трагедия по неприсъствие

Изглежда ли като най – тъжният и разочарован лицев израз на Света?!
Международният театрален фестивал „Варненско лято” беше голямото събитие, което изпуснах! И както изглежда ще го изпусна и догодина.... надявам се след това вече да съм станала достатъчно организирана и крайно по – малко разсеяна (мисия невъзможна!) и ако Земята не се свърши да успея да присъствам на няколко постановки!! В интерес на истината този фестивал ми е подсъзнателна мечта, откакто разбрах, че съм вманиячена по театъра в прехода 8. – 9. клас... освен това много измених на тази си мания последната година и това допълнително ме огорчава!
Имаше няколко постановки, които много държах да видя, надявам се на българските от тях ще имам възможност да се насладя завбъдеще (май не е една дума, но ми изглежда грозно по отделно). Щеше да ми е интересно да гледам театър на чужд език, с небългарска режисура. Един вид предизвикателство за независимия зрител...
За „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на Георги Господинов бях чела случайна статия някъде из виртуалното пространство. Тъй като съм чела негови неща (в частност „Естесвен роман”, който си купих за награда, защото бях била послушна и други откъслечни неща в откраднати минути в някои големи книжарници) и много ми харесва как пише, ми се искаше да гледам нещо негово на сцена! Така че с нетърпение ще чакам следващия сезон отново да гостуват във Варна! :)
Много добре ми прозвуча „Хей, момиче!” на Ромео Кастелучи. Ревюто е написано така, все едно спектакълът е нещо, което не съм виждала до сега - все едно не става дума за театър, в интерес на истината... заинтригува ме! И да, съвсем добре съзнавам, че ревютата и трейлърите се правят именно за да грабнат зрителя, и общо взето често дават неправилно впечатление за нещата, но винаги се влияя!!
Няма да изпадам в подробности за изумлението, което настана в мен, четейки за „Козата или коя е Силвия?”. Явно през смешното и нелепото са направили гениална метафора за „границите на интимността и самотата, на способността ни да разбираме другия” (цитат от брошурата на фестивала).
Освен това исках да видя още „Нирвана” от Константин Илиев, „Лучия се пързаля по леда” от Лаура Синтия Черниаускайте и „Вишнева градина” от Чехов – последната постановка на Крикор Азарян, но уви...!! всъщност исках да видя всички пиеси, но това едва ли щеше да бъде възможно дори и при една относителна неангажираност, камо ли в обстановка на война със собствената си неспособност да се справям с времето и пространството... което пък ме връща на въпроса - Изглежда ли като най – тъжният и разочарован лицев израз на Света?!

You Don't Know Jack

Снощи (17.06.2010) отново гледах филм... много силен филм.... и макар че ако съдим по блога ми съм голям киноман – не съм!
Става дума за новия филм с Ал Пачино. Казва се You Don’t Know Jack и разказва за преживяванията на Джак Кеворкян – явно много известен защитник на евтаназията в САЩ и сам на свой ред прилагащ я! (Google it!!)
Въпросът за евтаназията винаги ме е вълнувал... а понякога имаш да кажеш най – малко по тези теми, които са ти най – близки... мисля че филмът казва всичко!! Ако сте чели предишните ми постове знаете, че най – любимите ми неща са нещата, които изразяват мен, без да е нужно да говоря... а аз обичам да говоря... парадоксът на съществуването ми, предполагам!
Освен това май имам непримирими разногласия с религията... (дълъг момент на размишления)... напълно поддържам мнението си от доста години насам, че самоубийството е за страхливци – хора, които нямат куража да се изправят срещу живота и да му кажат – по дяволите, аз мога да живея, въпреки отвратителната шитня, с която ме залива общественото неблагоразположение... но да гледаш как един човек се мъчи от болка и нищожно съществувание на границата между тук и другаде и да знаеш, че не можеш да го издърпаш там, където е тук... и въпреки това да не му помогнеш да отиде и Там(Другаде-то, където и каквото и да е то), си е садизъм. Кой Бог, чужд или общ, един или много, иска това страдание, за заслуженото ти „място в Рая”!? не мога още да разбера защо щом сме толкова милостиви към животните и прилагаме евтаназията при тях, не можем да сме толкова състрадателни и към хората... нали сме един биологичен вид – това не трябва ли да ни прави по – близки, отколкото с конете или кучетата!? Понякога се поразявам какви нелепости стават пред очите ми...
пък и по-хуманно ли е да оставим едва подвижната и трепереща ръка да си тегли куршума с размазан по стената мозък (а често да няма сили и възможност дори за това), вместо да запазим нечие достойнство?! А някой се задоволяват само със сълзи... наскоро осъзнах, че смъртта ме прави по – скоро гневна, отколкото тъжна! Позволено ли ми е?!


