Алея на книгата 2015

Отново дойде август! Любимият ми книжен месец. Центърът на Варна се напълни с бели шатрички и литературно пристрастени хора. Тази година си бях дала сметка за стореното миналата и реших да свия сърмите що се отнася до броя на новите си придобивки. Бих казала, че се справих отлично със самоконтрола, но съм реалист и няма да го кажа.

Алеята тази година продължи от 31. юли до 9. август и в това време посетих две събития и направих една стабилна покупателна обиколка и две по-малки за развлечение.

Още на 31. Юли присъствах на представянето на стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ на Рене Карабаш. Бях обещала на сестра ми да я сдобия с книжката на младата поетеса, но аз самата бях непросветена по въпроса. На събитието имах възможността да се запозная с Рене и да чуя част от стиховете и‘. Това моментално ме запали да прочета стихосбирката, така че при добро време и стечение на обстоятелствата може да се стигне дори до пост в блога. Все пак оставих удоволствието от първия прочит на сестра ми. Не обичам някой друг да ми чете книгите пръв! Предполагам, че обратното не би било приятно също.

На 6. август посетих представянето на сборника с разкази „Куфарът на брат ми“. Имах удоволствието набързо да се запозная с Невена, която пък ме представи на една чудесна книга – „Загадъчната логика на сърцето“ от Прия Базил, за която все още не съм писала, но пък се очаква в близко бъдеще.

(Мале колко съм изостанала с писането в блога. Имам чувството че стотици прочетени книги ме гледат укорително и се чудят защо ги пренебрегвам така грозно!!)

Естествено и тази година любимата ми шатра безрезервно беше тази, в която се помещаваха книгите на „Жанет 45“ с прекрасните Зори и Ива! Ще ми се да отбележа и момчетата от издателство „Пергамент“, на които много им се продаваха книги. Чуден заряд имаха и чак ме е яд, че не си купих нищо от тях.

Естествено казвам без да внасям ни доза сантименталност, че отсъствието на Мила, Райчо и Блажев определено се усещаха и аз тайно и тихо скърбях.

Та така още една година мина. До година пак!

Ето и списъкът:
1. „Куфарът на брат ми – истории за пътя“
2. „Кучки вероломни“ – Роберто Боланьо
3. „Седем добри години“ – Етгар Керет„Мръсна хаванска трилогия“ – Педро Хуан Гутиерес
4. „Мръсна хаванска трилогия“ – Педро Хуан Гутиерес
5. „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ – Рейчъл Джойс
6. „Похищението на Лол В.Щайн“ и „Любовта“ – Маргьорит Дюрас
7. „По-горе към билото. Животът на Дж. Д. Селинджър“ – Кенет Славенски

За спомени от минали години:
Алея на книгата 2013
Алея на книгата 2014

"Любов по време на глобално затопляне", Франческа Лия Блок

„Любов по време на холера“ на Маркес е сред любимите ми книги и винаги навява празник в ума ми (не емоционален, четивен). Ето защо веднага след като прочетох заглавието „Любов по време на глобално затопляне“ и още повече след като видях неземната корицата предположих, че ще искам да чета тази книга. Да, това е юношеска апокалиптична история, но защо пък да не излизам от време на време от рамките на библиотечното си кубче.

Издателство „Екслибрис“ ме изненадаха с прекрасно издание, което на живо е дори по-пленително, отколкото на картинка. Нямах друг избор, освен да поема по пътя на пеперудите из между страниците.

В романа си „Любов по време на глобално затопляне“ Франческа Лия Блок е направила литературен експеримент – да разкаже една история за края на света през призмата на Омировата „Одисея“. За тези от нас, които са чели Омир преди доста време и в доста орязан или разсеян вариант, това е просто любопитен факт, който жонглира с детската памет. За останалите вероятно може да е удоволствие в откриването на паралелите, а винаги има и такива, които бърчат вежди.

Като избягаме от Омир обаче, историята на Блок е вълнуваща и като че сама обръща страниците, без да иска разрешение. Не съм експерт по жанра ни най-малко, но определено се забавлявах. Нямах големи очаквания в литературно отношение що се отнася до фабулата, затова не бих и била критична. Някой събития остават доста недообяснени, но пък това дава възможност на читателя да рисува във въображението си невероятни картини на световен апокалипсис. А и всеки има нужда да си спомня от време на време, че света може да рухне всеки момент. :)

Героите на глобалното затопляне не са типичната група тийнейджъри, които сме свикнали да виждаме в американските филми. Още една авторка на YA, която заслужи уважението ми, заемайки се с герои, които не седят съвсем в центъра на обществото. Много от решенията на нашата дружинка могат да се поставят под съмнение, от друга страна кой е живял в края на света, че да знае колко рационално се постъпва там.

