Имам най-прекрасното нещо на света!!

И пак късно се хваля!! Просто чак днес имах смелостта да я поснимам. Все пак мисля, че докато не се види, не може да се повярва! Прекрасна е, нежна, но категорична. Обожавам я!!
Това със сигурност е сред най – прекрасните подаръци, които някой може да ми направи!! Благодаря!! На приятелите, които ме познават и освен това ме радват всеки ден! :)) (конфети от обич!!)


P.S.: съжалявам за най – невъздържаните възгласи на трепет и радост под формата на буквичката А!! =)

"Други гласове, други стаи", Труман Капоти

Малко тъга се е натрупала в мен. Скоро станах на 20 (ако искаме да се заровим в конкретика преди 2 дни). И току една книга съвпадна неочаквано доста със случая. Не знаех това, докато не я свърших днес, но отново бе оправдана идеята ми – всяка книга сама си идва на мястото и в подходящото време. Що се отнася до рождения ми ден, много пасивно взех да остарявам, така отстрани, все едно не участвам в процеса, а съм главна потърпевша. И в това май е цялата тъга. Винаги много съм се чудела на хора, които се депресват покрай рождените си дни. Вече зная защо – страх ги е че животът си тече сам, и те забравят да вземат участие... тъжни мисли на един тъжен човек... когото не познавам.

Преди да си поприказвам за книгата, исках да отдам дължимото на препоръчителя. За втори път се доверявам на „Литературата днес”* и за втори път съм повече от очарована(първият път - покрай Мураками). И тъй като напоследък съм си харесала думичката „акуратно”, бих казала, че доста акуратно бивам насочена, като ми се предоставя възможност да напипам подходящите за мен четива, познавайки вкуса си. Мисълта ми е, адмирации за сайта. Обогатява ме!!

Да се върна на романа „Други гласове, други стаи” на Труман Капоти. Става дума за страховете, илюзиите и отказа на едно момче да приеме свят, в който не съществува мистър Мистериоз. Може би всеки прочел романа, ще го усети по различен начин. Книгите и без това не съществуват, ако някой не ги прочете.
Сега се сещам, в една от сериите на „Доктор Хаус” се казваше, че животът е поредица от стаи и всъщност хората, които са в тези стаи, правят живота ни такъв, какъвто е (It's what life is. It's a series of rooms. And who we get stuck in those rooms with adds up to what our lives are.). За това е и книгата – за това, че мразим и обичаме, и забравяме, и помним. И ако сега не звучи логично, то е само защото всеки си го мисли, но не му стига, за да разбере.

В интерес на истината това е една много самотна книга. Всеки от героите, независимо на 13 или на 113 има привилегията и проклятието да е най – самотният човек на света.
Освен това една много ароматна книга, много вкусна и сочна книга, все едно докосваш Зу и образа си в огледалото, почти избелял...

Труман Капоти пише като „уау”. В интерес на истината, не съм чела нищо друго негово, затова не мога да дам мнението си, дали красотата идва от стила му, или като млад автор се е развихрил, но неоспоримо е много добър. Описанията нямат втори; за тези, които имат намерение да изчетат романа, моля нека обърнат внимание на „застиналия ужас от предстоящото насилие” на двора – едно от любимите ми! Всеки образ е жив, въздухът се пропива с атмосферата на книгата. Магия си е!! А историята върви ли, не върви ли, спира изобщо да прави впечатление. А то си е мистерия...

Искам още да изкоментирам и начесто споменаваната птица козодой. Евала на природата и хората-измислячи-на-имена-на-птици, ако искаш да крийпнеш някого аут, просто кажи козодой!!

Най – красивото обяснение на любовта:
„... щастието в любовта не е в абсолютното фокусиране на всички емоции в една: човек трябва да обича много неща, а любимият трябва да се явява само като нещо, което да ги символизира...”

