събота, 21 март 2015 г.

"Животът ми като таен агент", Дженет Тажиян


Започнах да се опитвам да достигам бавно и славно до мисълта, че може и някой ден да бъда възрастен. Но тъй като този ден е изтикан възможно най-далеч в безбрежното бъдеще, все още съм с розовите очила (което, за съжаление е само метафора). По тази причина, а съм почти сигурна, че и без нея, обичам от време на време да подхващам книги „за деца и юноши“ и да събуждам някои позабравени емоции от училищните години.

Мила, моят книжен водач, представи на вниманието ми поредицата „Историите на Дерек“ в най-подходящото на света време. От края на миналата година ме мори мудност в четенето и всичко, от което имам нужда, за да се вманиача отново е леко и фриволно въвеждане в дебрите на литературата.

„Животът ми като таен агент“ е първа книга в серията за Дерек на Джанет Тажиян. И като за начало ми се ще да кажа, че бе очарователно забавление за мен и нямам търпение да продължа с останалите. В книжката се разказва от първо лице за лятната ваканция на Дерек, който е неуправляемо 12 годишно хлапе. Завиждам му искрено за начина, по който му се разминават всички пакости с едно „Мамино разгневено“. Дерек си има куче, майка ветеринар, баща художник и липса на каквото и да е желание да прочете книгите от задължителния списък за лятото. Кой въобще обича да чете тези книги?! Аз определено четях всичко друго, но не и тях. Героите са сладурски, има тайна драма от миналото и куп моменти, които да провокират по някое умилено „ооо‘о!“.

Форматът на книжката също е много привличащ като идея, а и чудесно изпълнен от издателство „Софтпрес“. Дерек прави малки илюстрации в полето на тетрадката си, с които обяснява непознатите и трудни думи, като поясненията под линия, но по-весело. Шрифтът е ръкописен, и се поглъща бързо. Буквално все едно държиш дневника на момчето в ръце. Нямам никакви критики за скоростта на повествованието, нито за нивото на речта. Мисля, че е изключително подходящо за 8-10 годишни. Е, героят е на 12, но да си призная целевата група, а и неговото поведение по-скоро е в спектъра на четвъртокласниците, една идея преди „Хари Потър“. Макар че... много помня аз!

Един вид, току що приключила първа част, вече се мятам на втора и препоръчвам на всички малки и големи деца да не забравят да се забавляват!

вторник, 17 март 2015 г.

"Великолепната жена", Греъм Симсън

От известно време зная за себе си, че по непонятна за мен причина изпитвам изключителен интерес към синдрома на Аспергер и социалната адаптация на хората, които живеят с него. С аутистичния спектър завършва и интересът ми към психиатрията обаче. :) Когато науча за филм или книга с подобна тематика, се налага да се домогна до преживяването! Така стигнах и до „Великолепната жена“ на Греъм Симсън.

Разбрах за романа още по времето на излизането му, като дълго време на можах да преживея смяната на заглавието. “The Rosie Project” (Проектът „Роузи“) заедно с корицата с омара беше символ на бъдеща радост в живота ми, която доста позакъсня с натрапчиво червеното копие, което си взех от Панаира на книгата през лято 2014 и прочетох половин година по-късно заради нелепия му външен вид. Да, понякога се отнасям много некоректно към книгите си! В интерес на истината корицата с омара ми напомня за „Анни Хол“ на Уди Алън и това ми носи уют, затова и съжалих толкова за липсата му.

В книгата на Симсън става дума за Дон, който е на почти 40 и знае, че мозъкът му не работи като на другите хора, но той е поставил ред в живота си и е намерил начин да функционира съвсем мирно. Докато не решава да си намери съпруга. Рано или късно подобно желание, предполагам, назрява у всеки мъж, но в търсенето си Дон подхожда по изключително екстравагантен начин. Не бих и очаквала нищо по-различно от него. От тук нататък започват приключенията му и съвсем изненадващо най-щастливият му ден в живота – посещението на Музея по естествена история бива изместен от поредица от преживявания включващи дива червенокоска на име Роузи.