И така книгата ни поставя в началото на приключението на Пен в търсене на брат си и частица от нормалността, която е безвъзвратно загубена.

Издателство „Екслибрис“ обявиха скорошно излизане на втора част на поредицата - „Островът на изобилната любов“, върху „Енеида“ от Вергилий. Очаквам я, не за да правя паралели, а защото си почивам от ежедневието с Франческа Лия Блок. :)

"Писма до мъртвите с любов", Ава Дилийра

Малцина си го признават, но всъщност хората обичаме да надничаме в интимностите на другите. Интересите ни за чуждите животи зависят от нашите лични интереси и от капацитета ни за емпатия, но това не променя факта, че всеки от нас е воайор в един по-широк смисъл.

Като зряло човешко същество, признавам слабостите си! :D Ето защо адски много се зарадвах на новината за излизането на „Писма до мъртвите с любов“ на Ава Дилийра и на български от издателство „Софтпрес“. Все пак какво по-интимно от писма, и то такива, които не се пишат, за да бъдат четени.

Още първия път, когато чух за книгата, идеята много ми допадна. Епистоларните романи не са по вкуса на всеки, но аз лично много ги обичам. То най-вероятно идва от страстта ми от дете да получавам неща по пощата. Спомням си, че като малка, нашите пускаха лично адресирани до мен брошури в пощенската кутия с плик и марка, само за да ме зарадват. И успяваха!

В книгата Лоръл пише писма до починали артисти с цел да се пребори с мъката по загубата на сестра си (спокойно, не е спойлър) и да разбере живота. Изпитвам носталгия по онова време, когато нищо в не ми беше ясно. Не, че сега съм чак толова пораснала, че света да ми е понятен и наивитета загубен, но 10 години винаги си казват думата. Ето защо ежедневните преживелици на героинята с новите приятели и първата любов ми бяха увлекателни и умиляващи. И макар да звучи леко и тийнейджърско, книгата засяга теми, с които дори възрастните нямат универсален, а често и никакъв начин за справяне. Момичето има много тъжен баща, избягала от проблемите си майка и твърде религиозна леля, и нито един човек, който да може да я изслуша. Освен разбира се мъртвите поети, певци и актьори.

Много ми се иска да ви обясня колко социална и ангажирана с проблемите на младежта е тази книга, но няма как да го сторя без да разкрия емблематични за сюжета моменти. Макар и не непредвидими, те се разкриват един по един, като последица от опознаването на героите и осъзнаването на мотивацията им за едни или други решения. А до това е винаги по-забавно да достигнеш четейки. Но все пак да се има предвид, че много уважавам авторката за така поднесените истински човешки проблеми!

Що се отнася до писането, Ава Дилийра се е справила със задачата да представи мислите и емоциите на един тийнейджър. На моменти дори се чувствах неудобно, че съм откраднала личния дневник на едно семейство и мажа сълзите им с пръсти по бузите си като бойна маркировка. Агресивно поглъщах страница след страница!!

Препоръчвам книгата на всички, които имат сестри задължително. Тогава четенето се превръща в тлееща дупчица в сърдечния мускул!

"Чочарка", Алберто Моравия

Добре! Най-сетне стигнах до момента, в който пиша за „Чочарка“ на Алберто Моравия. Нямам търпение да приключа всичко около тази книга и да започна нещо бързо, леко и неангажиращо цялата ми мисловна дейност с отчайваща досада. Извини ме, Моравия!

Естествено с оглед на последвашия ми пост, ми се ще да се извиня и на всички, които харесват „Чочарка“, но откровено казано, когато анотацията гласеше: „един от най-силните антивоенни романи в световната литература“, очакванията ми се блъснаха в стена, и размазаха малко кръв и сиво мозъчно вещество по нея.