* http://literaturatadnes.com/

Моите есенни картини

1. майка с 2 деца – клошари. Децата са с дрешки 2-3 размера по – големи, майката държи децата за ръчичките от двете и страни. Крачат през псевдо пръски дъжд.
2. облачно, има очакване за дъжд, 3-5 листа се отронват едновременно покрай мен. Сама съм на улицата.
3. шипкови плодове, червенеят в тъмни храсталаци покрай мостчето.
4. мокри листа залепнали по тротоара след сутринния дъжд, като следи от крачката на мъничка фея.
5. баща върви и държи за ръката си розова принцеса – в гръб. Рано сутрин.
6. празно място. Нито следа от бараката под липите.
7. шаренолистеният двор на университета и пейките, приласкали интимни студентски разговори.
8. облаци от захарен памук.
9. миризма на неродено вино и преродени въглища.
10. летен дъжд през октомври.
11. релси - ръждиви следи на нечии забравени любови към пътуването.
12. луна – мекица.
13. служител на чистотата гони забравилия го камион и се залива от смях :)
14. Витоша през есента – приказка...
15. мъгла.
16. цикламено листенце от мушкато насред сивия паваж.
17. непознати хора пълнят микробус с окапали листа.
18. „ВятъркУ листи в гората пЕлей...” – момиченце се прибира от детска градина.
19. самотен стол на голия мокър тротоар.
20. най – цветната и дълга есен!!

P.S.: за миг избягах от традиционния формат на общуването ми със света чрез този блог. Цяла есен събирам картинки с биологичния си обектив и реших да споделя най – ярките! Вълшебно беше!! И макар есента да не е свършила с края на ноември ознаменувам очакването си... и малко цветна недодялъност :)

"Самопризнание", Павел Вежинов

Правя, струвам, все на криминални истории попадам напоследък. Началото на есента пазарувах книги на безценица и една от тях беше „Самопризнание” на Павел Вежинов. Започнах да я чета чак сега, когато внезапно се оказах без четивата, които исках! (грешката поправена!)
Макар да имаше визуална прилика с Топографската анатомия, книгата никак не беше дотам заплетена. В кримитата убиецът винаги е най – малко очакваният, което на свой ред го прави съвсем предсказуем. Това обаче никак не вреди на историята, защото до последно не знаеш защо по – дяволите този, неочакваният, за който знаеш, че е убиецът, макар никой да не ти намеква за това, е убил.
Ако избягам за миг от сюжета, за да поприказвам за писането, всъщност много хубаво и изненадващо си личи Вежиновият стил. Много доволна ме направи образът на адвокатчето. Сега като се замисля, много класно е направена рамката на историята. И няма още много да се каже (бягам от спойлърщина). Само едно миньончесто цитатче ще приложа:

„Навън дъждът безшумно плакнеше стъклата с мокрите си ръце. В сивата му мрежа тежко като тюлени се гмуркаха трамваите, яростно свистяха с гумите си мокрите автомобили.”

„Разкажи ни за пуйката, Джо”, Алан Маршал

Този път бях по – бърза. Макар че едва ли е за хвалба като се има предвид обемния поглед на нещата. Да, ама се няма предвид, така че съм бърза!!

Героят на новия ми пост е „Разкажи ни за пуйката, Джо” на Алан Маршал. Да изброя хилядата причини, поради които нямах търпение да изчета книгата, е излишно, но аз ще го направя.
Първо, най – обичам книги с инспириращи заглавия. Всеки път като се сетех коя книга чета и се инспирирах. Разкази, пуйки, особено Джо!
Второ, има едни книги, които нахлуват в живота ти, носейки история. Аз познавам майка си, която пък познавала съквартирантката си от студентските години, която пък на свой ред познавала Алан Маршал. И така пряко или косвено последното познанство се върнало към първото. И така с мама имаме нова емблематичничка книжка.
Трето, ако след вълнуващата история не сте забравили какво изброявам, става дума за една форма на разказване, твърде ядлива в моя свят. Поради високата ми сарко-иронио-сензитивност(патент на Д.Г.) няма да скрия, че бих си позволила да пофлиртувам с този Повелител на сарко-иронията.

