неделя, 15 януари 2017 г.

Добра година за старата блогърка!


Още една година мина и дойде време да си попиша за поставените и постигнати цели. Винаги е забавно, освен ако не си си поставил цел да ядеш по-здравословно, да спортуваш повече и да спреш алкохола и цигарите. Човек си има граници! :)

Миналата година си пожелах 2016. да е по-добра четивна година и мисля, че успях да сътворя пожеланието си. Сам да си създаваш добрите тенденции е изключително удовлетворяващо.

Макар и броя на книги, които прочетох тази година да е по-малък от възможностите ми, успях да се добера до наистина страхотни попадения и за моя жива радост скапаните четива бяха милимундресто малко. Успях да почета любими автори, както и такива, на които отдавна бях хвърлила око. Сборниците на Бредбъри и Капоти ме върнаха у дома в литературен план. Блага Димитрова и Димитър Димов, Емили Бронте и Сър Артър Конан Дойл станаха част от културния ми растеж, като вече не ме е срам да казвам, че не съм ги чела... защото съм. :)

Имах и невероятното удоволствие да се запозная с първото творение на ексцентричното издателство „Ерове“, което предостави предизвикателство пред навиците ми на четене. Намерих ново развлечение в лицето на списание InGlobo, което препоръчвам на всеки.

Така че... добра година за старата блогърка! За новата 2017, си пожелавам продължаване на положителните трендове и още много авантюристични четива.

Освен това съм започнала проектът „100 разказа“ от Бредбъри - най-прекрасният подарък за рожден ден. Не обещавам публикация по въпроса, но най-вероятно, ако такава се сбъдне, ще е в типичния стил на писане за любим автор – объркана плетеница от хвалебствия.

Напред и нагоре в интелектуалното развитие и емоционалното съзряване! Четенето и писането за удоволствие са върха! :)

сряда, 11 януари 2017 г.

"Кланица 5", Кърт Вонегът


Когато попаднеш на нова любима книга, има едно чувство на удовлетворение и един плачлив момент на благодарност, че животът ти е стигнал, за да я намериш. Звучи драматично, но за всеки ревностен читател е истина. И колкото повече минават годините и прочетените книги, толкова по-рядко изпитваш този момент, затова се научаваш да го оценяваш и разпознаваш.

Ето, че първата книга, която прочетох за 2017. година, се подрежда най-достойно сред любимите ми книги за всички времена и все още бъркам в мозъчните си клетки, за да открия причината, поради която до сега съм пропускала Кърт Вонегът и неговата „Кланица 5“.

Миналата година по естествен и позорен път доведе до необходимостта от антивоенна литература и аз реших да дам шанс на отдавнашните ми намерения към Вонегът. И сега имам нов любим писател и нуждата да прочета всичко негово! Главата ми не побира как с думи - прости, сюжет за пътуване във времето и извънземни, авторът успява да обясни отношението си към войната и целия човешки живот всъщност. Потресена съм от гениалност!

Ако авантюризмът на търсенето на послания не е вашият начин на четене, предполагам тази книга няма да ви допадне. Ако имате нужда от красива реч, също не я препоръчвам. „Кланица 5“ е грозна и сурова книга. И според мен това е причината да е прекрасна! Разказва за мъж, който поапда в недрата на Втората Световна Война, без въобще да е войник и единственото, което иска, е този кошмар да се свърши и да умре, но така и не умира, а всъщност продължава да живее на Тралфамадор – планета, чиито обитатели познават четирите измерения, за които минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и концепцията за смъртта е безпредметна. Да! Нужно ли е да обяснявам още защо всяка страница от тази книга е перфектна.

