"Кучки вероломни", Роберто Боланьо

Не мисля, че съм дорасла за Боланьо. Също така не съм достатъчно компетентна, за да разбирам добре разказите му. Знаех това, но адски жадувах да съм част от онази литературно образована и културно извисена популация, която чете Боланьо и му се възхищава. Но уви! Понякога ми се налага да приема, че съм момиче с далеч от помпозен вкус за литература.

От „Жанет-45“ ми предоставиха възможност да опитам от творчеството на писателя със сборника разкази „Кучки вероломни“, част от поредицата „кратки разкази завинаги“. Както винаги кориците на Люба Халева са притегателната сила, която кара читателя да прави съзнателните си избори с удоволствие, а понякога и някои много добри несъзнателни избори. Това издание на разказите имаше и прекрасен комплимент към читателя – притурка с „Парадоксът Боланьо“ на Хуан Вильоро по повод десетгодишнината от смъртта на писателя. От „Жанет-45“ знаят как да глезят читателите си.

От там нататък обаче имах проблеми. Определено не смятам Боланьо за нечетивен. Просто не ми беше развлекателен, а на места дори бях леко объркана от целите на тези разкази. Имах усещането, че се ровя из личните неща на непознат и то не в хубавия смисъл, а от типа на тефтерчето му за телефони, банковите му извлечения и картотеката му с филми за възрастни. Имаше разкази, в които трябваше да се опитам да разбера случващото се по хората споменати вътре, и въпреки невероятно подробните и прекрасни бележки под линия, аз като пълен профан в Южно Американската литература и история, нямах никаква идея за нищо. И откровено казано не бях и провокирана да проучвам.

Имах, разбира се, няколко любими разказа, няколко пасажа, които почти ме просълзиха. Това, на свой ред, следва да подскаже, че ми харесва гласа на Боланьо, харесва ми атмосферата, която задава в разказите си. И макар да не мисля, че този сборник е конкретно по вкуса ми, той непременно ме кара да имам едно на ум за Боланьо и да искам още, за да мога да разбера феномена.

Предполагам проблемът ми беше, че се опитах да се запозная с писателя през разказите му, а може би е имало по-добра начална точка. Ако някой от вас е фен, нека ме внедри по правилния начин! Но моля, не ми предлагайте „2666“, защото ще резистирам към подобно литературно приключение. :D

"Седем добри години", Етгар Керет

Бях любопитна относно Керет. Посещенията му в България, пропорционални на броя издадени негови сборници с разкази, направо ме дразнеха! Кой е този популярен и толкова харесван автор и защо аз още нищо негово не съм прочела!? Не че твърдя, че съм прочела всички популярни и харесвани автори, просто Керет направо си просеше четенето!!

На Алея на книгата 2015 Зори ми подаде в ръцете „Седем добри години“ и като горд читател мога да кажа, че вече съм чела Етгар Керет. И не само това, имам апетити към всичките му сборници. И не само това, ами ми се възродиха и апетити да притежавам цялата поредица на „Жанет 45“ – „Кратки разкази завинаги“. В етап от живота си съм, в който пространството не ми стига за развихряне в книгопритежаването, но и това ще отмине и тогава ще имам ВСИЧКИ книги на СВЕТА!! (губя контрол) (не исках да правя препратка към Миро от „Каризма“)(„Каризма“ не съществува вече)

Писането на Керет ме грабна веднага. Съвсем обикновено разказани истории, чиито завършек те хваща и те държи за известно време, преди да започнеш следващия. И тогава новите герои те завладяват и искаш още. Има я тази забавна, дори самоиронична нотка, която много харесвам у хората и която у писателите ми е адски привлекателна. Не зная дали точно единственият сборник с разкази с автобиографични елементи беше най-подходящият за запознанството ми с Керет. С него обърнахме хода на междучовешките отношения, личните неща са казани и сега е леко и свободно, без неудобството на непознатите.

Откровено казано постъпих по най-лошия начин, по който се постъпва с разкази - в един ден от лятната си почивка ги изчетох наведнъж. Сега не съм сигурна дали мога да направя разграничение между всеки от тях. Но ги харесвам всичките! Спомням си откъслечни моменти, все едно съм част от колективната памет за нечий живот.

От цялото изживяване ми остана една лека тъга от незнание. Незнанието ми често ме натъжава, надявам се е естествена реакция. А липсата ми на самоинициативно научаване чак ме ядосва. Историята и политиката на Близкия изток ми е крайно непонятна. Макар че като мисля по въпроса, едва ли и световната геополитика може да се справи с впрягането и обясняването на тази част от света. Все пак когато четях разказите, любопитството ми живо беше погъделичкано от контекста.

Препоръчвам Етгар Керет, а за повече и по-чудесни ревюта, отбийте се при „КниженЖор“ и в „На по книга, две“.

"Алтия и Оливър", Кристина Морачо

Жанровете са странно нещо. Карат ни сами да си поставяме ограничения какво и как четем. И ако бъдем прагматични, имаме нужда от ограничения, защото никой не може да прочете всичко написано на света. Дори и да се ограничи само до добре написаните книги. Талантливи писатели най-вероятно се раждат всеки ден, а също и страхотните им редактори. Така че нека прегърнем ограниченията си и свикнем да живеем с тях.

