"Баскервилското куче", Артър Конан Дойл

В живота на всеки читател идва момент, в който се появява остра нужда от криминале, нещо бързо, остроумно, с повече екшън от обикновено и по възможност, с поне прилична литературна стойност. :) Когато бях млада, може би точно в прехода между детска литература и такава за възрастни, прочетох доволно количество криминалета, откраднати от разни лавици. Не помня много от историите на Кристи, както и почти нищо за съдията Ди, но пък май това е идеята на жанра – моментно развлечение и освобождаване на мозъчните клетки от дейност.

Моята необходимост от подобно четиво дойде покрай Дюрас, която е по-често трудно преглъщаема, отколкото не, но за нея в следващата публикация. Случайно или съвсем умишлено зарових нос в една стара библиотека и започнах да си избирам какво да взема на заем. И ето го това симпатично джобно форматче на „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл. Бонусът при Дойл е, че четях не само за развлечение, а и за попълване на големите празноти от класическа литература, до която не съм стигнала. Един вид „Баскервилското куче“ тикна поленцата и за бизнес, и за развлечение, що се отнася до мисловната ми дейност.

В интерес на истината, започнах книгата на шега и на втората глава вече бях доста увлечена от повествованието. Част от очакванията, които имах за героите Шерлок Холмс и доктор Уотсън, напълно се оправдаха. Оказва се, че няма как да живееш обгърнат от различни видове медия и да не си поне бегло запознат с двамата, колкото и да избягваш подобна среща. Хванах се особено забавлена от някои от саркастичните реплики на Холмс и още повече - от чувствителната душа на Уотсън. Това, което ме изненада в този роман беше голямата роля, която играе доктора, като детектив, освен като разказвач. И аз искам да съм детектив!

За жалост, не бях смаяна при разкриването на голямата мистерия за престъпника. Всъщност разбрах кой е, веднага след като беше представен в романа, но това ще отдам не на недостатъци в майсторството на Артър Конан Дойл, а на чудната си, почти нечовешка интуиция! ;)

В общи линии бях изключително доволна от „Баскервилското куче“, и веднага след прочита му взех да оглеждам разни красиви сборници с произведения на Артър Конан Дойл! Да, на вас смигвам издателство „Изток-Запад“! :)

InGlobo

Нещо малко по-различно този път. Прочетох списание. Знам, че за много от вас това може да не изглежда като постижение, нито да е в сферата ви на интерес, с оглед че обичате да четете книги. Но имам нужда да говоря за това списание, защото го харесвам!

Tо е InGlobo и отдавна не бях обичала списание така. Беше изгълтано от корица до корица. Всъщност отново съм закъсняла за партито, защото в ръцете си държа не първия брой, дори не петия, а осмия. Осмият!!

InGlobo е за хора с всестранни интереси. В началото, след първото прелистване бях с нагласата, че ще намеря няколко статии, които да привлекат вниманието ми, а останалото ще прегледам отгоре-отгоре. Все пак е просто списание. Не е нужно да инвестираш време или внимание, ако не те засяга. Пък и визуално е доста повече от задоволително, така че това би могло да компенсира, ако тук и там се е поместило нещо безинтересно. Да, ама не! Хората от екипа на InGlobo са се постарали да създадат произведение на изкуството с върховна развлекателна и литературна стойност. Дали се говори за пътешествия, тоалетни, известни личности, наука или манджа, няма вариант на читателя да му доскучее. Казвам ви, има за всекиго по нещо, плюс бонус материал за разширяване на хоризонтите на всички. Статиите не са отегчително дълги, нито пренебрежимо къси. Всеки от авторите успява да не подценява читателя си, а да го заинтригува.

Три пъти Ура!! за арт директора-Ралица Димитрова! Тъй като не намерих други хора, упоменати в участието на визуалното оформление, разчитам, че само тя е отговорна за тази прелест, която тече по страниците. Дори само заради това бих продължила да си купувам списанието. Изненадващ позитив са матовите страници, което направи четенето еднакво удоволствено, както на басейна в слънчева Сицилия, така и под нощната лампа у дома.

