петък, 29 юли 2011 г.

"Леля Хулия и писачът", Марио Варгас Льоса

Половин година по-късно спазвам заканата си „Леля Хулия и писачът” да е следващата книга на Льоса, която ще прочета. И да си призная не останах особено очарована. Прегледах какво съм писала за „Лудориите...” и си мисля, че може би съм имала повече очаквания за следващата книга. Общо взето силата на и’ е в начина, по който е написана. Иначе като цяло съдържанието би могло да се обобщи като празни приказки. На практика все едно гледах латино-американски сериал. Но нека се концентрирам върху хубавото!

Книгата е разделена на 20 глави (нещо, което ми се стори доста популярно напоследък, що се отнася до моите четива), като се редуват реалният живот на главния герой с увлекателни, но недовършени разказчета, част от радиопиеси. Няма да се впускам в подробен анализ, но в общи линии явно си личи способността на Льоса да те грабне в началото типично по Перуански, и да те забаламоса в следващите 400 страници :) Въщност не зная коя е типичната черта за перуанското писане, но си представям, че е точно това – умението да напишеш нещо красиво и увлекателно без да пишеш за нищо кой знае какво.

Сега като обмислям последните ми 2 месеца на четене, твърде вероятно е да не съм особено впечатлена от „Леля Хулия и писачът”, защото последните ми книги бяха „Машините...”, „Крадецът...” и Плат, на фона на които леко и дори забавно четиво като това ми дойде малко плитко. Все пак ми се струва приятно за между другото, за почивка или за губене на време, в случай, че го има. Дано светът не се свърши през 2012 все пак, язък за всичката класика, която не съм изчела :D

Съжалявам, опитах да се насоча към плюсовете.... Нищо, Льоса ще ми прости, а в шкафа ме чака едно изящно ново издание на дванадесетте разказа на Маркес, което всеки път, когато изкарам от хартиената обвивка, ми носи малки изблици на необяснимо налудничево удоволствие.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

"Стъкленият похлупак", Силвия Плат

Има книги, от които нищо не научаваш. Не е нужно всяка книга да е поучителна и да те превръща в човека, който ще бъдеш. Идеята ми е, че не съм на 10, а на 20 и е нормално вече да съм наясно с някои неща от живота, нали!? Та седя си в летните жеги и чета „Стъкленият похлупак” на Силвия Плат и си мисля – вече зная това, но пък метафората е прелестна!

Възхищавам се от хора, които не знаят какво искат да правят с живота си. За мен те са най-смелите. Лесно е да си начертаеш път и да го следваш стриктно, независимо дали те прави щастлив или не. Определено много по-трудно е да преследваш щастие, което може никога да не го бъде, но чието преследване ти е дало много повече от псевдо ред. Лошото обаче е, че понякога вместо да намират в търсенето, такива хора сами се изгубват, забравят целта и пропиляват шанса. Не съм сигурна важи ли само за творческите натури, но ако следвам един от предишните си потоци на мисълта, всеки човек е творец и бля бля. И не зная как, но винаги, когато се втурна да говоря за същността на хората, и за мястото, което си търсят и намират в или извън обществото се обърквам страшно много, защото неусетно как започвам да мисля за себе си в тази и онази ситуация и започвам да се чувствам ненамясто, а аз май съм от онези хора с избраните пътечки и псевдо реда...

Та ето я Естер, главната героиня. Не можех да спра да си повтарям докато четях романа, каква слабачка. Хиляда шанса да е някоя, при положение че е умна, с онази нотка на подигравка към нещата, които я заобикалят, която много отива на този тип жени, и какво прави тя – превръща се в безхарактерна глупачка. По едно време много и’ се изнервих. Склонна съм да се изнервям адски много на хора, които боравят със самоубийството..., защото нямат никаква причина. Ето, дори сега като пиша и се ядосвам.

Но стигнах до края, подходих с любопитство и намерих смисъла – едни оцеляват, а други въобще не успяват. Едни поемат глътката въздух и се борят, а други винаги остават под стъкления похлупак. И наистина страхотна ми се вижда сега тази метафора! И много намясто бебетата, които никога няма да проплачат, а ще останат бледо доказателство за това, че също както ни има, може и да не „съществуваме”. Ритъмът на сърцето съвсем просто може да спре да напомня, че сме.