Е, може би съм крайна за момент. Нека съм обективна. Италия, Втората Световна Война и силна и борбена главна героиня ми се сториха обещаваща комбинация. Романът започва добре. Въвежда както в живота, така и в темперамента на героинята. Селянка, оженила се, едва ли не за да се измъкне от селото и да заживее в големия град – Рим се сблъсква с война, която изобщо не е нейната, войната на фашистите. Те натрапват нещастие след нещастие на Чезира и дъщеря и‘ Розета. Романът се води от първо лице – винаги е добре дошло! Точно тук си проличава и майсторството на Моравия, защото той успява да предаде историята от името на необразована и доста самоуверена селянка, без да предизвика дори за момент съмнение за своето съществуване. Това ме изумява все още и то е може би причината, поради която уважавам тази книга, макар да не я харесвам.

Проблемът идва в дължината и‘. И не, че „Чочарка“ е кошмарно дълга, скромните 300 страници. Но уви, щеше да е идеална в не повече от 160. Началото и краят бяха чудесни, за това, което представлява книгата, за историята, която иска да предаде. Цялата средна част беше убийствено мъчение. Най-вероятно също така целено от автора, за да предаде реалните мъки на героините, укриващи се девет месеца в планината по време на бомбардировките над Рим до пристигането на англичаните и американците. Добре, че не четох тази средна част девет месеца, защото накрая можеше да се объркам кое е измислица и кое реалност от непрестанното повтаряне на едни и същи случки, умозаключения и оплаквания. Можеше да си тегля куршума, загубила надежда. Все пак не притежавам тази сила на духа, присъща на чочарките.

Сбогом и благодаря за рибата, Моравия! И ако имаме следваща среща, то знай, че ще съм скептична!!

"Очите на другите", Иван Димитров

Харесва ми да чета драматургия. Представям си различните режисьорски виждания и прочити на пиесите. Рисувам в ума си семпла сценография. Реплики звучат гръмко в главата ми или шептят недоизказани.

Имах удоволствието да присъствам на четене с Иван Димитров в „Параграф 22“, част от турнето му из България. Фен съм на работата му още от „Животът като липсваща лъжица“, което ми се струва доста отдавна поради няколко житейски събития създали се и изветрели във времето, или просто защото 4 години не са малко. Един от основните ми мотиви за посещение на събитието беше, за да се сдобия с колекцията му от пиеси, която желая още от пръв поглед в интернет пространството, има-няма едни 2 години, и която не можех да намеря никъде.

Физическото тяло на тази книга ме опиянява с всеки допир! Тактилно и визуално корицата се подрежда сред най-любимите в колекцията ми. Въобще Иво Рафаилов е сцепил с оформлението!!

Пиесите на Иван Димитров са писани за сцена. Не четях самоцелно подредени диалози с етикет „драматургия“, както предполагам би бил скептичният довод. В главата ми имаше театър! Виждах сцената, дори лицата на актьорите. Намирам изключително ценно подобно преживяване. И явно не само аз харесвам тези пиеси, тъй като до колкото ми е известно 2 от тях вече се играят на сцена. Четях и за всяка следваща си казвах: „Е, това ми е любимата в сборника!“. Надявах се да съм поумняла до края и да мога да избера, но сега ги прехвърлям през ума си и ми е адски трудно да реша коя наистина ми е любима. Решавам, че първите три („Очите на другите“, „Извънземното“ и „Домашна торта“) предпочитам пред вторите три. „Балсамирана с любов“ много ме смръзна, което я направи запомняща се.

Охххх, колкото повече мисля за това, май „Домашна торта“ ми се откроява най-ясно. Засяга теми, които ме вълнуват в живия живот и за които не мога да говоря, за да не издам развръзките. :) „Очите на другите“ ми навя усещане за Годо на Бекет, а какво по-хубаво. Да, определям тези две за любими!!

"Животът ми като таен агент", Дженет Тажиян

Започнах да се опитвам да достигам бавно и славно до мисълта, че може и някой ден да бъда възрастен. Но тъй като този ден е изтикан възможно най-далеч в безбрежното бъдеще, все още съм с розовите очила (което, за съжаление е само метафора). По тази причина, а съм почти сигурна, че и без нея, обичам от време на време да подхващам книги „за деца и юноши“ и да събуждам някои позабравени емоции от училищните години.

Мила, моят книжен водач, представи на вниманието ми поредицата „Историите на Дерек“ в най-подходящото на света време. От края на миналата година ме мори мудност в четенето и всичко, от което имам нужда, за да се вманиача отново е леко и фриволно въвеждане в дебрите на литературата.

