"Хроника на птицата с пружина", Харуки Мураками

Със стандартното ми мудно темпо и нередовното количество на постоянната ми заетост, реших да оставя „Хроника на птицата с пружина” за лятната ваканция. Освен нея от преведените книги на Мураками ми остана „Кафка на плажа” (чийто обем също е впечатляващ)...ииии „На юг от границата, на запад от слънцето”, която не намерих при последното си посещение на книжарници. Горното изречение би трябвало да подсказва, че съвсем скоро ще спра да дудна за това колко присърце чувствам писането на Мураками (след 2 книги, и то само за известно време). Просто усещам че с него създадохме една такава особена едностранна връзка, която не е лесно разрушима.

Мислех си, има една приказка, която гласи нещо такова – разбираш, че си попаднал на добра книга, когато като я завършиш, все едно се разделяш с добър приятел. Мега-клише!! Виж, когато става дума за автора може да се позамислим. Първо и най-важно правило за хора подчиняващи се на здравия разум, е че писателят е човек, принадлежи на същия биологичен вид и при това не е неодушевен предмет (може да се приеме, че едното изключва другото). Второ, на практика той е този, който пише книгата, всичко излязло из под пръстите му е самият него в друга форма. И искаш или не понякога дотолкова се свързваш с автора, че все едно винаги сте се познавали, излизате да споделите следобедно кафе и да поразговорите Вселената, за да не и’ е скучно.

В „Хроника на птицата с пружина” става дума за един мъж. Типичният герой – живее си нормално скучноват живот и е щастлив с простите неща, като със споделена закуска със съпругата си, седене на верандата, слушане на музика. Обикновен човечец. Докато един ден не започва да губи нещата си – първо работата, после следват котката и жена му, накрая загубва дори себе си. Затова пък намира кладенци, бухалки, полковници и кожодери(всъщност от всичко по 1). Запознава се отблизо и далеч с жени с имена на острови и с проблемни тийнейджърки (отново 1 проблемна такава, жените са 2 с потенциал за трета, както се оказва накрая). И всичко заради мрака. На мен така ми се стори. Всички ние имаме тази черна топка с неясна консистенция у нас и сме длъжни да си я управляваме, както можем. Едни успяват, други не могат и това сигурно ги убива... бавно предполагам. Има и трети вид хора, които могат да управляват топките на другите. Това май не прозвуча правилно... кълбата мрак на другите. Съответно могат да използват тази си сила или дарба, за да помагат или да подчиняват. О, да, и през цялото време има една мистериозна птичка! Не съм сигурна как точно успях да събера съдържанието на книгата, както го видях, в 5 изречения, но някак си успях. Идеята е, че всичко това, ако изобщо е това, въобще не е така натрапчиво насадено, да не говорим, че въобще може да не съществува. Върви леко, по едно време към средата се объркваш по задължение, накрая уж всичко ти е ясно и два дни след това се чудиш, дали не си пропуснал нещо в своя свят или в оня.

Книгата е Муракамина! (трябва да има такова прилагателно, защото няма съществуващо вече, което би могло да влезе в употреба) Както винаги е брилянтно написана. А що се отнася до заглавията на главите, винаги бивам хвърлена в смут, от хубавия вид. Обичам да ги чета отново и отново! Някой ден може да си направя малко книжле със заглавията на главите от всичките му книги – ще е прекрасно!!

А, да!! Мразя БГ корицата на тази книга, затова няма да я приложа. Вместо това - англоезичната корица, която е от поредицата черно-бели, които на свой ред са невероятни. Освен това намерих това във Фликр, което изцяло кореспондира с моето усещане, а също така ето и малко по темата от 7dailysins.

Ето също и рубриката с любимите ми цитати (отдавна е нямало такава):

„Сигурно когато хората спрат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.”

„По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитвах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността.”

„Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.”

„В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.”

„Никой човек не е остров.”

„Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.”