„Разкажи ни за пуйката, Джо” е сборник с малки симпатични разказчета, напомнящи на автобиографични преживелици в ежедневието на хора като нас (мен и Алан – фамилиарнича...), хора, които правят всичко по правилния начин и ако то се окаже злощастно, вината е на околните, които не знаят нищо как да правят правилно!

Друга несъмнена положителна черта на Маршал е способността му в началото на разказа да говори по една ясно подчертана в заглавието тема, а накрая да го завършва, говорейки за нещо, имащо малко общо, без това ни най – малко да смущава читателя и да го поставя в неудобната ситуация на объркания разум. Това обаче е вярно твърдение само за някои читатели. За други то е невярно твърдение.

Тъй като за незапознатите с творенията на писателя ще е трудно да ме разберат, дори не ще споменавам за невероятната ми способност да общувам, да организирам, да страдам, да давам правилни отговори и сръчността ми естествено. :)
А за тези, които пък са запознати или имат намерение тепърва да се запознаят, това са любимите ми:
- Какво исках да кажа?
- Получих за това ритник
- Понеси го с усмивка
- Хората, които ме отбягват
- Как, няма пудинг ли?
- Прости правила за запознаване
- Шумният ранобудник
- Изкуството да дадеш правилен отговор
- Хората, които забравяме
- Тъкмо си станал
- Как да отминем приятел на улицата
- Каква скица си
- Болничният пъстър свирач

Важна естествено е и теорема 13 (непонятно как низвергната от часовете по математика), която гласи: „Бащите не могат да се влияят от дъщерите си, но дъщерите се влияят от бащата и една от друга, като тези две влияния са еднакви.”
И може би, за да станат ясни някои смътни места по този пост, отчитайки влиянието ми от последното прочетено, ще поцитирам от извора:

„Аз съм роден организатор, или накратко, организатор, който е роден.”

„Джуди Флийшър обичаше да дъвче дъвка и да я лепва зад ухото си, когато дъвката и’ омръзнеше. Но това не и’ попречи да забременее.”

„На сестра ми – каза една жена с червен джемпър – и’ извадиха и двете кухини. Оттогава е половин човек.”

„Няма нищо по – хубаво от лошото време”, Богомил Райнов

Позабавих се този път малко. Забавила, но не забравила... май имаше такава приказка, но като се замисля контекстът не съвпада. Но пък си остава правдиво!

По заглавието се вижда покорената цел – „Няма нищо по – хубаво от лошото време” на Богомил Райнов. За моята неподготвена предварително личност, този роман се оказа изненадващо криминален. В началото подходих доста скептично – „мина ми възрастта, когато кримитата ми бяха интересни”-стил. Но държах да я прочета. Все пак много исках да се отърся от предразсъдския ми подход.
Що се отнася до историята, не мога да кажа нищо кой знае какво. Банална историйка с разузнавания, кражби на малко пари и измами на разни хора с претенции да са други. Когато си роден в 90-те, в ерата на криминалните филми, няма много неща, които да могат да те впечатлят в криминално отношение.
Тук идва и изненадата. Една добре скрита от читателя любовна история. Уж това са едни студени хора, на които не им идва наум, че могат да обичат, сдържани, заети. Уж това са едни малки жестове, прояви на слабост и после поредица от делови страници. Но за опитния търсач на влюбености краят е съвсем естествен – двама души, влюбени до полуда, обречени да не се познават наистина.

Мисля, че провеждах с някого спор преди време относно гарите. Опонентът ми, който и да е бил той (съжалявам, наистина не помня, възможно е да съм спорила сама със себе си...), се опитваше да ми обясни колко тъжно място са гарите, а аз много упорствавх, твърдейки че на гарите разстоянието, което е деляло хората, се стопява. Предполагам съм била малка, поради което ще си простя тази грешка, но сега виждам истинната теза. Когато пътуваш сам, когато няма кой да те посрещне, когато си тръгваш, когато забравяш – винаги е тъжно. А когато хората се събират на едно място завършили пътуването, те имат лайфтайм да са щастливи и това на гарата е само прелюдия... неделният следобед ще да ме е навел на тези мисли... а да, и хората са най – истински, когато се разделят...

