исках да обичам тази книга. Ще разкажа за всички очаквания, които имах към нея, а после за тези, които срещнах.

Когато научих за „Жената Жерав“, все още нямаше вариант, в който да я четем на български, но идеята адски ми беще допаднала, защото ми напомняше за детството. Сега ще се обясня. Патрик Нес се е обвързал с един много красив японски мит, в който накратко един мъж спасява живота на жерав, след което птицата се връща като жена и помага в живота на спасителя си, а после си отива завинаги от него. (митът го има в различни варианти из Интернет, може да се прочете) Като бях малка, бях гледала един филм, на който много плаках, като се замисля, може би е първият филм в живота ми (след „Ариел“, не зная там какво ми беше станало), на който съм плакала. Не помня как се казваше, но ставаше дума за жена-тюлен, която бива взета и отведена от един рибар да живее в рибарската му колиба, но морето винаги и‘ липсва и накрая тя си отива, макар да го обича, защото морето е домът и‘. (така го помня) Този филм е изгорил дупка там където се намират невроните ми за чувстване като дете и затова цял живот преследвам несъзнателно драмата. :) Та този мит ми допадна и нямах търпение да разбера какво е и защо е!

Много кратко време след това „Студио Арт Лайн“ обявиха, че ще издадат тази книга и ме представиха на най-красивата корица, съществувала някога! И тук вече очакванията ми станаха извънземни, което разбира се на никого не помогна. Първо защото я чаках толкова дълго, че се уморих от чакане, второ защото съм отвратителна, когато нещо ми харесва. И най-накрая дойде моментът, в който държах „Жената жерав“ в ръце и вече не издържах.

На живо това произведение на изкуството създаваше буря у мен, която не можех да укротя. Не съм сигурна, че въздухът в гърдите ми влизаше по правилния начин. И изведнъж вече не исках да я чета, исках само да я гледам, да я докосвам. Беше четивен ад! Но от издателството не се въздържаха само с черната корица с хартиения жерав, не! Под нея се намираше най-приказната картина, която след като си прочел книгата е единственото, което има смисъл. (запетайките в изречението са смутени, но се притеснявам да ги умножа) Моите дълбоки благодарности към Стоян Атанасов, за това, което ми причини с работата си!


Какво стана после обаче. Четох я твърде дълго, твърде бавно, с големи паузи. Това някак прецака нещата. Харесах книгата, но не ми е толкова любима, каолкото очаквах. Разбира се, Нес пише много красиво. Нали сме си говорили вече за неащата, които си искал да кажеш, но някой друг го е свършил вместо теб и то стотици пъти по-добре. Митът е изящно инкорпориран в една настояща история с приказен облик. Героите са изключително реални, както ми изглежда. Въобще всичко е прекрасно, но не е изключително. И това му е единственият проблем май. Имам усещането, че трябва да повторя, да си отделя време за „Жената Жерав“ и да и‘ дам, каквото заслужава. Ще го имам предвад!

четвъртък, 20 март 2014 г.

"Сбогом на оръжията", Ърнест Хемингуей


ВНИМАНИЕ! Следва публикация съдържаща негативни настроения и черна субстанция, извадена от дълбините на душата на авторката! Да се чете под родителски контрол, или от читатели с наличие на мнение и правилна оценка за изказано такова. Да не се очаква качествен обзор на класика от 20. век.

Най-сетне приключих със „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. И о, Ърнест! Защо ме измъчи така?? Мислех, че се харесваме. Знае се, че обичам да съм позитивна що се отнася до книгите, които чета, най-малкото защото по това какви книги избирам, съдя за човека, който успявам да бъда. Но Хемингуей ме излъга с тази... и имам да кажа няколко неприятни неща за нея. Но преди това искам да заявя, че „За кого бие камбаната“ за мен е гениална и все още имам вяра в Хемингуей и го харесвам. Освен това изданието на Народна култура от 1979 е прекрасно на външен вид и аромат.

ВНИМАНИЕ! От тук следва критиката ми към велик писател без спирка и цензура. Моля лесно обидчивите да не четат! И тези, на които това е любимата книга!

