"Крадецът на книги". Маркъс Зюсак

Никога не мога да започна правилно, затова сега ще започна грешно. Не помня изобщо скоро да съм плакала, четейки книга. Даже не бях сигурна, че вече е възможно. В края на краищата се съсредоточаваш върху това, което четеш, и не ти остава време да цивриш. Последният път май беше покрай края на Хари Потър серията. Сега обаче беше феноменално явление – „Крадецът на книги” на Зюсак. 470 страници живееш с тези герои - беше тежко накрая. Не ми се виждаше през очилата и кърпичката ми не побираше повече сълзи. И дори и да се правя за смях сега (за което едновременно не ми пука и ми е цел), да, толкова силна е тази книга.

В „Крадецът на книги” Мкаркъс Зюсак е бил изключително откровен с читателите си относно края на романа. Когато си се хванал с книга, чийто разказвач е Смъртта и чието действие се развива в Нацистка Германия, не може да очакваш щастлив завършек а-ла „всички живели доволно и честито”! В началото си мислех, че е толкова добре написана, че чак малко престарана(възможно е това да идва от превода, макар да ми се струва, едва ли по-добър би могъл да се получи). След време навлязох в стила, напипах вибрациите на Смъртта и дори ми стана много уютно, удобно от погледа и в обувките на вселенски сили. При 196. страница вече знаех, че ще ми е трудно да си тръгна. „Надвесеният човек” стана любимата ми книга в книгата (адмирации и към Труди Уайт за илюстрациите на „Надвесеният човек”, както и за всички илюстрации), което едва ли е голяма чест, тъй като не съм изпълнена с компетенция относно книги в книгите. Но от там нататък вече нямаше как да не харесвам Зюсак и крадеца му.

И ако случайно някой ме спре на улицата и ме попита – „Мила госпожице, бихте ли ми казали за какво става дума в тази книга, която с такова внимание притискате до гръдния си кош?!” , аз ще кажа „За думи”. Въобще няма да си напраявя труда да обсъдя хипотетичната ситуация на разговора и леймавостта, която струи от него. И да, зная, че напоследък съм се обсебила от приказване за думи и силата, която имат, но книгата е изплетена от това и всички мнения, които съм имала, се подкрепят. ‎"... Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи." И така се случи, че си подарих близо 500 страници от вълшебни приказки за любимите си герои - за думи, които разделят и събират, убиват и запазват живи, за думи, които биват казвани и за такива, които се премълчават.

Забелязах, че доста се набляга на разказвача на романа и на фашизма. Аз за тях нямам какво да кажа. Не познавам Смъртта и предпочитам Тя да не е любопитна към моето ежедневие, така, както е била към това на Лизел. За фашизма нямам необходимост да говоря – всичко се е казало от по-големи исторически корифеи от мен :)

Аз искам да кажа колко са хубави сребърните очи на татако Ханс и как никой друг освен него не заслужава да държи акордеон в ръцете си, как искам на стената си картината с въжето и разтапящото се слънце, как Руди е истински мъж, как „Наръчникът на гробаря” е нелепа книга, как бих била Илза Херман, как мама Роза беше прекрасна и още дванадесет неща.

Накрая книгите свършват и други чакат след тях да заемат мястото в леглото или с кафето, в чантата и на всяка от масите до всички канапета по света, предимно на сянка. Още в началото разбрахме какъв беше краят, но определено препоръчвам книгата с картинки и ако някой ви каже, че е детска книга, то той е гаден лъжец!

"Машини за любов", Момчил Николов

Хората съществуват. Поне ни се ще да си вярваме. И все пак някак си ги няма. През целия си живот се опитват да оставят следи, доказващи, че ги е имало, но забравят, че ги оставят на други хора – хора, които също са променлива величина в това време-пространство, т.е. може и да ги има, но може и никога да не са били. Мисълта ми е, че живеенето е малко като онзи опит с котката на Шрьодингер.

Докато четях „Машини за любов” на Момчил Николов си мислех за толкова неща, а сега, когато я завърших в главата ми все едно е избухнала миниатюрна бомбичка, която даже не е произвела звук, но на крехката нервната тъкан малко и’ трябва за да се превърне в повърната маса. „Машини за любов” е първа книга от трилогия, започнала да се издава отзад напред. Това го казвам не от личния си досег с първите две части. Прочетох го в базата данни, до която имам свободен достъп (толкова се радвам, че отново се доверих на ЛитературатаДнес). Романът е структуриран от плетеница от събития, случващи се с двама различни човека, които обективно погледнато нямат нищо общо един с друг. Действията се развиват на места пръснати по земята, като белени семки по пода, с разлика 2-3 години. Дори главите се водят от различно ... лице (как, по дяволите, му се казваше на това - 1. лице, единствено число, 2. лице единствено число). Обаче тези разлики стават изключително незначителни точно съвсем малко, след като се нагази в номера на страниците(умишлено използвам думата "нагази", защото тичах и се блъсках в буквите, мира нямах да разбера). Пък и предполагам стигна до ума ми малката истина, че всички хора имат нещо общо по между си!! И така аз предпочетох да избера Случайността за Велика Стихия.

