бях слушала легенди за 8. декември, за паметни и безпаметни събития... и ми дойде и на мен времето да се докосна до блаженството да имам длъжност със собствен празник! :) е учениците имат много и различни празници, но май те се приемат само като пореден повод за ваканция, докато сега като студент усещаш гъделичкащото удоволствие, че си си заслужил правото на празник. определено дори само този факт е удовлетворяващ...
и като оцеляла след моя първи студентски празник мога гордо да заявя, че беше страхотно!! освен това се потвърдиха 2 от стабилно залегналите в житейската ми философия становища:
1. най - неочакваните събития винаги ти носят повече радост от очакваните и плануваните!
2. причината за всяко хубаво изживяване е компанията!
освен всичко останало нямам бели петна и черни дупки в паметта, няма изгледи да съм болна, скарана, нямаше нищо, което да ме притесни или разтревожи и дори успях да си обуя успешно чорапогащите :) нека не съм погрешно разбрана, просто не бях носила чорапогащи от 1999 ако ми е позволено да преувелича... и естествено на края(за мой късмет) на вечерта ги скъсах...
още по - удивителен е фактът, че сега вече всичките ми топ празници са декември месец :)

и така мина лъчезарният ми, слънчев, изпълнен със смях и уиски, първи студентски празник! :)

Нищо повече от съвпадение...

намирам го за странно,че започвам всичко това с блога с пост относно един филм, с оглед на това, че не гледам много филми. може би просто филмите, които си избирам винаги са правилните :)
таа има 2 варианта на последвала ситуация, когато си очаквал нещо твърде дълго - то или те разочарова, или се оказва дори по - красиво и по - вълшебно от очакваното. все едно в кухнята да ти мирише на курабийки (Мия, поздрав) и да ги очакваш с такова нетърпение да излязат от фурната, очите ти се разширяват като ги видиш как ти намигат и те приканват да си отхапеш... иии следим 2 паралелни кадъра, като в единия ти хапеш курабийката и тя е толкова твърда, че едва не си чупиш зъб; в другия обаче това е най - страхотната курабийка на света и благославяш повелителя на курабийките :) примерно...
мисълта ми беше, че искам да гледам този филм още от лятото, някъде по време на изпитите, а успях да го изгледам едва миналата седмица (току що го гледах отново) и всъщност беше от онези хубави курабийки, които си е струвало да чакаш :) бях изгледала всички клипове и трейлъри които успях да намеря в youtube и си мислех, че съм убила магията на филма, но всъщност не! дори ми хареса повече, защото вече бях сантиментално обвързана с него :)
а и тази песничка... They made a statue of us...
странно е как човек се нагажда по това което чете или гледа, или по музиката, която слуша, все едно всичко е писано за него. странно е как човек все иска да бъде нечия муза, но винаги пропуска точното време и място... може би...

ммм... в пристъп на умопомрачение или може би винаги съм имала нужда от това, но си направих блог... мястото, където когато имам нещо за казване, да го казвам... а сега, когато вече това произведение на интернет културата ми вече е факт, забравих за всичките си планове и идеи, които имах за него. все едно нямам думи... което в моя свят си е жив парадокс!! мисля като за начало да си установя някакви правила на ползване, макар че това може би ще е най - лишеният от смисъл и съдържание първи пост в първи блог...
1. не започвам изреченията с главна буква - грешно, грозно... на мен ми харесва, кара ме да се чувствам по - уютно! *не важи за имената
2. блогът има за цел да развие организаторските ми умения - чрез него ще се уча да си подреждам мислите и нещата из главата... ще служи още като читателски дневник (отдавна имам планове за такъв online, но имах нужда от време и план :) читателският дневник започва от сегашната книга, която чета, най - вероятно няма да го водя и за преди прочетени, освен ако не държа!! :)
3. изключително симпатично се получава усмихнатата емонтиконка, затова най - вероятно често ще се възползвам от този факт. :)
4. в случай че постовете ми изглеждат странни и безмислени или пък си противоречат един друг, нямам намерение да ги трия, защото в случаи на нужда мога да намеря важни неща в архивите. а и след 156 години психиатърът ми ще ме попита водихте ли си дневници през всичките тези години и някак не върви да му кажа не...
5. да не използвам големия смях - емонтиконка,колкото и да ми се иска, защото не изглежда особено добре...
6. при поява на нови правила и догми за експлоатация на този шедьовър на съвременната комуникация първият ми пост ще бъде редактиран като поправките бъдат направени...

мисля, че не е необходимо да започвам със "Задравей, мило Дневниче" и да завършвам с "До скоро писане... " - ще е прекалено :)

P.S. : да си измисля начало и край... или поне край за публикациите!