Например да ви кажа как цялата нелепица, която представлява войната, а дори понякога самия човешки живот, е обяснена с ежедневни малки случки на болка и щастие. Как мъж оцелява световна война, за да бъде разстрелян, заради кражба на чайник. Как единствено спасение от следвоенната депресия се оказват посредствени научнофантастични романи – най-лесно бягство от действителността. Как прегръдката като лъжици има много лица. Как отговора на птичките е „Чирик-чик-пиюк.“ „Това е положението.“

Исках да ви дам няколко цитата от книгата, за да обясня обожанието си, но стигнах до извода, че е невъзможно да извадя каквото и да било от контекста и то да продължи да съществува. Така че просто моля, прочетете тази книга, ако смятате, че имате нужда от нея!

събота, 7 януари 2017 г.

"Осъдени души", Димитър Димов

Дойде време за 2017. година в света на земните хора, следващи Григорианския календар! Но няма да обсъждам това сега, защото имам да си говоря за последната прочетена книга от миналата година, а равносметки не бива да се правят с недовършена работа на ум.

От както се помня (нека сме откровени, това не е толкова далече във времето, не съм от най-паметливите), съм имала интелектуалната потребност да прочета едно заглавие от запаса с българска класика и това е „Осъдени души“ на Димитър Димов. Тъй като напоследък отново работя в правилна насока относно четенето си, осъществих тази своя цел. И знаех ли изобщо в какво се забърквам?!

Не, не знаех. Не беше риторичен въпрос. Наистина нямах представа. Умишлено странях от подробности по сюжета на „Осъдени души“, за да се предпазя от убийствени спойлъри както за книгата, така и за филма. В най-добрия случай предполагах, че действието в книгата се развива във Възрожденска България, където младата Лили Иванова се влюбва в отец – невъзможна любовна история в предосвобожденска действителност.

Тези от вас, които са прочели книгата, са убедени, че съм се почувствала много глупава още след първите страници. Аз обаче като цяло се имам за сравнително умен човек, и вместо глупава се почувствах много щастлива (рядко удоволствие за умните хора), защото пред мен се разкри една неочаквана история за гражданска война, католицизъм и една доста хард-кор наркоманка, всичко това в Испания. Браво, Димов!

Харесвам всяко нещо в тази книга! (без едно, но за това накрая) Сюжетът е жив, развива се във време на война, едно от любимите ми неща за четене (не, защото обичам войните, а защото намирам за нелепо, как въпреки исторически факти, записки и тонове художествена литература, хората не спират да се насаждат на пачи яйца!). Оценявам структурата на роман в стил – започваме с края. Дава основа на една интимна атмосфера на личен разказ. Освен това представянето на порочния брат на отец Ередия и пълния контраст в отношенията му с Фани – главната ни героиня, само за да бъде разказана историята „Осъдени души“ направо ми влиза под кожата като литературен похват.

От тук нататък – всеки един герой беше перфектен! Като започна от Фани, която беше връх на женска героиня – истерична наркоманка, която угажда на капризите си и по пътя си мачка всичко живо. Няма как да не я мразиш, докато я четеш. Но пък после пръска цялото си състояние за създаването на болница, само и само за да спи с един красив поп и извинете ме за израза, ама си удряш гъза в тавана от кеф, че тази жена няма граници!! Ох, станах много емоционална. Просто обожавам тази книга. Естествено любим ми беше доктора – Жак. Един изгубен мъж, в който до край виждах надежда.

Последната част от книгата за мен беше съвършенство! Със справедлива развръзка, с несекващата логика на “каквото си посял, това ще пожънеш“. С нула на брой излишни изречения.

Нещото, което ме подразни, беше думата „фанатичен“ и не присъствието и‘, а прекомерната и‘ употреба. От един толкова добър роман очаквах малко по-голямо разнообразие от прилагателни, но тъй като осъзнавам времето и мястото, в което е поставен да пише Димов, му прощавам, че постоянно ми напомняше колко „фанатичен“ е Ередия.

Горещо препоръчвам „Осъден души“ на всеки, който като мен е пропуснал да я прочете! Изключително универсална книга, която по мое мнение чудесно се нарежда до книги на Маркес и Льоса, и не само заради испаноезичните имена на част от героите. :)