P.S.: ммм с половин месец закъснение... но все пак където му е мястото....

Eternal Sunshine of Spotless Mind

мисля, че имам нов любим филм... не понасям факта, че винаги съм толкова крайна в заключенията си... особено когато става дума за неща, които ми харесват. никога няма да мога да стана критик, защото не мога да критикувам... изпитвам остро чувство на вина, в края на краищата хората са различни и няма начин да бъдеш обективен, най - малкото защото не ти се иска да живееш в свят, където всички имат едно мнение... не че държа да ставам критик :)
отклоних се май доста от темата а именно заглавието Eternal Sunshine of Spotless Mind! това определено е типа филми, по който си падам!!
в интерес на истината, никога не съм харесвала Джим Кери... не обичам тези комедии, където се смеем как някой е пръднал (с извинение за некрасивостоящата дума)... или комедии, в които всички се смеят, а то всъщност е тъжно... дори като малка не ми беше особено зрелищен "Маската", може би имам някакъв явен кино - проблем (май многоточията в този пост станаха необяснимо много, ще се опитам да редактирам накрая)
но този филм не е такъв - тъжен е точно колкото трябва, изчистен, няма нищо пресилено. и когато свърши, толкова хиляди въпроси нахлуват в главата ти, че чак не си сигурен дали искаш да си спомниш... мисълта се върти около това, че няма нищо лошо в един - два грозни спомена и малко повече болка, ако между тях стои нещо толкова красиво, нещо, което ти е давало и взимало живот, нали?! един вид няма изгубено време, ако минавайки през него си се чувствал жив...
Кейт Уинслет е невероятна в тази роля, играе така сякаш не играе, а си е! много естествено и' стои. а що се отнася до цвета на косата и'(всъщност всичките цветове) - удивително! бих го правила постоянно :) странно е изобщо как са направили такъв филм, в който няма нищо нормално, но идва съвсем адекватно и на мястото си, като история, която ще ти се случи или може би ти се е случила... обичам филми, които не са никак истински, но пък напълно осезаеми... (пък и кой определя границата на истинското и нормалното, всъщност са си много истински и нормални, за да бъда честна!!)
и тъй като не съм сигурна дали изобщо нещо стана ясно от тази псевдо-статия, освен че явно филмът ми допада, ще приключа... особено с оглед на това, че следващият пост най - вероятно ще бъде не по - различен с оглед на книгата, която чета сега... това благодарение на Повелителя на Сесията и в милост на тримата ми читатели(двама от които с роднинско потекло :)) ), обаче не ще бъде скоро, за което ми е тежко - надявам се, ще се реванширам лятото...

и нека завърша с няколко любими цитата:

[last lines]
Joel: I can't see anything that I don't like about you.
Clementine: But you will! But you will. You know, you will think of things. And I'll get bored with you and feel trapped because that's what happens with me.
Joel: Okay.
Clementine: [pauses] Okay.

Joel: Sand is overrated. It's just tiny, little rocks.

Clementine: Too many guys think I'm a concept, or I complete them, or I'm gonna make them alive. But I'm just a fucked-up girl who's lookin' for my own peace of mind; don't assign me yours.

Clementine: What took you so long?
Joel: I just walked in.
Clementine: Do you miss me?
Joel: Oddly enough, I do!
Clementine: You said "I do" - I guess that means we're married!
Joel: I guess so!

http://www.imdb.com/title/tt0338013/quotes

подозрително ли е да ходиш сам на концерти?! ако е, дано познатите ми го имат предвид, общувайки с мен... току що се върнах от спектакъл - част от турнето на Nasekomix, на което те представят първия си албум. ако не сте чували за групата, време е да промените това недоразумение във вселената си...

