неделя, 17 април 2016 г.

"Джони грабна пушката" - Долтън Тръмбо


Винаги се хващам да пиша за силни книги, когато съм най-неспособна да излея всичките си чувства на белия лист на екрана. Но така може би е най-добре, защото ако не кажа нещо сега, едва ли ще съм по-способна да кажа каквото и да било някога.

Преди няколко години един приятел (Крис, за теб говоря, ако стигнеш да четш това) ми разказа за една книга за войната, която търси отдавна и много иска да прочете. Той е толкова сладкодумен, че веднага поисках и аз да я прочета. Преди седмица „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо съвсем от нищото попадна в ръцете ми и бях много щастлива, че най-сетне ще чета нещо, от което наистина имам нужда в литературно отношение.

И да, аз имах нужда от тази книга! Да ми припомни защо обичам да чета. Да ме накара наистина да мисля, да чувствам, да се вълнувам. Ето това са книгите с по 5 звездички в Goodreads! И сега отново съм вдъхновена и само се надявам вдъхновението да не стихва, защото то е, което ме окрилява!

„Джони грабна пушката“ не е роман, който да мога да разкажа и да ви провокирам да прочетете. Може би трябваше да помоля Крис да го направи, а той дори не го е чел. Това е книга за войната, за живота преди и след нея, за всяка малка загуба и за големите такива. И точно в това време, в което живеем ние, ми се струва изключително важна. Ще ми се да се изучава в училище и да е препоръчано четиво на всеки заемащ, каквато и да било висша длъжност, за всеки борец за демокрация, равенство и братство. Каква беше онази приказка, която изобличаваше хората, като най-глупавите същества – воюваме за мир?! Напоследък взех да намразвам и онази фраза – да оставим един по-добър свят за нашите деца... Ами ако не остане свят за тях изобщо?! Рязко започва да ми се повръща като чуя за купуване на танкове и самолети, защото съм сигурна, че не е толкова готино да живееш в World of Tanks.

Но това е книжен блог, затова ще кажа две думи за книгата и ще потисна хилядата други заради нея. „Джони грабна пушката“ е написана като поток на мисълта и едва ли може друго яче, като главният ни герой е двадесет годишно момче останало мъртвият-жив след като снаряд отнася двете му ръце, двата му крака и по-голямата част от лицето му. Не зная дали става ясно колко малко остава от този войник, колко малко има, с което да борави. Един мозък, заключен между отчаяните стени на един безполезен череп и малко кожа, благословена с чувствителност. Слава на напредъка на медицината по време на Първата световна война, нали?! И така успяваме като читатели да разберем болезнената истина, само четейки за живота преди и след снаряда. Това е – 250 странички от истината, която всички знаем, но за която не смеем да мислим, защото е много по-ужасна от лъжите за демокрация. Но какво ли пък разбирам аз от демокрация?!

От тук предавам нататък! Благодаря, Крис, и заповядай!

"Нови галки-залъгалки за големи и за малки. Спи си спи детенце сладко взрив побърка твоя татко. Хоп троп тралала мъртва майка ми била. Хайде хоп на моя гроб. Агънце-багънце малко кажи кой ми на двора разкъсан лежи. Слънце грее птички пеят пръски мозък се сивеят по тревата а в житата някому лежат краката."

събота, 16 април 2016 г.

"Книга на тайните", Ерика Суайлър


Поръждясала съм малко, но мозъкът жадува за масаж на книжна тема.

Преди няколко дни завърших “Книга на тайните“ на Ерика Суайлър. Първите 200 страници четох толкова бавно и в протежение на толкова месеци, че накрая се ядосах и я завърших за един ден. Това едва ли е най-добрият подход към една книга, но понякога ежедневието застава на пътя на нещата, които най-обичам да правя. Пък и още свиквам с прехода между два житейски етапа. Обяснявам всичко това, не за оправдание на себе си, писането или четивните ми навици, а за да е ясно, че книгата няма никаква вина! :)

„Книга на тайните“ е едно от последните бижута на издателство „Софтпрес“. (разбира се, всички знаем колко красива е „Бухтичка“, ако не ще изчакам да проверите) Чудесно оформление, тотално в духа на историята, а и за феновете на инкорпорирани илюстрации в текста има изненада. Действието се развива паралелно в края на 18. век и в наши дни, като героите се надбягват с предшествениците си и със смъртта.

Уууу! Уплаших ли ви!? Да, на моменти дори аз бях под напрежение, защото мистиката в книгата умее да се прокрадва зад съвсем ежедневни и обикновени неволи. Не бих нарекла жанра магически реализъм, макар че имаше и магия, и реализъм. Но без това няма как при положение, че главните герои са циркова трупа и безработен библиотекар. Сами разбирате, че подскачането между карти таро и разпадаща се къща няма как да не е лутане в приказния свят, в който ни поставят житейските избори. Сега, след края не съм сигурна дали четох история за фамилна депресия или за семейно проклятие. Предполагам, че в края на краищата това е избор на читателя. Но каквото и да си говорим, и в двата случая беше завладяващо и ако умората честичко не ме надвиваше, сигурно нямаше да дам почивка на книгата, докато не свърши.

Прочетох няколко ревюта, които обвиняваха главния герой в непоносимо мрънкане, но аз самата намирам това за изключително реалистично. Мисля, че когато си безработен, с развалина вместо дом и меко казано кофти минало, би било крайно налудничаво да си на върха на емоционалната стълбица. Така че от мен едно „Браво!“ на Суайлър за истинноста на героите и‘ от съвременните глави и чудния баланс, който е постигнала с тези от 18. век, толкова далечни и приказни, че все едно наистина са събрани от картинки по страниците на антикварна книга.

Препоръчвам „Книга на тайните“ на всеки читател с афинитет към семейните истории, разбулването на мистерии и любов към мириса на библиотеки. Намирам я за развлекателно четиво за уикенд в парка или дъждовен пролетен следобед. Приятно четене!