И все пак, най-доброто качество на InGlobo е, че не те ограничава, не те затваря в кубче. Позволява ти да бъдеш жива котка, която нищо не заплашва с убиване. Харесваш изкуство – можеш да четеш за литература, музика, картини, кино, храна и вино. Харесваш наука – за теб има магнитни полета, светкавици, автономни автомобили и дори малко медицина. Обичаш да пътуваш – отиди до Санкт Петербург. Искаш всичко – чети InGlobo!

„Прекрасните творения небесни“, Динау Менгесту

Чудесно е да имам възможността да прочета книгите, които съм трупала с години, с ясното съзнание, че бъдещата ми библиотека няма да безцелна купчина, а нещо като завет, сбор от всичко, което ме е направило човека, който съм и в който ще продължавам да се превръщам. Зная, че звучи идеалистично, но пък смисълът не се ли намира в това да се стремиш към идеалите си и да твориш чудеса по пътя. :)

В тези си стремежи успях да достигна и до поредната книга от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. „Прекрасните творения небесни“ на Динау Менгесту ми бе препоръчана от Мила, която винаги познава читателските ми вкусове. За първи път корицата на книга на „Жанет 45“ ме залъгва така и отлага четивния процес. Нека не съм разбрана погрешно - корицата е красива, но очаквах много по-различно съдържание от това, с което се сблъсках.

Вместо една по-интелектуална форма на чиклит – весел, свеж и лек роман за книги и любов, открих тихата меланхолия на мъж, загубил се между два свята – този на родната Африка, разкъсан от войни и революции и този на Американската мечта, към който героят никога не се е стремил. Главите се редуват между сегашното му отчаяно, самотно и несбъднато настояще и едно близко минало с искрица невъзможна надежда под формата на дете с наполовина Африканска кръв и ексцентричната му майка.

Макар да изглежда, че авторът иска да ни поднесе една почти реална любовна история, всъщност ни подарява чудесен емигрантски роман, с герои от покрайнините и гетата, деца на чужди амбиции, мъже, които са видели смъртта на бащите и родината си. И вместо щастливи от сигурността и новите възможности, които им предоставя Америка, те не могат да избягат от родината, която са били принудени да напуснат. Превръщат се в ничии деца.

Много красив роман, изящно написан, тих и съдържателен. Единствената причина, поради която получи три звезди вместо четири в Goodreads, е че не е от романите, които нямаш търпение да грабнеш във всяка свободна минута. Прочитането му изисква убеждение и настояване. Силата не се крие в действието или в героите, а в начина, по който са написани. Всяко събитие е очаквано, но си тежи на мястото.

Препоръчвам на любопитния читател.

"Фирмин", Сам Савидж

Мисля, че е крайно време да ви споделя тайна, която можеби би се приела като срамно петно върху имиджа на книжен блогър. Стигнахме до този етап в отношенията си. Колкото и да упорствах и да отричах този факт, любимата ми приказка като дете беше „Трите прасенца“. Ето, казах го! Да, разбира се, че твърдях, че е „Красавицата и Звяра“, особено след филма на Дисни и гигантската библиотека. Но фактите са си факти. Също така обичах много и басните на Лафонтен. Имах едно издание с невероятно красиви картинки и го препрочитах многократно. Но „Трите прасенца“ бяха култ. Трилър, интрига, победата на умните и загърбването на егото – въобще има много за учене от тази приказка.

Въпреки че като дете много харесвах историите за животни обаче, като възрастен такива ме карат да се чувствам подценена като читател. Мисля, че съм прочела достатъчно неща в живота си, за да не е необходимо сега философия, житейски смисли и междучовешки взаимоотношения да ми се обясняват като на хлапачка. И нека подчертая, че това е само личното ми отношение и личните ми чувства към подобни истории. Не казвам, че те са лоши, просто аз не се чувствам комфортно, четейки ги.

Преди 1-2 години си купих „Фирмин“ на Сам Савидж по препоръка на прекрасната Мила, на която винаги се доверявам за... всичко! С проекта „Прочети всичко в библиотеката си, преди да откачаш за нови книги“, дойде ред и на този роман. И колкото и да бях развълнувана, че най-сетне стигам до него, откровено казано ме отегчи. Изпитах същото, което изпитвам и към „Джонатан Ливингстън, чайката“ (и добре, че не иде реч за тази книга, защото там имам доста по-силни негативни чувства, натрупали се с времето). Не казвам, че книгата е лоша. Напротив. Написана е доста оригинално от името на един свръхинтелигентен плъх. Любовта към книгите и житейската мъдрост прозират през почти всеки ред. Но не е моето!