Не съм сигурна до колко акуратен и политически коректен е този разказ спрямо истинския живот и поток на мисли на хората с разтройства от аутистичния спектър, но това не му попречи да ми е невероятно впечатляващ, забавен и смел. Възхищавам се на хора с огромни капацитети на паметта и с амбиция да направят от себе си нещо по-добро по една или друга причина. Е, тук типично по американски и може би с нотка на „чик-лит“ причината е любов, но пък не се ли стараем всички в тази насока! :)

Книгата прочетох бързо и леко. Дори на моменти не исках да спирам, което ме изненада, защото напоследък съм не в четивна дупка, а направо в бездна. Имах нужда от нещо увлекателно, и добре де, романтично. Може би съм на такава вълна! :D

Откровено казано, финалът ми се стори попретупан и сантиментален повече от необходимото, но го преживях геройски с кафето си тази сутрин (онази, която е била), така че съм сигурна, че можете и вие! Определено съм фен и ми е топло на душата сега!

четвъртък, 12 март 2015 г.

Ко-миксер, 4. и 6. брой


Скоро четох „N.“ На Стивън Кинг и това събуди нуждата ми от книжки с картинки и още повече към комикс формата. И от там тръгна едно кошмарно преследване от моя страна на подобни преживявания. Част от душевния ми мир бе постигнат с идването във Варна на Ко-миксер поредицата. За излизането на новия 6. брой на списанието имаше представяне в „contemporary space“. Очаквах го с нетърпение и го изпуснах с нежелание, но поради липса на житейска мотивация в именно този ден. Това обаче не ми попречи при първа възможност да се сдобия с броя, толкова апетитно изглеждащ, а покрай него и с 4. брой, без който не можах да си отида!

Какво е Ко-миксер?! Поредица, създадена от надъхани хора, които искат да съществува комикс събитие в България и то да не е свързано единствено със списание „Дъга“. Всеки брой е с нова тема и побира поредица от разкази с различни автори, стилове и интерпретации на темата. Чудна работа!

... това пък е прекрасна прелюдия към следващия абзац. Темата на 6. брой е „Чудо“ и като за мое лично начало бе прекрасно изживяване. Естествено е, че при такова разнообразие и формат не може да се очаква да съм фен на всички разкази или стилове, но общото ми впечатление определено ме накара да искам още! Любимите ми комбинации от всичко случващо се са „Иън и Бог“, „Мляко“, „Гост“ и „Без да искам“. Мисля, че човек трудно може да остане безразличен към рисуването на Дияна Нанева, а историята на Нинко Кирилов много ме прищя да искам от онези стикери, които са се раздавали, с героите му нарисувани от Ива Груева. Със своята история пък Милена Симеонова „без да иска“ ме е намерила. Естествено всеки автор в този брой заслужава споменаване, това обаче ще ми отнеме повече писане от времето, с което разполагам. Целият брой е чудесен! Корицата му е дело на Стоян Атанасов, а аз не пропускам да го спомена, като ми се отвори възможност!

Корицата на 4. брой ме претегли мигновено и се оказа, че е дело на гореспоменатата Ива Груева, което ако не друго означава, че съм постоянна в предпочитанията си. Темата е „Шум“. Честно, цялостно броят не успя да стигне летвата на „Чудо“, но това е доказателство, че със всеки следващ брой нещата ще вървят напред и нагоре. Любимите ми истории тук бяха „Сянка“ на Дияна Нанева (въобще не е изненада!), „White noise“, „Шум в куфара“, „Шумове“ на Анна Цочева и последната история „Нито звук“, която ми стопли душицата за финал.

Определено ще си набавя липсващите ми броеве от колекцията и чакам с нетърпение следващия 7. на Ко-миксер! Освен това, ако някой може да ми посочи къде да си намеря „Сезон за бягство“ на Дияна Нанева, ще съм много щастлива!

неделя, 8 март 2015 г.

"Очи сини, коси черни", Маргьорит Дюрас


Честно ли?! Нямам идея какво точно прочетох!! Може би това е едно от чудесата на четенето – не винаги да си наясно с книгата. Та аз не винаги съм наясно със себе си, че да претендирам да разбирам френската литература.

След като прочетох „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас в мен се зароди искрен интерес към творчеството на тази дама и очаквах да се очаровам многократно в бъдеще. Освен това имам този прекрасен навик, като ходя извън града на пътешествия, да си купувам книга, за да имам пътнически дневник под формата на библиотека след време. Та прескочихме до Бургас за има-няма ден-два и „съвсем случайно“ се натиках в книжарница, за да се зарадвам. Имах няколко идеи, но ми се щеше да си тръгна с нещо, което не съм планувала и което евентуално не виждам по всички книжни витрини във Варна. И така в ръцете ми попадна това магично красиво издание на „Очи сини, коси черни“ на Маргьорит Дюрас.