Седя сега и си мисля, какво ако на мен някой ден ми прищрака и направя като Естер, изгубя смисъла, изгубя нишката и започна да се задушавам под своя похлупак. Все пак ми се струва, че голяма доза егоизъм се изисква за депресията. Май ще кретам в подредения си свят, ласкаейки се, че ми пука малко повече за хората.

Голямо очарование внесе в деня ми Бъди Уилард с нелепия си въпрос: „Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?”. Никак не мога да си представя какво е да живееш с подобен страх до края на живота си. И в същото време – що за егоцентрик! Мъжете понякога умеят да си вярват. И после - на негово място това също ще е първата ми мисъл.

Книгата във втората си половина несъмнено ми напомни на Girl, Interrupted – един от любимите ми филми. Смело може да се заяви, че е била вдъхновение за него (макар на практика да е по действителен случай на други хора). Едни оцеляват, други просто не успяват. Може би това е Дарвиновият естествен отбор в социалното общество. Бориш се, докато вече не искаш да пазиш здравия си разум, или не можеш.

Много ми се щеше да поприказвам и за поезията на Плат, това, което ме привлече към писането и’ всъщност, но не съм компетентна за подобен коментар все още, а току виж ми дойде вдъхновението в бъдеще. Един вид пост с продължение.

"Крадецът на книги". Маркъс Зюсак


Никога не мога да започна правилно, затова сега ще започна грешно. Не помня изобщо скоро да съм плакала, четейки книга. Даже не бях сигурна, че вече е възможно. В края на краищата се съсредоточаваш върху това, което четеш, и не ти остава време да цивриш. Последният път май беше покрай края на Хари Потър серията. Сега обаче беше феноменално явление – „Крадецът на книги” на Зюсак. 470 страници живееш с тези герои - беше тежко накрая. Не ми се виждаше през очилата и кърпичката ми не побираше повече сълзи. И дори и да се правя за смях сега (за което едновременно не ми пука и ми е цел), да, толкова силна е тази книга.

В „Крадецът на книги” Мкаркъс Зюсак е бил изключително откровен с читателите си относно края на романа. Когато си се хванал с книга, чийто разказвач е Смъртта и чието действие се развива в Нацистка Германия, не може да очакваш щастлив завършек а-ла „всички живели доволно и честито”! В началото си мислех, че е толкова добре написана, че чак малко престарана(възможно е това да идва от превода, макар да ми се струва, едва ли по-добър би могъл да се получи). След време навлязох в стила, напипах вибрациите на Смъртта и дори ми стана много уютно, удобно от погледа и в обувките на вселенски сили. При 196. страница вече знаех, че ще ми е трудно да си тръгна. „Надвесеният човек” стана любимата ми книга в книгата (адмирации и към Труди Уайт за илюстрациите на „Надвесеният човек”, както и за всички илюстрации), което едва ли е голяма чест, тъй като не съм изпълнена с компетенция относно книги в книгите. Но от там нататък вече нямаше как да не харесвам Зюсак и крадеца му.

И ако случайно някой ме спре на улицата и ме попита – „Мила госпожице, бихте ли ми казали за какво става дума в тази книга, която с такова внимание притискате до гръдния си кош?!” , аз ще кажа „За думи”. Въобще няма да си напраявя труда да обсъдя хипотетичната ситуация на разговора и леймавостта, която струи от него. И да, зная, че напоследък съм се обсебила от приказване за думи и силата, която имат, но книгата е изплетена от това и всички мнения, които съм имала, се подкрепят. ‎"... Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи." И така се случи, че си подарих близо 500 страници от вълшебни приказки за любимите си герои - за думи, които разделят и събират, убиват и запазват живи, за думи, които биват казвани и за такива, които се премълчават.

Забелязах, че доста се набляга на разказвача на романа и на фашизма. Аз за тях нямам какво да кажа. Не познавам Смъртта и предпочитам Тя да не е любопитна към моето ежедневие, така, както е била към това на Лизел. За фашизма нямам необходимост да говоря – всичко се е казало от по-големи исторически корифеи от мен :)

Аз искам да кажа колко са хубави сребърните очи на татако Ханс и как никой друг освен него не заслужава да държи акордеон в ръцете си, как искам на стената си картината с въжето и разтапящото се слънце, как Руди е истински мъж, как „Наръчникът на гробаря” е нелепа книга, как бих била Илза Херман, как мама Роза беше прекрасна и още дванадесет неща.