„Животът ми като таен агент“ е първа книга в серията за Дерек на Джанет Тажиян. И като за начало ми се ще да кажа, че бе очарователно забавление за мен и нямам търпение да продължа с останалите. В книжката се разказва от първо лице за лятната ваканция на Дерек, който е неуправляемо 12 годишно хлапе. Завиждам му искрено за начина, по който му се разминават всички пакости с едно „Мамино разгневено“. Дерек си има куче, майка ветеринар, баща художник и липса на каквото и да е желание да прочете книгите от задължителния списък за лятото. Кой въобще обича да чете тези книги?! Аз определено четях всичко друго, но не и тях. Героите са сладурски, има тайна драма от миналото и куп моменти, които да провокират по някое умилено „ооо‘о!“.

Форматът на книжката също е много привличащ като идея, а и чудесно изпълнен от издателство „Софтпрес“. Дерек прави малки илюстрации в полето на тетрадката си, с които обяснява непознатите и трудни думи, като поясненията под линия, но по-весело. Шрифтът е ръкописен, и се поглъща бързо. Буквално все едно държиш дневника на момчето в ръце. Нямам никакви критики за скоростта на повествованието, нито за нивото на речта. Мисля, че е изключително подходящо за 8-10 годишни. Е, героят е на 12, но да си призная целевата група, а и неговото поведение по-скоро е в спектъра на четвъртокласниците, една идея преди „Хари Потър“. Макар че... много помня аз!

Един вид, току що приключила първа част, вече се мятам на втора и препоръчвам на всички малки и големи деца да не забравят да се забавляват!

"Великолепната жена", Греъм Симсън

От известно време зная за себе си, че по непонятна за мен причина изпитвам изключителен интерес към синдрома на Аспергер и социалната адаптация на хората, които живеят с него. С аутистичния спектър завършва и интересът ми към психиатрията обаче. :) Когато науча за филм или книга с подобна тематика, се налага да се домогна до преживяването! Така стигнах и до „Великолепната жена“ на Греъм Симсън.

Разбрах за романа още по времето на излизането му, като дълго време на можах да преживея смяната на заглавието. “The Rosie Project” (Проектът „Роузи“) заедно с корицата с омара беше символ на бъдеща радост в живота ми, която доста позакъсня с натрапчиво червеното копие, което си взех от Панаира на книгата през лято 2014 и прочетох половин година по-късно заради нелепия му външен вид. Да, понякога се отнасям много некоректно към книгите си! В интерес на истината корицата с омара ми напомня за „Анни Хол“ на Уди Алън и това ми носи уют, затова и съжалих толкова за липсата му.

В книгата на Симсън става дума за Дон, който е на почти 40 и знае, че мозъкът му не работи като на другите хора, но той е поставил ред в живота си и е намерил начин да функционира съвсем мирно. Докато не решава да си намери съпруга. Рано или късно подобно желание, предполагам, назрява у всеки мъж, но в търсенето си Дон подхожда по изключително екстравагантен начин. Не бих и очаквала нищо по-различно от него. От тук нататък започват приключенията му и съвсем изненадващо най-щастливият му ден в живота – посещението на Музея по естествена история бива изместен от поредица от преживявания включващи дива червенокоска на име Роузи.

Не съм сигурна до колко акуратен и политически коректен е този разказ спрямо истинския живот и поток на мисли на хората с разтройства от аутистичния спектър, но това не му попречи да ми е невероятно впечатляващ, забавен и смел. Възхищавам се на хора с огромни капацитети на паметта и с амбиция да направят от себе си нещо по-добро по една или друга причина. Е, тук типично по американски и може би с нотка на „чик-лит“ причината е любов, но пък не се ли стараем всички в тази насока! :)

Книгата прочетох бързо и леко. Дори на моменти не исках да спирам, което ме изненада, защото напоследък съм не в четивна дупка, а направо в бездна. Имах нужда от нещо увлекателно, и добре де, романтично. Може би съм на такава вълна! :D

Откровено казано, финалът ми се стори попретупан и сантиментален повече от необходимото, но го преживях геройски с кафето си тази сутрин (онази, която е била), така че съм сигурна, че можете и вие! Определено съм фен и ми е топло на душата сега!