Та така де, това май имам за казване за Богомил Райнов и романа му. Ето и редовната рубрика:

„Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там, където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш.”

„Такава, дето да е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна, без дразнаеща суетност, вярна, без отекчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна – една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти.”

„Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки, за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство – космите.”

„Такива са някои жени – боят се да не ги запиташ нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.”
Което ме кара да си мисля, че много обичаме ние, жените, да си използваме вече намислените лъжи. Сигурно ги мислим за гениални и не искаме да губим напразно интелектуален труд... накрая си остават просто лъжи... но креативитито винаги ни е много :)

Може даже и филма да гледам, но напоследък нямам търпение да гледам филми.

Златна Роза

Тази есен някак фестивално минава. И о, колко ме радва това! Оказа се, че обичам да ходя на разни неангажиращи фестове. Атмосферата покрай мен се променя, когато се възприема като част от подобна „масовост”. Някак си творчески се настройвам, мислите ми започват много да играят и често не ми достигат думи, все едно са заети с някаква друга работа, някъде другаде.
„Златна Роза”. Излишно е да споменавам, че докато гледах програмата исках да видя всички филми – трябваха ми само пари и власт върху времето. Ограничих се с 4 пълнометражни филма. Струва ми се, че не съм достатъчно компетентна, за да давам мнението си за новото българско кино, но като един независим зрител мисля, че НАТФИЗ много добре си върши работата явно :) И нека има филми, добри или лоши, то така се учи как се прави качествено кино – с работа, с творене, с кинстване!

И първо беше „Стъпки в пясъка”. И беше най – добрият от четирите. Разбрах, че е спечелил наградата на публиката – аз дадох моя глас! Силен филм от началото до края, много красив и много български. Искрен, истински. И ми застана една буца на гърлото и не ще да се махне. Самотна буца с шантава горчиво-сладка консистенция. Разля се едно тегаво усещане за непринадлежност и едновременно настроение на надеждност, ...нали?!

„Лов на дребни хищници” – много оригинален и стилен. Смесва теми, несмешаеми. Освен това много харесвам филми, в които се преплитат съдби на герои, без те да разбират изобщо как си влияят. Непознати се разминават по стълбища, поглеждат се и въобще и не подозират как стават част от живота на другия. В интерес на истината не очаквах, че ще харесам толкова филма. Винаги имам доза съмнение при по – мащабна рекламна кампания. Но макар неочаквано да предусетих непредусещаемия край, останах много доволна!

„Цахес”... твърде много ми се щеше да не казвам нищо по въпроса, но бих изневерила на себе си. Много добра идея, красиви актьори, хубаво снимане... и все пак нещо никак не ми достигна. Както отбелязах пред приятели, ако липсваха съвсем излишните голи сцени, филмът щеше да е добра и поучителна детска фентъзи приказка... но уви!

„Тилт” беше другият връх на моята фест-преживелица, макар да излязох доста негодуваща накрая. Не за друго, а защото финалът на филма много се разминава с житейските ми философии(а и малко холивудски - лошият умира, а добрите и любовта възтържествуват), което обаче само го прави по – добър в интерес на истината, защото филм, който провокира, е достоен за уважение филм. Гениалното соц, примесено с духа на млади, огнени, съвременни хора. Бунтът е бунт във всяко поколение... Филмът – прекрасен!

И така ми се свърши преживяването! Винаги съм твърдяла, че ако не можеш да свършиш нещо по – добре от начина, по който е свършено, нямаш право да критикуваш. Не съм се видяла още да снимам филм... Браво на хората, които го правят! Правят го добре! И радват моя октомври!! :)

А дори не съм споменала нищо за актьорската игра! Прелест!!

P.S.: Достатъчно думи ли си измислих в този пост?!