"Перото ми хвърчеше по листа и понякога чувствах, че пиша заради самото удоволствие от разказа, което вероятно е човешкото състояние, най-много наподобяващо левитацията." Габриел Гарсия Маркес

P.S.: Не съм спряла да чета! Адската ми машина се бори с неизправности и отлагам блог-действията си до пълното и` оздравяване! През това време се натъкнах на това изречение в книгата, която в момента чета. Стори ми се крайно уместно да го постна само за себе си, поради причини, означени с големи букви при натискане на PageUp-клавиш.

"В очакване на Годо", Самюъл Бекет

„В очакване на Годо” на Самюъл Бекет ми отне повече време, отколкото бях предвидила, тъй като едновременно имах и други по-прагматични неща за вършене и четене, но стигнах до края. Проточи се, но не мисля, че това ми попречи да уловя замисъла и потока от чувства за чувстване. Определено обаче замислям един по-сбит във времето прочит при наличие на време, след известно време. Пиесата е от тези четива, които колкото и пъти да прочета, не ще стане по–ясно и винаги ще имам нова информация за добавяне. И май за пръв път споменавам – да, това е пиеса, което автоматично означава, че с удоволствие бих я гледала поставена на сцена.

Логично последователен текст напоследък ми е все по-невъзможен. Би било добре да кажа няколко думи за това какво се случва в пиесата, това би било най-лесно. Но всъщност няма нищо по-трудно от това. Твърде е вероятно тя да разказва за двама души - Владимир и Естрагон, които чакат трети - Годо до едно дърво сред пустошта*. Съответно Диди и Гого биват посещавани както в първо, така и във второ действие от Поцо и Лъки. А Годо уви никога не идва. Тук обаче идва моментът на удоволствието от четенето на Бекет – случило ли се е някога първо действие и случва ли се в момента второ, съществува ли въобще Годо, кои са Диди и Гого и защо са Поцо и Лъки.... цялата пиеса е олицетворение на въпросителна интонация.

Ето го моето тълкувание на Бекет. Диди и Гого представляват вътрешната борба на човека. Той губи и после пак намира смисъла, който го дърпа напред през дните. Различни хора влизат и излизат от живота му, но всъщност всички са еднакви и само ускоряват потока на времето, водят по-бързо нощта. А Годо е един вид началото и края, име, с което се назовава причината и смисъла. Имам едо любимо изречение, което много пълно обобщава за мен цялата пиеса, то е реплика на Естрагон – „Всички се раждаме луди. Някои си остават.” Всеки разговор между Диди и Гого дава това, тънката доза раздразнение, че лудостта все ни диша във врата.

Струва ми се напълно вярно, доста да ми се е изплъзнало, докато съм се опитвала да сглобя парченцата от мисълта на Бекет, разхвърляни покрай дървото. Обаче така или иначе утре може да не помня правилния ред на собствените си парченца.

Що се отнася до „В очакване на Годо” като прочитна книга, не мисля, че бих я препоръчала за разпускащо четиво(на тафтология ми намирисва, но точно това ми се щеше да кажа). Според мен е нещо важно, трябва да се анализира, да се учи. Определено я слагам сред настолните си книги с амбицията да извадя всяка капка мъдрост.

*специално проверих в правописен речник!!

"Леля Хулия и писачът", Марио Варгас Льоса

Половин година по-късно спазвам заканата си „Леля Хулия и писачът” да е следващата книга на Льоса, която ще прочета. И да си призная не останах особено очарована. Прегледах какво съм писала за „Лудориите...” и си мисля, че може би съм имала повече очаквания за следващата книга. Общо взето силата на и’ е в начина, по който е написана. Иначе като цяло съдържанието би могло да се обобщи като празни приказки. На практика все едно гледах латино-американски сериал. Но нека се концентрирам върху хубавото!

Книгата е разделена на 20 глави (нещо, което ми се стори доста популярно напоследък, що се отнася до моите четива), като се редуват реалният живот на главния герой с увлекателни, но недовършени разказчета, част от радиопиеси. Няма да се впускам в подробен анализ, но в общи линии явно си личи способността на Льоса да те грабне в началото типично по Перуански, и да те забаламоса в следващите 400 страници :) Въщност не зная коя е типичната черта за перуанското писане, но си представям, че е точно това – умението да напишеш нещо красиво и увлекателно без да пишеш за нищо кой знае какво.