Накрая книгите свършват и други чакат след тях да заемат мястото в леглото или с кафето, в чантата и на всяка от масите до всички канапета по света, предимно на сянка. Още в началото разбрахме какъв беше краят, но определено препоръчвам книгата с картинки и ако някой ви каже, че е детска книга, то той е гаден лъжец!

сряда, 15 юни 2011 г.

"Машини за любов", Момчил Николов

Хората съществуват. Поне ни се ще да си вярваме. И все пак някак си ги няма. През целия си живот се опитват да оставят следи, доказващи, че ги е имало, но забравят, че ги оставят на други хора – хора, които също са променлива величина в това време-пространство, т.е. може и да ги има, но може и никога да не са били. Мисълта ми е, че живеенето е малко като онзи опит с котката на Шрьодингер.

Докато четях „Машини за любов” на Момчил Николов си мислех за толкова неща, а сега, когато я завърших в главата ми все едно е избухнала миниатюрна бомбичка, която даже не е произвела звук, но на крехката нервната тъкан малко и’ трябва за да се превърне в повърната маса. „Машини за любов” е първа книга от трилогия, започнала да се издава отзад напред. Това го казвам не от личния си досег с първите две части. Прочетох го в базата данни, до която имам свободен достъп (толкова се радвам, че отново се доверих на ЛитературатаДнес). Романът е структуриран от плетеница от събития, случващи се с двама различни човека, които обективно погледнато нямат нищо общо един с друг. Действията се развиват на места пръснати по земята, като белени семки по пода, с разлика 2-3 години. Дори главите се водят от различно ... лице (как, по дяволите, му се казваше на това - 1. лице, единствено число, 2. лице единствено число). Обаче тези разлики стават изключително незначителни точно съвсем малко, след като се нагази в номера на страниците(умишлено използвам думата "нагази", защото тичах и се блъсках в буквите, мира нямах да разбера). Пък и предполагам стигна до ума ми малката истина, че всички хора имат нещо общо по между си!! И така аз предпочетох да избера Случайността за Велика Стихия.

С опасение подхождам към коментара си, защото е много трудно да говоря за книгата без да се олея в подробни разкази и размишления. Пиша обаче и ясно осъзнавам, че е невъзможно да кажа каквото и да било, което да е от значение за самото повествование. Последните глави бях точно във фаза „what the fuck is happening?!”, затова предпочитам да не говоря за основната линия на събитията. Ще споделя само подробностите, които ми бяха дори по-наситени като емоция от историята (макар, че като се замисля, може и те да я правят, обърквам се кое е важно). Мисля да ги изброя след двуеточие със запетаи, ето така: страница 44. – куфар с вагина, птичи скелет в кафез, смъртта на козата, самотните мъже и собственият стил на жените по въпроса със самотата, лучената сага, страховете, дрехите (от предпоследната страница) и шумът на мравките... сигурно има и още, но това ми бяха малките върхове (подробности, в които си намирам порции екстаз при всяка книга, която чета). Искам само да добавя за две от горепосочените – лучената сага беше... оххх! Много ми се ще да я опиша като метафора с няколко прилагателни отпред, но всъщност не зная дали е; определено обаче нацели някаква струна, неподозирано къде в анатомията ми, но резонансът направо щеше да ме отнесе. А цитатът с мравките – моли се просто да е хайку!!

Освен това толкова реално ми се случваше всичко, че не спирам да се питам има ли я тази пещара в действителност, същото се питах и за антените и за кръчмата „Флорида”, но да речем, че като създадени от човека, може както да си съществуват, така и да са литературна измислица. Но определено бих тръгнала да търся пещарата (да речем, че е и възможно да ми липсва необходимата доза авантюризъм.... засега; пък и нямам снимката, сигурно ще е по - трудно). Определено се вкарах много в приключението, де!

И други неща имах за казване, но умряха по пътя към края.

Специално искам да отделя и един абзац на корицата, дори ми е мъчно, че го оставям толкова надолу след всичко, което избълвах. КОРИЦАТА!! Тази корица е цяло ново ниво на преживяванията, които съм имала с корици! И дори не говоря за начина, по – който изглежда. Докосването на тази корица праща възглавничките на пръстите ми в малки близки до лудостта преживявания. Има корица, на корицата има фигура, във фигурата има сърце, а сърцето е направено от миниатюрни грапави нули и единички! Ще се разплача направо.

И ако изобщо някой стигне до тук, не съзнавам защо си го е причинил :)

P.S.: Не слагам видима снимка на корицата, защото мисля, че трябва да се преживее, не да се гледа :))

събота, 7 май 2011 г.