На кратко, главният ни герой - плъхът Фирмин се ражда като всеки друг плъх, но има късмета това да се случи в мазето на книжарница и за разлика от събратята си развива необикновената способност да чете. Различен и поради тази причина крайно самотен, той минава през живота си в благоговение към хората и с единствената мечта да е човек – нещо като интелектуален Пинокио. Така проследяваме перипетиите му до смъртта. Има и още, но не искам да ви развалям удоволствието от четенето.

Книгата си има и прекрасни илюстрации, дело на Фернандо Кран, изключително привлекателни за възрастния читател, но предполагам и за хлапета, докопали изданието от книжните рафтове. Та съм длъжна да спомена, че е неподходяща за деца, както заради тежките теми за самотата и отчуждението, така и заради няколко момента, коментиращи порно индустрията (Изненада! :)).

Ако обичате истории за възрастни с животни, също и книги за книги и книжарници определено не пропускайте „Фирмин“! Бонус точки за това, че романът е част от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. Ако ли пък сте като мен и нещо се е пречупило в детската ви душа, можете и без тази книга.

"Физика на тъгата", Георги Господинов

Харесвам Господинов! Не мисля за него като за перфектния писател или за любим такъв, но съм харесала всяко негово нещо, което съм прочела. Дълго време отлагах „Физика на тъгата“, заради високопарните коментари изписани тук и там през годините. Но преди няколко месеца гледах публицистично предаване, където той беше гост и казаното толкова ме развълнува, че се сетих, че имам едно недокоснато копие на „Физика на тъгата“, което се чувства низвергнато и има нужда да бъде прочетено.

И така след повече от 3 години от първото издание на книгата и също толкова на рафта у дома, Станислава четеше в една прекрасна лятна вечер първите страници и.... ревеше почти неутешимо! Браво на Георги Господинов! Да разплаква дама в разцвета на живота и‘ посред нощите!!

След I. и II. част вече не бях толкова емоционална към съдържанието, но определено романът бе по вкуса ми. Макар че през цялото време си мисля, че едва ли бих го нарекла точно роман. Книгата по-скоро ми напомня на сборник с разкази, водени от една обща нишка, от една метафора и темата за изоставянето.

Много трудно би ми било да обясня сюжета. Сякаш книгата има едно автобиографично усещане, което би направило какъвто и да било коментар от моя страна неуважителен към автора. Но тази фрагментарност, почти маниакалната обсесия на Аз-а към темите за миналото и меланхолията ме пренесоха в нечий таен дневник, в нечие лично пространство, в което на моменти бях сякаш дори натрапник.

Във „Физика на тъгата“ има гениални изречения. Думи между две точки, които те стискат за гърлото и заради които си струва да се чете Господинов, заради които винаги ще го чета.

Тъй като обаче това не беше първата му книга, минала през ръцете ми (кофти подбор на думи, може би „минала през ума ми“, ама то пък има друг смисъл....), ще скрия, ако не спомена, че част от нещата, които четях ми звучаха до болка познати. Слава литературните вкусове обаче, това на мен не ми пречи, когато става дума за мотиви, живо вълнуващи ме, думи, които играят по моите струни. Така че всичко е шест! Все пак Мураками е сред любимите ми автори и той доста се повтаря! ;)

Та в общи линии, ако сте искали да разберете нещо за книгата, пак се провалих, но пък ако до сега сте намерили някакво съвпадение на литературните ни вкусове, или пък ако вече сте от тези, които си падат по Господинов, препоръчвам тази книга!

"Дивашка жътва", Карл Хофман

„Дивашка жътва“ е заглавие, което бих очаквала да се появи на нашия пазар в отвратително оформление и в ъгълчетата на книжарниците. Не ме разбирайте погрешно, просто не е книга за масови вкусове. Навярно ако издателят не се беше постарал толкова много да ме заинтригува, и аз не бих посегнала към нея. И като пиша за издателя, сега е моментът, точно в началото да отделя един дълъг абзац за него.