Близо месец чета по-малко от 300 страници и всеки път се проклинам, че си го причинявам. Честно, имам чувството, че Хемингуей е бил в безпаричен момент и се е решил да напише поръчков розов роман в контекста на война. Исках да повръщам абсолютно всеки път, когато четях диалозите с главната героиня, мис Баркли. Защо съществуваш, мис Баркли?! Да си призная, може би основният ми проблем с книгата беше тя. Въобще не възразявах да чета за група мъже на война. Беше ми интересно, типично Хемингуейско, особено в частта след връщането му на фронта. Но не, 200 от 300 страници трябваше да разказват за най-отвратителната героиня в историята на литературата и абсолютно тъпо прекараното време с нея. Да, бихме могли да предположим, че Хемингуей е виновен – не познава жени, не може да пише жени и т.н. Не зная така ли е. Зная само, че мис Баркли е плоска, безхарактерна, което комбинирано с егоцентризма и‘ (макар да се опитва да го прикрие в „грижи“ за мъжа си) я прави непоносима за четене. И най-лошото е, че зная, че такива жени съществуват в действителност, а това някак си отнема от вината на Хемингуей. Мразя я! Буквално я мразя! Един ден толкова ме ядоса, че разказвах на приятели колко е абсурдна и не в хубавия смисъл. В онзи смисъл на нелепа!

И през цялото време си казвах „Издръж! Сигурно краят ще е драматичен и ще си заслужава.“ Не си заслужаваше!! Как може да пишеш цял роман за най-празната героиня и после да и‘ дадеш адски наситен от драма финал, червени завеси, аплаузи! Не може така. Вместо да се зарадвам, че най-сетне се случва нещо, че събитията следват един или друг ход на съдбата дрън-дрън, символизъм дрън-дрън, аз само се ядосах, че подобни събития ми отнемат правото да мразя отявлено мис Баркли. После се сетих че имам каквито си поискам права!

Съжалявам, че си го причиних и съжалявам, че този път Хемингуей не можа да го направи за мен. Както става ясно не препоръчвам тази книга, хванете каквото и да е друго на Хемингуей според мен!!

събота, 15 март 2014 г.

"Хайде всички да убием Констанс", Рей Бредбъри


„Хайде всички да убием Констанс” на Рей Бредбъри ми е подарък от Мия. (за тези, които се чудят, Мия е най-прекрасният човек) Бредбъри е един от любимите ми писатели, а отдавна не бях чела нищо негово. Сега съм се заредила и с „Нещо зло се задава”, с което ще съм прочела всичките му романи, до колкото ми е известно. Събитие, което ме натъжава и окрилява едновременно.

Още от началото казвам, че „Хайде всички да убием Констанс”, е продължение на „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици”, което за едни може да не означава нищо, а за мен е всичко. Първо защото „Смъртта е занимание самотно” е една от любимите ми Бредбърови книги, второ защото според мен, ако не познаваш онзи стар и бляскав Холивуд, няма как по друг начин, освен чрез поредицата книги да усетиш носталгията по него. Така че за всеки неуспял да се наслади на „Хайде всички да убием Констанс” предлагам да се поразходи назад във времето.

Плавен преход – всъщност именно това е героят на пиадестал в романа – Времето. А имам приятното усещане, че това е и отпорна точка за всичко писано от Бредбъри, може би той всъщност е насадил тайната ми страст по часовниците и неспазването им. В „Хайде всички да убием Констанс” отново се появявят любимата двойка - твърде чувствителният безименен писател и бягащият от отговорност детектив Кръмли. И естествено Констанс Ратиган, която има притегателна сила на цяла планета със средно голям размер. Другото е детска игра на живот и смърт. Чете се бързо, леко. Бях завладяна от носталгия по време, в което не съм живяла и по град, който никога няма да познавам. Това го могат малко, но Бредбъри винаги е сред тях!!

Oще по-хубавото на книгата е, че освен, че ме запрати из спомените на други, ми намигаше от време на време с моите собствени спомени. Героите и атмосферата ме свързваше постоянно с гореспоменатите книги. Но това не му беше достатъчно на Рей – той ме погъделичка с препратка към „451 градуса по Фаренхайт” и дори с „Марсиански хроники”. Всеки път като се споменеше обръщението „марсианецо”, и се сещах за разпадащото се копие, което пазя някъде в дъното на шкафа с книги, но което ще има почетно място на рафта с Бредбъри в бъдещата ми библиотека. Щастливо време!

P.S.: Докато четях книгата в началото на годината излезе ТОВА ВИДЕО с режисьор Иван Москов. Стори ми се подходящо!! А ТУК повече информация.