петък, 30 май 2014 г.

"Човекът, който обичаше кучетата", Леонардо Падура


Никога няма да зная как да пиша за „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура. Отдадох и' два месеца (знаете колко бавно чета) и всичката си книжна и житейска страст. И определено от тук нататък ще я смятам за една от важните книги, които съм прочела през живота си!

Може би е редно да започна с това, че не обичам историческа литература. Но тези почти 900 страници, които "Жанет 45" с "Кубинската поредица" бяха събрали и съединили така изящно и деликатно, не можех да откажа. Бяха като книжен наркотик. Нито за момент не бях отегчена. Всъщност бях толкова завладяна, че чак си се ядосвах. Може би фактът, че бях профан в повечето от нещата, за които четях, направо ме хвърли в някоя глуха уличка на смесицата между фикция и реалност, в която не участвам, но към която се оказа, че тая особени чувства.

Редно е да отбележа необяснимата си носталгия по комунизма. Един детски наивитет за всичко случило се и последиците от него ме преследват, без да зная обаянието на идеологиите или мъката по разрухата им. Ето защо Леонардо Падура ме завладя така. И той, и героите му, и тези, които ги е имало, и тези, които са забравени.

За история няма да говоря, редно е краставичаря да си познава краставиците, а студентката да си прави само сандвичи с тях. Ще ми се обаче да поговоря за това какво стори с ума ми Падура. А именно - направи всичко истинско. За тези 2 месеца, аз познавах героите му, живях с тях, понякога дори умирах по малко с тях. Очаквах да заема позиция, да избера страна. Облягала съм се на въздушни кули. В средата на книгата едновременно харесвах и мразех и двете страни. Но най-много ги съжалявах за убитите им надежди, защото знаех, че всяка от тях се е борила с грозни средства за идеала. А аз самата няма да спра никога да се възхищавам на хората с идеали! А още повече на автори, които успяват да разцепят лявата от дясната ми мозъчна хемисфера!!

Не спирах да препоръчвам „Човекът, който обичаше кучетата“ на всички, напълно съзнаваща, че не е четиво за всеки! Разказвах на всеослушание дребни истории, предмет на иронията (историята за хотел „Москва“ ми е най-любима). Търсех обяснения от приятелите си, запознати с въпроса. Исках истини, защото изпитвах съчувствие, което не е отредено за политиката и извращаването и'.

Но това, което ми влезе под кожата, беше „човекът, който обичаше кучетата“. В тези четри думи е събирателната брънка между Троцки, Рамон и Иван, с тях се описва всичко, което представлява живота им, така еднакъв, но сложен в три различни контекста. И ако вярвах в съдбата, щях да съм много разочарована, как ги е прецакала, но намирам за нечестно да не им дам заслуга за борбата, която са сътворили, всеки в собствения си контекст.

„Войната на живот и смърт вече не се водеше срещу опозицията, а срещу историята.“

„Привлекателната, но чисто теоретична мечта за всеобщо равенство се е превърнала в най-страшния авторитарен кошмар в историята от мига, в който е била приложена в практиката, която с право е схващана (особено в този случай) като единствен критерий за истинност. Marx dixit.“

И така в едно изречение всичко което съм мислела за идеологиите и прилагането им, бе казано. Обичам тази книга! Защото бе постижение, изненада и вдъхновение за мен. И много ми се ще да се чете, защото дори и да избягам от разказа и историята, майсторството на Падура като писател не успя да се изплъзне от литературния ми авантюризъм.

И защото едва ли казах нещо съществено, щe посмея да посмигна на запознатите ;)


И ако аз не съм успяла да ви убедя, че тази книга трябва да се прочете, ето другите блогове, които през тези 2 месеца писаха за книгата:
Книгозавър
Ловци на книги
Книголандия
lammothsblog
Изумен
lovebigbooks