С опасение подхождам към коментара си, защото е много трудно да говоря за книгата без да се олея в подробни разкази и размишления. Пиша обаче и ясно осъзнавам, че е невъзможно да кажа каквото и да било, което да е от значение за самото повествование. Последните глави бях точно във фаза „what the fuck is happening?!”, затова предпочитам да не говоря за основната линия на събитията. Ще споделя само подробностите, които ми бяха дори по-наситени като емоция от историята (макар, че като се замисля, може и те да я правят, обърквам се кое е важно). Мисля да ги изброя след двуеточие със запетаи, ето така: страница 44. – куфар с вагина, птичи скелет в кафез, смъртта на козата, самотните мъже и собственият стил на жените по въпроса със самотата, лучената сага, страховете, дрехите (от предпоследната страница) и шумът на мравките... сигурно има и още, но това ми бяха малките върхове (подробности, в които си намирам порции екстаз при всяка книга, която чета). Искам само да добавя за две от горепосочените – лучената сага беше... оххх! Много ми се ще да я опиша като метафора с няколко прилагателни отпред, но всъщност не зная дали е; определено обаче нацели някаква струна, неподозирано къде в анатомията ми, но резонансът направо щеше да ме отнесе. А цитатът с мравките – моли се просто да е хайку!!

Освен това толкова реално ми се случваше всичко, че не спирам да се питам има ли я тази пещара в действителност, същото се питах и за антените и за кръчмата „Флорида”, но да речем, че като създадени от човека, може както да си съществуват, така и да са литературна измислица. Но определено бих тръгнала да търся пещарата (да речем, че е и възможно да ми липсва необходимата доза авантюризъм.... засега; пък и нямам снимката, сигурно ще е по - трудно). Определено се вкарах много в приключението, де!

И други неща имах за казване, но умряха по пътя към края.

Специално искам да отделя и един абзац на корицата, дори ми е мъчно, че го оставям толкова надолу след всичко, което избълвах. КОРИЦАТА!! Тази корица е цяло ново ниво на преживяванията, които съм имала с корици! И дори не говоря за начина, по – който изглежда. Докосването на тази корица праща възглавничките на пръстите ми в малки близки до лудостта преживявания. Има корица, на корицата има фигура, във фигурата има сърце, а сърцето е направено от миниатюрни грапави нули и единички! Ще се разплача направо.

И ако изобщо някой стигне до тук, не съзнавам защо си го е причинил :)

P.S.: Не слагам видима снимка на корицата, защото мисля, че трябва да се преживее, не да се гледа :))

"Спутник, моя любов", Харуки Мураками

Последния път с приятели стана дума за влюбването. Предполагам, че когато си на 20 често става дума за това. След предния ми пост е напълно ясно, че съм склонна да се влюбвам в думи. А в сегашния ще имам за цел да направя ясно, че същото се случва и с някои автори. Вече съм напълно влюбена в Мураками и няма връщане назад. Искам да изчета всички негови книги, и ако скоро не преведат нашенци още, ще науча японски, за да чета в оригинал... колко му е... (напълно съзнателно изричам последното изречение, без ни най-малко да му вярвам!! Но поне ще си ги изкупя на английски, колко му е!!) та за Мураками разбрахме – ще си татуирам името му по целия гръб и ще се оженя за него! (нод)

„Спутник моя любов”... аз май трябва да спра да пиша толкова афектирана. Дано при редакцията да се реша да затрия всичко и да намеря по-отривист тон.(не съм се) Тази книга е гениално егоистична. Не ти оставя нищо. Още с първата страница бях поразена, защо по дяволите не съм се сетила аз за това?! Не да го напиша, издам и радвам читателската публика all over the world, ами да си помисля за него, да го обмисля и разсъдя – приказка толкова близка до напрегнатите ми синапси. Става дума за тази линия на повествованието, където се говори за спътниците и самотата. Даже не зная колко да кажа и колко да премълча. Все още диалозите между главния герой и Сумире горят материята, която представлявам и въобще не мога да съм убедена, че има и друг свят, където това е грешно.

"Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи "Спътник", които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания." – след това няма смисъл да се казва каквото и да било. Безсилна съм.