Нямах и бегла представа с какво се захващам. Когато мисля за прочетеното, то съвсем съвпада с образа от корицата – мъглявини! Но пък ако трябва да продължавам да съм честна ми допадна това лично лутане между двете корици. А и се чувствам.... момент, търся думата.... доста ШИК от това, че чета Дюрас в такава красива премяна със сутрешното си кафе! Самата аз станах малко френска.

От това, което мога да извлека на първо време, току що приключила „Очи сини, коси черни“, бих предложила следния абстракт:
В началото на книгата за секунди се появява един мъж, в когото едновременно са влюбени главният ни герой и главната ни героиня. Но секундата свършва и този мъж изчезва. Същата вечер нашите влюбени се срещат случайно и им предстои да се познаят един друг и всеки сам себе си в и извън рамките на тази изгубена любов. И то по един доста екстравагантен начин. Има сълзи и голота.

Лично за мен изненадващ е театралният декор на повествованието. Имам нужда да почета малко литературна критика май, защото съвсем се залутвам в себе си. Ако все пак знаете тайни за Дюрас и писането и‘, ще се радвам да ми ги споделите и да ми обясните всички неща!

неделя, 1 март 2015 г.

"Голяма риба", Даниел Уолъс


Има истории, които си приел в сърцето си още преди да са съществували, или поне преди да са стигнали до теб. И когато ги докоснеш с очи се получава малък емоционален взрив, в края на който остава прашинка, малко камъче в сърдечната кухина. Всеки път, когато сърцето ти тупти, камъчето се удря по стените му и разбърква кръвта ти, която иначе ще се сгъсти и ще откаже да се движи, я от студ, я от липса на сладко, я от самота.

“Big Fish” на Тим Бъртън е един от най-любимите ми филми. Харесвам всичко в него – сценария, режисурата, кинематографията, актьорския състав, чувството, което ми доставя преди, по време на и след гледане. Всичко, което ми дава този филм, кънти в сърдечната ми кухина. Или е имало многократни взривове, или съм стабилен производител на камъчета.

Когато разбрах, че "Студио Арт Лайн" издава „Голяма риба“ на Даниел Уолъс, беше мигът, в който видях новата си любима корица!! Никак не е трудно да обичаш книги! Който твърди обратното, нищо не разбира. Обикнах тази книга от мига, в който я видях, и сега след края и‘ я обичам още повече. Рядко, да не кажа никога, чета книги, чиито филмови адаптации вече съм гледала, сигурно е заради принципа на препрочитането. Тук това, че чета книгата на любим филм, нямаше значение. Възприемах ги като двете сестри, които макар да си приличат външно, коренно се различават. Прелест!

„Голяма риба“ е разказ за сбогуването на един син с баща му и историите, които остават след него. Мотивът за безсмъртието (както може би вече знаете) ми е много личен и е твърде възможно тук да е най-идеално представен според моите разбирания. Защото докато ги има хората, които са те обичали, и докато се помнят делата ти, независимо истински или приказни, митът за теб като човек ще съществува много след смъртта ти. Може би съм твърде голяма романтичка, но пък нека. Не виждам лошо в това да живееш хиляди пълноценни животи, пък макар и измисляйки си ги. Кой определя кое е истина и кое не?!

Данел Уолъс е сътворил чудо с един прост език, с едно обикновено повествование. Книгата звучи като сборник с детски приказки, съвременна митология. Много емоция ми донесоха няколкото действия за смъртта на бащата. Все едно отново и отново се преживява един момент, докато не стане правилен. А правилното в тази книга въобще не се приближава до реалното. Така е редно! Така е справедливо не само за Едуард, а и за читателя.

Много ми допадна идеята на "Студио Арт Лайн" за читателски гид на края на изданието. Полезна съставка за литературни клубове или дори за индивидуални самотни четения. Само че от интервюто с автора имаше точно 2 интересни въпроса и отговора. Един вид доста скучно. Но пък идейна добавка. Ще се радвам да е практика, която се начева. :)