Сега като обмислям последните ми 2 месеца на четене, твърде вероятно е да не съм особено впечатлена от „Леля Хулия и писачът”, защото последните ми книги бяха „Машините...”, „Крадецът...” и Плат, на фона на които леко и дори забавно четиво като това ми дойде малко плитко. Все пак ми се струва приятно за между другото, за почивка или за губене на време, в случай, че го има. Дано светът не се свърши през 2012 все пак, язък за всичката класика, която не съм изчела :D

Съжалявам, опитах да се насоча към плюсовете.... Нищо, Льоса ще ми прости, а в шкафа ме чака едно изящно ново издание на дванадесетте разказа на Маркес, което всеки път, когато изкарам от хартиената обвивка, ми носи малки изблици на необяснимо налудничево удоволствие.

"Стъкленият похлупак", Силвия Плат

Има книги, от които нищо не научаваш. Не е нужно всяка книга да е поучителна и да те превръща в човека, който ще бъдеш. Идеята ми е, че не съм на 10, а на 20 и е нормално вече да съм наясно с някои неща от живота, нали!? Та седя си в летните жеги и чета „Стъкленият похлупак” на Силвия Плат и си мисля – вече зная това, но пък метафората е прелестна!

Възхищавам се от хора, които не знаят какво искат да правят с живота си. За мен те са най-смелите. Лесно е да си начертаеш път и да го следваш стриктно, независимо дали те прави щастлив или не. Определено много по-трудно е да преследваш щастие, което може никога да не го бъде, но чието преследване ти е дало много повече от псевдо ред. Лошото обаче е, че понякога вместо да намират в търсенето, такива хора сами се изгубват, забравят целта и пропиляват шанса. Не съм сигурна важи ли само за творческите натури, но ако следвам един от предишните си потоци на мисълта, всеки човек е творец и бля бля. И не зная как, но винаги, когато се втурна да говоря за същността на хората, и за мястото, което си търсят и намират в или извън обществото се обърквам страшно много, защото неусетно как започвам да мисля за себе си в тази и онази ситуация и започвам да се чувствам ненамясто, а аз май съм от онези хора с избраните пътечки и псевдо реда...

Та ето я Естер, главната героиня. Не можех да спра да си повтарям докато четях романа, каква слабачка. Хиляда шанса да е някоя, при положение че е умна, с онази нотка на подигравка към нещата, които я заобикалят, която много отива на този тип жени, и какво прави тя – превръща се в безхарактерна глупачка. По едно време много и’ се изнервих. Склонна съм да се изнервям адски много на хора, които боравят със самоубийството..., защото нямат никаква причина. Ето, дори сега като пиша и се ядосвам.

Но стигнах до края, подходих с любопитство и намерих смисъла – едни оцеляват, а други въобще не успяват. Едни поемат глътката въздух и се борят, а други винаги остават под стъкления похлупак. И наистина страхотна ми се вижда сега тази метафора! И много намясто бебетата, които никога няма да проплачат, а ще останат бледо доказателство за това, че също както ни има, може и да не „съществуваме”. Ритъмът на сърцето съвсем просто може да спре да напомня, че сме.

Седя сега и си мисля, какво ако на мен някой ден ми прищрака и направя като Естер, изгубя смисъла, изгубя нишката и започна да се задушавам под своя похлупак. Все пак ми се струва, че голяма доза егоизъм се изисква за депресията. Май ще кретам в подредения си свят, ласкаейки се, че ми пука малко повече за хората.

Голямо очарование внесе в деня ми Бъди Уилард с нелепия си въпрос: „Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?”. Никак не мога да си представя какво е да живееш с подобен страх до края на живота си. И в същото време – що за егоцентрик! Мъжете понякога умеят да си вярват. И после - на негово място това също ще е първата ми мисъл.