Мъчно ми е, че хората са толкова самотни същества и често изпускат малкото шансове да споделят самотата си. Остават глухи за самоти с вибрации като техните. Мураками пише много за самотата. Може би за това го обожавам толкова. Не говори за нея с неприязън. Познава я и постоянно мени ролите и’.

Харесва ми момичето в телефонната будка. Понякога си мисля, че това бих могла да съм аз. Иска ми се да имам 2 живота едновременно. И в двата обаче да съм цяла. Бих ги водила напълно противоположно. Сега просто двата се борят един с друг и никога няма достатъчно място и емоции за всеки от тях.

И накрая „надежда има ли?”. Надеждата е лъжа. Крепи, радва, сбъдва се понякога(не е това май глаголът... май не се сбъдват надеждите, айде ако се сетите за глагол чакам предложения), но в края на краищата е лъжата на съзнанието, трикът му, с който прилъгва човекът да не изчезне.

P.S.: Чуждите корици са невероятно стилни. Оглеждам сега света как чете Мураками :)

"Четецът", Бернхард Шлинк

Бях готова да пиша за „Четецът” на Бернхард Шлинк, още когато завърших четенето на книгата. Трябваше да потърпя обаче. Много ми се искаше да гледам и филма. Сега, когато го гледах, не съм сигурна кое щеше да е по-добре. Предполагам, че и няма особено значение.

За книгата имам да кажа не много вече, за филма – още пресен в ума ми, като се замисля, също. Мисля, че ми се щеше да говоря за историята. Но вече и това не ме убеждава в правотата си. Уж имало неща, които само можеш да почувстваш. Все пак мисля да вървя по установения вече план (да речем, че обичам да планирам).

Книгата е написана просто. Предполагам малко хора са надарени с възможността да разказват силни, резониращи в черепа истории.... просто. Предимно съобщителни изречения. В някои моменти мислех дори, че някак си не е вложено чувство въобще. Като да е по-скоро изживяна толкова мощно, с всяка фибра на съзнанието, че не е останала ни една емоция за разказа. Всяка дума е спестена. Не мога да си дам сметка защо, но страшно много ми напомни на „Синове и любовници” на Лорънс. Може би само един мъж (и все пак не всеки мъж) би могъл да говори така за нещата – случили се, от дистанция.

Филмът на свой ред е прекрасен. Всеки важен момент присъства и в същото време липсва. Ако исках да направя филм от тази книга, най-вероятно щеше да изглежда точно така. Чудех се дали мога да определя кой от двата формата ми харесва повече, но общо взето всеки живее свой собствен живот. Прочела съм една книга, после съм гледала един филм, в двете става дума за едни и същи хора и места, но нямат нищо общо едновременно. Изобщо не разбирам как се получи така.

Мислех си за четенето. Понякога се чувствам неловко, когато пиша за него. Понякога съм виновна пред себе си, че така разхищавам в думи нещо толкова интимно. След което продължавам да го правя. Може би търся обяснение или оправдание. Може би като човек ми е вродено да се оправдавам защо ми харесва това или онова. Забележете – всеки го прави....

В коментарите под някое от ревютата на примерна книга из интернет една жена беше казала, че дъщеря и’ с приятеля си си четели на глас съответната книга, за да не губят време да си я разменят и да я прочетат заедно. Помислих си, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала да се случва между двама души. Обичам да слушам някой да чете, обичам, когато пасаж ми хареса да го препрочитам, чета изречения на глас, просто защото ми харесва как мисълта тече и звучи между две точки.

Мисля си още, че когато красиви неща се случват дори само за минути покрай хората, то е защото в някаква паралелна вселена някой пише за тези случки и някой ги чете. Дежавутата също са на този принцип – вятърът носи думите отдалеч, а мозъкът ги навързва в картини, секунди от налепени една до друга снимки.

И никак даже не ще спомена любовта и това как няколко месеца от живота на човек се превръщат в негова единствена движеща и спираща сила. Не са ми понятни силите на хората, предполагам. И не ще кажа нищо за лагерите и нацистите.
За мен и тази книга, и филмът започваха и завършваха с четенето. Тяхното и моето.

P.S.: снимка просто така, на терасата в 3 през нощта, защото по - добра не бих могла, примерно....

"Приятели мои", Людмил Станев

Този път ще вкарам малко разнообразие и ще спомена, че имах близки срещи от третия вид (макар изразът да ми дойде леко, у мен назрява дълбок размисъл кой е първият и кой - вторият вид... и в този ред на мисли кой е третият вид срещи.. може би трябва да гледам филма)* с Людмил Станев – автор на "Приятели мои". Свърших книгата миналата седмица, но ми се щеше да мине тази лекция... по-скоро литературно четене, за да мога да съчетая впечатленията си в едно.