ето как се случи с мен... един приятел с кодово име Деян ми прати 2 техни песни и първото нещо, което си помислих за бандата беше, че ще звучат адски добре на живо... второто нещо беше - неземните текстове!! и това беше преди година може би... не съм убедена, лесно ми е да закръглям в години, но може да е било повече или по-малко - времето е относителна константа... та във вторник бях на театър (нещо, за което може би беше редно да попиша-много бях доволна) и ми беше необходима буквално част от секундата, за да разбера какво виждам - плакат за турнето!! все едно ми беше дали ще намеря някого, с когото да отида (не съм сигурна дали познавам повече от 4 човека, които да са ги чували), щях да съм там...

музика за живеене... страшно красива, малка магия на сцената, наистина... сценичният вид на музикантите много допринесе за атмосферата. а Рони - най - чаровната вокалистка евър! новите им парчета много ми харесаха. чакам втория им албум, особено след като си купя първия... и не зная споменах ли текстовете, колко отнесени, простички, истински и сложни са... ако пишех текстове за песни, щях да искам от творческото си струпване на нервни клетки в черепа да измисли точно такива! :)

прилагам страницата им в MySpace и оставям музиката сама да говори!! ако звуча пресилено, не е само защото току що съм била на концерт, просто наистина много ми харесват!! :))

http://www.myspace.com/nasekomix

Любов по време на холера

Чаках тази книга близо 2 години!! И определено си струваше...

Първо да изясня въпроса с чакането. Не съм сигурна до колко е исвестен този факт, защото аз го разбрах доста инцидентно, а и малко от хората, с които съм говорила по темата го знаеха, но Маркес (Писателят) преди доста години забранил книгите му да се издават в България. Няма да изпадам в подробности (Google it!), но в общи линии – българска му работа! Прагът ми на засрамване е доста относителен, но разбирайки ситуацията много се засрамих, нещо като лично засегната бях... Забраната на издаването съответно вдига доста цената на книгите му на старо! През лятото на 2008 ми подариха 1. и 2. том и след като ги попрочетох, а после и след като ги завърших съвсем, в мен съвсем естествено бе се родило и пораснало желанието да имам и „Любов по време на холера”, но от чисто практична гледна точка не ми се даваха повече от 30 лв. за това удоволствие. В настоящия момент мога да заявя, че съм горд притежател на недокоснато от времето издание на книгата (само за 25 лв. йееей :) )!

И тъй като все още не съм го споменала, Маркес е велик!! Да, зная колко клиширано звучи епитетът „велик”, но просто не зная с какво друго да го заменя... (физиономия, изразяваща недоволство от работата ми с думите) и това, което ме удивлява всеки път четейки нещо негово, съответно и „Любов по време на холера”, е усещането, което остава – едно смесено чувство все едно четеш статия на NG за Колумбия и Джейн Остин едновременно. Всичко е така живо и истинско и в същото време изключително нереално... За Фермина Даса – една жена, която живее живота си на магия и се лута между любовта, такава, каквато винаги я е мечтала, такава, от каквато е имала нужда и накрая такава, каквато и е останала... За Флорентино Ариса – един мъж, който буквално е полудял, с мисълта, че цял живот е обичал една жена, а всъщност е обожавал хиляди...

Моят любим герой естествено се оказа доктор Хувенал Урбино. Не зная дали защото е лекар, защото е действен, жив, дързък, ясен или просто заради начина, по който са се обичали с Фермина Даса – болезнено истински, с всичките мизерии, които може да донесе ежедневието, а не просто за романтиката на една неосъществена любов (при сравнение с Ариса ми е мисълта)....

И тъй като този път май прекаялих с писането, ще завърша както стана навик с някой цитат... ей сега ще го избера...

„ – По – добре да дойдеш навреме, отколкото да чакаш покана.”

„Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

- Цял живот – отвърна той.”