"Спутник, моя любов", Харуки Мураками

Последния път с приятели стана дума за влюбването. Предполагам, че когато си на 20 често става дума за това. След предния ми пост е напълно ясно, че съм склонна да се влюбвам в думи. А в сегашния ще имам за цел да направя ясно, че същото се случва и с някои автори. Вече съм напълно влюбена в Мураками и няма връщане назад. Искам да изчета всички негови книги, и ако скоро не преведат нашенци още, ще науча японски, за да чета в оригинал... колко му е... (напълно съзнателно изричам последното изречение, без ни най-малко да му вярвам!! Но поне ще си ги изкупя на английски, колко му е!!) та за Мураками разбрахме – ще си татуирам името му по целия гръб и ще се оженя за него! (нод)

„Спутник моя любов”... аз май трябва да спра да пиша толкова афектирана. Дано при редакцията да се реша да затрия всичко и да намеря по-отривист тон.(не съм се) Тази книга е гениално егоистична. Не ти оставя нищо. Още с първата страница бях поразена, защо по дяволите не съм се сетила аз за това?! Не да го напиша, издам и радвам читателската публика all over the world, ами да си помисля за него, да го обмисля и разсъдя – приказка толкова близка до напрегнатите ми синапси. Става дума за тази линия на повествованието, където се говори за спътниците и самотата. Даже не зная колко да кажа и колко да премълча. Все още диалозите между главния герой и Сумире горят материята, която представлявам и въобще не мога да съм убедена, че има и друг свят, където това е грешно.

"Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи "Спътник", които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания." – след това няма смисъл да се казва каквото и да било. Безсилна съм.

Мъчно ми е, че хората са толкова самотни същества и често изпускат малкото шансове да споделят самотата си. Остават глухи за самоти с вибрации като техните. Мураками пише много за самотата. Може би за това го обожавам толкова. Не говори за нея с неприязън. Познава я и постоянно мени ролите и’.

Харесва ми момичето в телефонната будка. Понякога си мисля, че това бих могла да съм аз. Иска ми се да имам 2 живота едновременно. И в двата обаче да съм цяла. Бих ги водила напълно противоположно. Сега просто двата се борят един с друг и никога няма достатъчно място и емоции за всеки от тях.

И накрая „надежда има ли?”. Надеждата е лъжа. Крепи, радва, сбъдва се понякога(не е това май глаголът... май не се сбъдват надеждите, айде ако се сетите за глагол чакам предложения), но в края на краищата е лъжата на съзнанието, трикът му, с който прилъгва човекът да не изчезне.

P.S.: Чуждите корици са невероятно стилни. Оглеждам сега света как чете Мураками :)

сряда, 27 април 2011 г.

"Четецът", Бернхард Шлинк

Бях готова да пиша за „Четецът” на Бернхард Шлинк, още когато завърших четенето на книгата. Трябваше да потърпя обаче. Много ми се искаше да гледам и филма. Сега, когато го гледах, не съм сигурна кое щеше да е по-добре. Предполагам, че и няма особено значение.

За книгата имам да кажа не много вече, за филма – още пресен в ума ми, като се замисля, също. Мисля, че ми се щеше да говоря за историята. Но вече и това не ме убеждава в правотата си. Уж имало неща, които само можеш да почувстваш. Все пак мисля да вървя по установения вече план (да речем, че обичам да планирам).

Книгата е написана просто. Предполагам малко хора са надарени с възможността да разказват силни, резониращи в черепа истории.... просто. Предимно съобщителни изречения. В някои моменти мислех дори, че някак си не е вложено чувство въобще. Като да е по-скоро изживяна толкова мощно, с всяка фибра на съзнанието, че не е останала ни една емоция за разказа. Всяка дума е спестена. Не мога да си дам сметка защо, но страшно много ми напомни на „Синове и любовници” на Лорънс. Може би само един мъж (и все пак не всеки мъж) би могъл да говори така за нещата – случили се, от дистанция.

Филмът на свой ред е прекрасен. Всеки важен момент присъства и в същото време липсва. Ако исках да направя филм от тази книга, най-вероятно щеше да изглежда точно така. Чудех се дали мога да определя кой от двата формата ми харесва повече, но общо взето всеки живее свой собствен живот. Прочела съм една книга, после съм гледала един филм, в двете става дума за едни и същи хора и места, но нямат нищо общо едновременно. Изобщо не разбирам как се получи така.