Да, обаче впечатленията ми са някак еднопосочни и ще попиша първо за книгата. Притежава семейна предистория, която за сега мисля да огранича в дискретие. Та в крайна сметка от вуйчо, през мама, сборникът „Приятели мои” стигна и до мен. За писането - от това, което забелязах, изглежда че авторът, и той като мен, е любител на думичките, само че любовта ни малко по–различно дава гласност сама за себе си. Историите звучат толкова реални, че като изобщо да не са. А героите толкова абсурдни, че като изобщо да не са. Разбира се, имам си няколко любими разказа, всички от тях тъжни, всъщност. „Цвички” е култов заради самата си ... академична насоченост! Но най-любимото ми изречение е: „Как си, и твоите очи са тъжното фламенко. Люси е Мишел, Мишел е Люси.” (2 изречения на практика). Не зная причината. Сякаш високочестотно инпулсно вълново ми влияе върху мозъчната кора. Та така де. Изчетох и стана сряда.

В сряда очаквах по-дискусионно ниво на срещата с Людмил Станев. Но и това да чуеш разказите, които си прочел току що, прочетени от самия автор, си е преживяване. Чух и неща, които не съм чела, което ме навежда на мисълта, че ще бъде купено ново сборнично издане след време. Не съм убедена дали се забелязва натрапчивото ми заместване на думата „писател” с думата „автор”. Предпочитания на самия Л. Станев. Получих много подробно и въодушевено обяснение на етимологията на предпочитаната дума и разбрах основите на избора. За повече информация, допитване до латински език(доколкото си спомням). И така много приятно си прекарах. Накрая поисках да се запозная и се запознах!

Хората са странна комбинация от продукти на природата и думите, съшити в тях. Жалко, че не всеки намира това за впечатляващо!

* реших да изнеса продължението на размислите си в звездичка, защото за миг си помислих, че скобите ще се пречупят под тежестта на толкова много необвързани с потока на основното изречение думи. А в никой случай не бива да се възползваме така от един от най - полезните в живота видове пунктуация. Та мислех си, може първият вид да са срещи с животни, вторият - с хора и третият - с творци. като на всичкото отгоре всеки от тези видове срещи са с хуманоидни представители... ако ми се следи мисълта. породи хуманоиди... охх май много се отклоних....

P.S.: бъгави кавички - за по-внимателните подарък :)

"Тромпет", Джаки Кей

Стоях в Параграф 22 (любимата си книжарница) 40 минути, докато си избера книга. Имах 3-4 книги предвид от предишни мои посещения, но в онзи момент не исках никоя от тях. Накрая грабнах „Тромпет” на Джаки Кей. Нищо не знаех нито за историята, нито за автора. За да съм искрена, влюбих се от пръв поглед(хипотетично, защото сме съвсем наясно за абсурда на подобно съчетание) в корицата. Ще ми се да си вярвам, че разбирам от книжно оформление и да гледам на себе си като на естет, но тъй като все пак живея със себе си, съм наясно, че доста често се заблуждавам за... нещата. Сега, когато завърших книгата, не ми се щеше първо да започвам да пиша за начина, по който изглежда, но ще се примиря с чувствата, които назряха в мен. Цветовете, усещането от допира на корицата, номера на страничките, които тичат като детски пръстчета по пистоните. Всичко, дори шрифтът носи настроението! Издателство Алтера ми донесоха голямо удоволствие от притежанието на тази книга.

На всеки, с когото говорех за книги, казвах едно и също, когато бивах попитана за какво става дума в „Тромпет”. Звучеше нещо от типа на – известен тромпетист умира и в книгата се говори за преживяванията на хората около него във връзка с тази смърт, като при това има една тайна, която се разбулва. В общи линии много се притеснявах да не спойлна разказа. Случва ми се по – често, отколкото може да си представи човек.
Сега обаче горните думи ми се струват пълен бълвоч(какъвто и очевидно са), един сбит преразказ на бълвоча, който изричах на практика. В романа на Джаки Кей всъщност става дума за бащи и джаз, за любов и комплекси за малоценност. Онзи ден докато се прибирах към къщи, си мислех за това, как цял живот строиш лъжи, които те правят щастлив. Самият живот е една дебела лъжа. Това не значи, че е грешен, мисля. Според мен показва само колко други варианти и пътища има и когато избереш един от тях, той несъмнено е лъжа спрямо останалите. Понякога се страхувам, че с всичко, което казвам, отричам себе си. Когато правиш нещо със страст и себеотдаване, само тогава си струва и само това си ти – цалият роман ти татуира в ума такова мислене.