Книгата във втората си половина несъмнено ми напомни на Girl, Interrupted – един от любимите ми филми. Смело може да се заяви, че е била вдъхновение за него (макар на практика да е по действителен случай на други хора). Едни оцеляват, други просто не успяват. Може би това е Дарвиновият естествен отбор в социалното общество. Бориш се, докато вече не искаш да пазиш здравия си разум, или не можеш.

Много ми се щеше да поприказвам и за поезията на Плат, това, което ме привлече към писането и’ всъщност, но не съм компетентна за подобен коментар все още, а току виж ми дойде вдъхновението в бъдеще. Един вид пост с продължение.

"Крадецът на книги". Маркъс Зюсак

Никога не мога да започна правилно, затова сега ще започна грешно. Не помня изобщо скоро да съм плакала, четейки книга. Даже не бях сигурна, че вече е възможно. В края на краищата се съсредоточаваш върху това, което четеш, и не ти остава време да цивриш. Последният път май беше покрай края на Хари Потър серията. Сега обаче беше феноменално явление – „Крадецът на книги” на Зюсак. 470 страници живееш с тези герои - беше тежко накрая. Не ми се виждаше през очилата и кърпичката ми не побираше повече сълзи. И дори и да се правя за смях сега (за което едновременно не ми пука и ми е цел), да, толкова силна е тази книга.

В „Крадецът на книги” Мкаркъс Зюсак е бил изключително откровен с читателите си относно края на романа. Когато си се хванал с книга, чийто разказвач е Смъртта и чието действие се развива в Нацистка Германия, не може да очакваш щастлив завършек а-ла „всички живели доволно и честито”! В началото си мислех, че е толкова добре написана, че чак малко престарана(възможно е това да идва от превода, макар да ми се струва, едва ли по-добър би могъл да се получи). След време навлязох в стила, напипах вибрациите на Смъртта и дори ми стана много уютно, удобно от погледа и в обувките на вселенски сили. При 196. страница вече знаех, че ще ми е трудно да си тръгна. „Надвесеният човек” стана любимата ми книга в книгата (адмирации и към Труди Уайт за илюстрациите на „Надвесеният човек”, както и за всички илюстрации), което едва ли е голяма чест, тъй като не съм изпълнена с компетенция относно книги в книгите. Но от там нататък вече нямаше как да не харесвам Зюсак и крадеца му.

И ако случайно някой ме спре на улицата и ме попита – „Мила госпожице, бихте ли ми казали за какво става дума в тази книга, която с такова внимание притискате до гръдния си кош?!” , аз ще кажа „За думи”. Въобще няма да си напраявя труда да обсъдя хипотетичната ситуация на разговора и леймавостта, която струи от него. И да, зная, че напоследък съм се обсебила от приказване за думи и силата, която имат, но книгата е изплетена от това и всички мнения, които съм имала, се подкрепят. ‎"... Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи." И така се случи, че си подарих близо 500 страници от вълшебни приказки за любимите си герои - за думи, които разделят и събират, убиват и запазват живи, за думи, които биват казвани и за такива, които се премълчават.

Забелязах, че доста се набляга на разказвача на романа и на фашизма. Аз за тях нямам какво да кажа. Не познавам Смъртта и предпочитам Тя да не е любопитна към моето ежедневие, така, както е била към това на Лизел. За фашизма нямам необходимост да говоря – всичко се е казало от по-големи исторически корифеи от мен :)

Аз искам да кажа колко са хубави сребърните очи на татако Ханс и как никой друг освен него не заслужава да държи акордеон в ръцете си, как искам на стената си картината с въжето и разтапящото се слънце, как Руди е истински мъж, как „Наръчникът на гробаря” е нелепа книга, как бих била Илза Херман, как мама Роза беше прекрасна и още дванадесет неща.

Накрая книгите свършват и други чакат след тях да заемат мястото в леглото или с кафето, в чантата и на всяка от масите до всички канапета по света, предимно на сянка. Още в началото разбрахме какъв беше краят, но определено препоръчвам книгата с картинки и ако някой ви каже, че е детска книга, то той е гаден лъжец!