Мислех си за четенето. Понякога се чувствам неловко, когато пиша за него. Понякога съм виновна пред себе си, че така разхищавам в думи нещо толкова интимно. След което продължавам да го правя. Може би търся обяснение или оправдание. Може би като човек ми е вродено да се оправдавам защо ми харесва това или онова. Забележете – всеки го прави....

В коментарите под някое от ревютата на примерна книга из интернет една жена беше казала, че дъщеря и’ с приятеля си си четели на глас съответната книга, за да не губят време да си я разменят и да я прочетат заедно. Помислих си, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала да се случва между двама души. Обичам да слушам някой да чете, обичам, когато пасаж ми хареса да го препрочитам, чета изречения на глас, просто защото ми харесва как мисълта тече и звучи между две точки.

Мисля си още, че когато красиви неща се случват дори само за минути покрай хората, то е защото в някаква паралелна вселена някой пише за тези случки и някой ги чете. Дежавутата също са на този принцип – вятърът носи думите отдалеч, а мозъкът ги навързва в картини, секунди от налепени една до друга снимки.

И никак даже не ще спомена любовта и това как няколко месеца от живота на човек се превръщат в негова единствена движеща и спираща сила. Не са ми понятни силите на хората, предполагам. И не ще кажа нищо за лагерите и нацистите.
За мен и тази книга, и филмът започваха и завършваха с четенето. Тяхното и моето.

P.S.: снимка просто така, на терасата в 3 през нощта, защото по - добра не бих могла, примерно....

петък, 22 април 2011 г.

"Приятели мои", Людмил Станев

Този път ще вкарам малко разнообразие и ще спомена, че имах близки срещи от третия вид (макар изразът да ми дойде леко, у мен назрява дълбок размисъл кой е първият и кой - вторият вид... и в този ред на мисли кой е третият вид срещи.. може би трябва да гледам филма)* с Людмил Станев – автор на "Приятели мои". Свърших книгата миналата седмица, но ми се щеше да мине тази лекция... по-скоро литературно четене, за да мога да съчетая впечатленията си в едно.

Да, обаче впечатленията ми са някак еднопосочни и ще попиша първо за книгата. Притежава семейна предистория, която за сега мисля да огранича в дискретие. Та в крайна сметка от вуйчо, през мама, сборникът „Приятели мои” стигна и до мен. За писането - от това, което забелязах, изглежда че авторът, и той като мен, е любител на думичките, само че любовта ни малко по–различно дава гласност сама за себе си. Историите звучат толкова реални, че като изобщо да не са. А героите толкова абсурдни, че като изобщо да не са. Разбира се, имам си няколко любими разказа, всички от тях тъжни, всъщност. „Цвички” е култов заради самата си ... академична насоченост! Но най-любимото ми изречение е: „Как си, и твоите очи са тъжното фламенко. Люси е Мишел, Мишел е Люси.” (2 изречения на практика). Не зная причината. Сякаш високочестотно инпулсно вълново ми влияе върху мозъчната кора. Та така де. Изчетох и стана сряда.

В сряда очаквах по-дискусионно ниво на срещата с Людмил Станев. Но и това да чуеш разказите, които си прочел току що, прочетени от самия автор, си е преживяване. Чух и неща, които не съм чела, което ме навежда на мисълта, че ще бъде купено ново сборнично издане след време. Не съм убедена дали се забелязва натрапчивото ми заместване на думата „писател” с думата „автор”. Предпочитания на самия Л. Станев. Получих много подробно и въодушевено обяснение на етимологията на предпочитаната дума и разбрах основите на избора. За повече информация, допитване до латински език(доколкото си спомням). И така много приятно си прекарах. Накрая поисках да се запозная и се запознах!

Хората са странна комбинация от продукти на природата и думите, съшити в тях. Жалко, че не всеки намира това за впечатляващо!

* реших да изнеса продължението на размислите си в звездичка, защото за миг си помислих, че скобите ще се пречупят под тежестта на толкова много необвързани с потока на основното изречение думи. А в никой случай не бива да се възползваме така от един от най - полезните в живота видове пунктуация. Та мислех си, може първият вид да са срещи с животни, вторият - с хора и третият - с творци. като на всичкото отгоре всеки от тези видове срещи са с хуманоидни представители... ако ми се следи мисълта. породи хуманоиди... охх май много се отклоних....

P.S.: бъгави кавички - за по-внимателните подарък :)