Имам какво да кажа и що се отнася до начина, по който е написана книгата. Различните глави са така разказани все едно ги слушаш от самия герой. Джаки Кей е сменяла стиловете във всяка глава и в същото време книгата не звучи разпокъсано, а като едно цяло. При това, имам дори любими глави – тази, написана от името на Джос Муди, тази за неделните сутрини, също тази от името на Биг Ред и тази с почерците и мълчанието...
И музиката! Когато се говори за джаз, все едно в ушите ми звучи джаз. В главата си виждам музикантите, костюмите, клубовете, дори зная песните и щракам с пръсти в такт, затварям очи, въртя се леко и поклащам глава по вълната на мелодията.

Замислям се защо обичаме хората, които обичаме, защо приличаме на хората, които сме. Струва си, предполагам така наистина оценяваш всяко малко нещо, което е част от голямата картина.

„Един последен джем сешън. На мъртвите тела.”

„... изглеждаше истински и неистински – фантазия на самия себе си. Всички джазмени са фантазии на самите себе си.”

„А когато никой не те познава, как да бъдеш себе си? Едит може да бъде различен човек всеки ден и най – вероятно никой няма да го забележи.”

София Филм Фест във Варна

Хип хип ура за още 3 фестивални дни в „културния ми живот”. Тъй като вече имам установена форма за изгледа на подобен тип пост, мисля да се придържам към нея.

София Филм Фест гостува във Варна от 16. до 20. март като аз успях да отделя средства, време и енергия за 4 от филмите. По невероятно стечение на обстоятелствата останах повече от очарована от всеки от тях, въпреки че бяха крайно различни един от друг. Бях в прекрасната компания на Рая на 75% от филмите, като освен нея споделих един филм с Пенев и един със Славена. (макар това да не би било важно за незапознатия читател, внася пълнота в повествованието, а също и задоволство в душата на повествователя...)

„Ако искам да свиря, аз свиря”
Първият филм, който си избрахме да гледаме, беше от съседска Румъния (а сега разбирам и Швеция, несъседска доколкото съм наясно с географията). Много бях впечатлена от факта, че актьорският състав е представен изцяло от криминално проявени. Това само по себе си много наклони везните в полза на филма. Гледаш и не вярваш. Много силна игра на главния герой. Дори само стискането на челюстта му беше мой малък връх в актьорската игра, на която съм била свидетел. Нямам думи колко красиви бяха мълчаливите сцени. Дори си имам едина любима с масата и двата стола и те свити в ъгъла (за тези, които са гледали филма или имат намерение). Определено препоръчвам – има позиция, изказана още в заглавието, има история и има нулево холивудско излъчване, което някак си прави филма прекрасен. И аз обичам кафе!

„Лора от сутрин до вечер”
Българският представител във феста беше изненадващо удивителен. Спечели ме още от първите кадри. Освен това разказът не ме остави до последно. Много интересен! Забавен и приказен някак си са го направили. :) Силвето официално печели награда за поддържаща роля в представите ми за награди... Само чаках кога ще се появи. Марио изобщо даже няма да го коментирам ;) Може би имам около 1 миниатюрно недоволство, но пък на фона на прекрасния резултат мисля, че е напълно излишно споменаването му. Изключително много ми хареса цялата постройка на филма, комикс мотивите са върха!

„Бютифул”
... тук нямам много за казване. Филмът е тежък, но си заслужава. Рамката според мен е много впечатляваща, както и мотивът с пеперудите (както ми се сториха). Вярно, че може би името Хавиер Бардем привлича зрители в залата, но за да съм искрена има защо. Гледала съм го в няколко филма, коя от коя роля по – различна. Предполагам многопластов е думата, която търся... многопластов актьор.

„Дневници от имението”
Последният филм от моето фестивално преживяване беше... впечатляващ. Впечатлих се от буквално всичко. Като започнем от това, че става дума за истинска история, минем през Полл (имението и всичко, което представлява) и началния кадър с виолончелото и да речем свършим с репликата „Тя е Наполеон!” Красив до мозъка на костите филм.

И така изчерпих, което имах за казване по въпроса май... определено препоръчвам всеки от филмите. Освен това, когато „Лора от сутрин до вечер” е по кината във вашия град, купете си билет и подкрепете българското кино.

Вашият кореспондет от Варна – Станислава Войчева :) (оххх, още нещо, което винаги съм искала да кажа!!)

P.S.: Можеше другия март да го постна този пост... никакъв кореспондент не съм. Да си имам мудността...