"Машини за любов", Момчил Николов

Хората съществуват. Поне ни се ще да си вярваме. И все пак някак си ги няма. През целия си живот се опитват да оставят следи, доказващи, че ги е имало, но забравят, че ги оставят на други хора – хора, които също са променлива величина в това време-пространство, т.е. може и да ги има, но може и никога да не са били. Мисълта ми е, че живеенето е малко като онзи опит с котката на Шрьодингер.

Докато четях „Машини за любов” на Момчил Николов си мислех за толкова неща, а сега, когато я завърших в главата ми все едно е избухнала миниатюрна бомбичка, която даже не е произвела звук, но на крехката нервната тъкан малко и’ трябва за да се превърне в повърната маса. „Машини за любов” е първа книга от трилогия, започнала да се издава отзад напред. Това го казвам не от личния си досег с първите две части. Прочетох го в базата данни, до която имам свободен достъп (толкова се радвам, че отново се доверих на ЛитературатаДнес). Романът е структуриран от плетеница от събития, случващи се с двама различни човека, които обективно погледнато нямат нищо общо един с друг. Действията се развиват на места пръснати по земята, като белени семки по пода, с разлика 2-3 години. Дори главите се водят от различно ... лице (как, по дяволите, му се казваше на това - 1. лице, единствено число, 2. лице единствено число). Обаче тези разлики стават изключително незначителни точно съвсем малко, след като се нагази в номера на страниците(умишлено използвам думата "нагази", защото тичах и се блъсках в буквите, мира нямах да разбера). Пък и предполагам стигна до ума ми малката истина, че всички хора имат нещо общо по между си!! И така аз предпочетох да избера Случайността за Велика Стихия.

С опасение подхождам към коментара си, защото е много трудно да говоря за книгата без да се олея в подробни разкази и размишления. Пиша обаче и ясно осъзнавам, че е невъзможно да кажа каквото и да било, което да е от значение за самото повествование. Последните глави бях точно във фаза „what the fuck is happening?!”, затова предпочитам да не говоря за основната линия на събитията. Ще споделя само подробностите, които ми бяха дори по-наситени като емоция от историята (макар, че като се замисля, може и те да я правят, обърквам се кое е важно). Мисля да ги изброя след двуеточие със запетаи, ето така: страница 44. – куфар с вагина, птичи скелет в кафез, смъртта на козата, самотните мъже и собственият стил на жените по въпроса със самотата, лучената сага, страховете, дрехите (от предпоследната страница) и шумът на мравките... сигурно има и още, но това ми бяха малките върхове (подробности, в които си намирам порции екстаз при всяка книга, която чета). Искам само да добавя за две от горепосочените – лучената сага беше... оххх! Много ми се ще да я опиша като метафора с няколко прилагателни отпред, но всъщност не зная дали е; определено обаче нацели някаква струна, неподозирано къде в анатомията ми, но резонансът направо щеше да ме отнесе. А цитатът с мравките – моли се просто да е хайку!!

Освен това толкова реално ми се случваше всичко, че не спирам да се питам има ли я тази пещара в действителност, същото се питах и за антените и за кръчмата „Флорида”, но да речем, че като създадени от човека, може както да си съществуват, така и да са литературна измислица. Но определено бих тръгнала да търся пещарата (да речем, че е и възможно да ми липсва необходимата доза авантюризъм.... засега; пък и нямам снимката, сигурно ще е по - трудно). Определено се вкарах много в приключението, де!

И други неща имах за казване, но умряха по пътя към края.

Специално искам да отделя и един абзац на корицата, дори ми е мъчно, че го оставям толкова надолу след всичко, което избълвах. КОРИЦАТА!! Тази корица е цяло ново ниво на преживяванията, които съм имала с корици! И дори не говоря за начина, по – който изглежда. Докосването на тази корица праща възглавничките на пръстите ми в малки близки до лудостта преживявания. Има корица, на корицата има фигура, във фигурата има сърце, а сърцето е направено от миниатюрни грапави нули и единички! Ще се разплача направо.

И ако изобщо някой стигне до тук, не съзнавам защо си го е причинил :)

P.S.: Не слагам видима снимка на корицата, защото мисля, че трябва да се преживее, не да се гледа :))