„Дивашка жътва“ на Карл Хофман е дебютната книга на издателство „Ерове“, с което ми се струва, че здраво забиха петичка в бранша. Екипът се е постарал първата му книга да има удивително оформление, приятна, ненатрапваща се, но завладяваща реклама (да, говоря за онзи допълнителен фотоматериал публикуван периодично във FB страницата на издателството) и чудесна тематика на границата на научно популярното и фикцията с притегателните за всеки любопитко конспиративни жилки. Което е още по-задоволително, със следващите си книги „Ерове“ правят голяма заявка за жанрово предпочитание. До скоро бих казала, че то не съвпада с визията ми за любима литература, но въпреки това в момента следя с жив интерес как ще се случат нещата помежду ни. :)

Рокфелерови, астмати и едно популярно изчезване, за което не бях чувала нищо, но чиято мистерия завладя ума ми толкова живо, че не успях да се примиря, докато вече не държах книгата в ръце. Представянето на нови култури и политически интриги по места, които едва ли някога ще посетя (а и за да бъда честна, не мисля че съм до там авантюристична), ме придърпваха всеки път да чета още и още. Цветущото и безскрупулно описание на канибализъм не беше прекалено, за да е нечетивно. Напротив, с него съвсем логично и с плавни стъпки едно табу се превръщаше в културна специфика.

Е, да, имам и някои критики към автора, които се състоят в ненужната му способност да постави пълнеж от едни и същи чудения, съмнения и подробни описания на едни и същи мизерни условия, които след третия път вместо да ми създадат атмосфера, взеха да ми дотягат. Безброй абзаци, които намирах за излишни в литературно отношение.

Но пък в крайна сметка, книгата остави следа на доста визуално и любопитно четиво! Това намирам за важно накрая. Освен това беше супер книжка за плажа. И да успокоя всички читатели с притеснения за външния вид на книгите си, въпреки че беше окъпана от средиземноморска вълна, книгата остана в много повече от прилично състояние!! :)

Събрани съчинения (и други разкази), Аугусто Монтеросо

Не зная възрастта на аудиторията, но по мое време имаше блогър, чието мнение винаги много съм уважавала и зачитала. Още го има, но сигурно си има повече и по-важна работа! Това е Преслав от „Литературата днес“. И децата, които още не са го чели, бързо да притичат до там за качествени препоръки. Много драматична станах и избягах от главната мисъл, но това определено е блог, който ми липсва!

Та в „Литературата днес“ прочетох за „Събрани съчинения“ на Аугусто Монтеросо и прекрасната публикация, съчетана с факта, че ИК „Жанет 45“ издава любимата ми преводна литература, в общи линии ме накара веднага да поискам това малко бижу. Напълно редно е да се каже, че илюстрациите на Люба Халева са винаги черешката на най-вкусните торти!

Е, разбира се, във времето на неконтролируемо разграбване на книжни щандове, определено късно и‘ дойде реда на тази книга, но тя беше търпелива, чакаше ме в шкафа и не ми се сърдеше.

Не зная какво бих могла да кажа за разказите повече от Преслав, така че няма да се посвеня да ви пратя направо там да четете, за да решите дали това е вашата книга. Ако все пак останете, ще ви предупредя, че тези разкази не са за всеки. След двата сборника – на Капоти и на Бредбъри, дори на самата мен ми трябваха поне 2-3 заглавия, докато свикна със странността им. Казвам "дори", не защото се имам за голяма работа, а защото обичам да чета разкази и то в повечето им варианти по спектъра на нормалността, а и Южноамериканската литература е по вкуса ми, от опита, който съм придобила като читател. Но веднъж, когато влязох в такта на Аугусто Монтеросо, не исках сборника да свършва. Почти срамно нередно е! Което само може да подскаже, че при първа възможност ще се сдобия с „Черната овца и още басни“ от същата поредица „кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

От магически реализъм до сатира, това сборниче с около стотина страници може да задоволи претенциите на всеки читател с афинитет към кратката форма. Аз препоръчвам да се чете с внимание към детайлите! :)