мисля, че поради младостта и не особената поддържаност на този блог все още не съм говорила за непримиримата си любов към един писател. тъй като обичам да чета, имам склонност да харесвам един или друг аспект на всяка книга, която съм прочела. ако дадена книга не ми хареса от началото просто не я чета докато не доиде и нейното време... (което може и да не дойде все пак, но може и да дойде с такава сила, че да ми е трудно да се отърся) един съвсем естествен процес на независимия читатател :)

но що се отнася до Рей Бредбъри, е, официално мога да заявя, че съм влюбена! понякога съществува нещо , което само като видиш и се зареждаш с енергията му, чувстваш му трепета... и как леко жегва и милва едновременно името му.... тази ми страст започна от "451 градуса по Фаренхайт"(четох я някъде 2007, ако не и по - рано) и не стихна изобщо след прочита всяка следваща книга на Бредбъри... има нещо много специално в начина, по който този човек пише... понякога си мисля че има нещо мое и нещо от мен. и не веднъж се е случвало да измислям теории или да живея известно време с даденото разбиране и после да прочета всичко това в някоя негова книга. все едно сме се познавали... а може и да сме се познавали, и да сме били влюбени в някой друг живот, а после паралелите на времето да са ни разделили.... :))

и може да изглежда глупаво и наивно, но можеби сами съзнавате, че всеки коментар на негова книга няма да се различава много от горенаписаното.... и с това си пристрастие не мисля да коментирам по никакъв начин следващите книги на Бредбъри, които ми предстои да прочета!! просто ще го заявявам без допълнителни обяснения и всичко ще е ясно!!

та... преди минути завърших "Вино от глухарчета" :)))

"... Като потракване на часовник, като грохот на сто търкалящи се метални бурета, като жужене на едно - единствено водно конче на разсъмване. Като люлка - въртележка, като малка електрическа буря, като цвета на синя светкавица той щеше да се мерне и пак да изчезне. Трамвайният звън. Съсък, подобен на изпусната сифонена струя,потекла по масата, подновяване на сладък прекъснат сън, в който сънят поема своя път, поведен по скритите и погребани релси, към някаква скрита и погребана цел..."

"Повелитвлят на мухите", Уилям Голдинг

преди известно време се нарамих със задачата да прочета "Повелитвлят на мухите" на Уилям Голдинг. стори ми се стърашно интересна по разказите и препоръките на различни хора, така че се бях надъхала много. да, ама не... когато започнах да я чета не беше така лесно, както би трябвало да ти е с книги, които ти допадат. сега го отдавам на факта, че имах още 1000 неща на главата... та така след 2. глава зарязах книгата до преди половин месец (може и по - малко), когато реших, че все пак си стува да продължа.... хванах я и я прочетох за дни... и да! "Повелителят на мухите" определено е много добра книга!! интересно е, че мои идеи залягат към средата на книгата... може би за това ми хареса така!! :))
звярът е в самите нас! и ние сме звярът! винаги съм се чудела за златната среда между свободата и творческия хаос от една страна и безредието и диващината от друга... дали цивилизацията се губи там, където на преден план стои единствено жаждата за власт и кръв... когато насила бъдем откъснати от цивилизацията....
в този ред на мисли книгата крещи от всеки ред да внимаваме да не загубим разума, защото в такива случаи само Повелителят на мухите знае колко сме жалки с мизерните 10% капацитет, който използваме! за жалост обаче в един свят където здравия ум не важи, по - висшите биват смазвани от естествения подбор....

и за да избягам от есеистичния стил най - официално казвам, че в главата ми е абсолютен хаос! обожавам книги, които ме водят до това ми състояние!! :) как, по дяволите, група хлапаци толкова лесно приемат смъртта на един от своите... особено когато сами я причинят... конкретно за Саймън, при когото всичко това е още неосъзнато, защото при Прасчо вече е умишлено... иии Саймън ми беше любимец - явно си падам по герои аутсайдери... та така де смъртта ми дойде доста силна!! определено книгата нямаше да е така разтърсваща, ако всичко беше като на американски филм :?

"Плачът му се извиси под черния дим, пред горещия, опустошаван от огъня остров; заразени от него, и другите момченца се разплакаха. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната. "