Ето аз например чета юношески романи, само когато имам нужда да се разтоваря с нещо бързо и развлекателно. Отдавна минаха дните в гимназията, когато можех да се видя в лицето на героите или пък да изживявам трепетите на първата любов, първото приятелско предателство, първото пътешествие и т.н.

Така дойде редът на „Алия и Оливър“ на Кристина Морачо от издателство „Екслибрис“. Отлагах дълго, дори не толкова заради предразсъдъци към историите за подрастващи, а откровено казано, заради тази отвратителна корица. Преживявах я още по-тежко след като бях погълната от повествованието. С времето съм станала много придирчива към кориците и виня определени издателства и свободния достъп до Интернет.

Книгата е разказ за последната година от живота в гимназията на двама приятели от деца. Оливър тъкмо преди бляскавото си бъдеще в университет за науки започва да страда от синдрома на Клайн-Левин, който включва периоди на сън с удивителна продължителност. През това време най-добрата му приятелка Алтия, потикната от хормони и преданост, се влюбва в него. И от там нататък вече нищо не е „нормално“.

Бих казала, че романът не е за съвсем млада публика. По-скоро бих го определила за по-пораснали деца, тъй като мотивът „секс, наркотици и рокендрол“ не е отсъстващ. Много ми допадна описанието на отношенията деца-самотни родители. Проблемните тийнейджъри не ми дойдоха в повече и дори съм впечатлена как Морачо е успяла да им даде разум, без да ги прави нереални. Не е заложила на работеща стратегия – тийнейджърите са неуправляеми, особено в страна като Щатите, а им е дала възможността да вземат решенията си като възрастни с поглед в бъдещето и перспективи.

Краят много ме зарадва! Лишен е от сладникавост и напудреност, здраво стъпил на земята край, който предполага, че Алтия и Оливър продължават да живеят и след края на книгата.

Изненадана и впечатлена съм от романа и го препоръчвам като пример от жанра Young-Adult. Изгълтах го за кратко време, на големи порции и беше чудесна компания на почивката ми в Гърция в края на септември. :)

"Загадъчната логика на сърцето", Прия Базил

Бях попаднала в серия от книги, които бяха приемливи, но не и онези, които да ме карат да не ги оставя, докато не свършат. А остро имах нужда от втория вид. По липсата ми в блога си личеше немотивираното ми четене. В първата половина на годината малко книги успяваха да задържат вниманието ми достатъчно силно, че да изместят реалното, човешко ежедневие. (То на свой ред пък се оказа живо и красиво!)

Леко отегчителната поредица от заглавия беше прекъсната от Невена от издателство ICU, която предложи на вниманието ми „Загадъчната логика на сърцето“ на Прия Базил. Няма да крия, бях скептична към заглавието, но тя ме убеди, че искам да чета и толкова се радвам, че успя. На пръв поглед любовната история се оказа толкова повече. Учебниците за държавни изпити насилствено се превръщаха в приоритет и само се състезавах със себе си колко често мога да правя почивки. :D

С плавна и лека стъпка Базил ме представи на два различни свята, не само в културно, но и в социално и морално отношение. Атеист от богато семейство се влюбва от пръв поглед в мюсюлманка, възпитана според строгите закони на Корана. И от тук нататък се започва гонитбата през дестинациите, времето и неодобрението на близките, за да се даде отговор на въпроса дали любовта преодолява всички препятствия. Да, зная, малко е глупаво и сладникаво от моя страна да говоря така, а и не ми звучи в стила, но ми се ще да въведа в материята по стандартен начин.

Обаче в книгата се говори още за ООН, служителите и‘ и дейностите, с които се занимават. Също така е залегнал и въпросът за незаконното разпространение на оръжия по света и за корупцията по различните етажи на властта, което колкото и да е изненадващо, не е само проблем в България. Бляскавият живот на богатите, псевдоинтелектуалците и снобарите бива сложен за сравнение до обикновената средна класа в Лондон. А за запалянковците на междуприятелските отношения, има специално един герой, когото да обичате да мразите и той естествено е сред любимите ми.

„Загадъчната логика на сърцето“ на Прия Базил е увлекателна книга, която поставя личната логика на читателя пред спънки, които навярно само сърцето разбира. Но по мое мнение, сърцето е просто мускул. Определено важен такъв, но все пак мускул. И няма нищо загадъчно в него - той се съкращава, за да може главата ви да прецака многократно нещата, а после по най-заобиколни и загадъчни пътища да подреди всичко наново. Никак не е трудно да обичаш!

Алея на книгата 2015

Отново дойде август! Любимият ми книжен месец. Центърът на Варна се напълни с бели шатрички и литературно пристрастени хора. Тази година си бях дала сметка за стореното миналата и реших да свия сърмите що се отнася до броя на новите си придобивки. Бих казала, че се справих отлично със самоконтрола, но съм реалист и няма да го кажа.

Алеята тази година продължи от 31. юли до 9. август и в това време посетих две събития и направих една стабилна покупателна обиколка и две по-малки за развлечение.

Още на 31. Юли присъствах на представянето на стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ на Рене Карабаш. Бях обещала на сестра ми да я сдобия с книжката на младата поетеса, но аз самата бях непросветена по въпроса. На събитието имах възможността да се запозная с Рене и да чуя част от стиховете и‘. Това моментално ме запали да прочета стихосбирката, така че при добро време и стечение на обстоятелствата може да се стигне дори до пост в блога. Все пак оставих удоволствието от първия прочит на сестра ми. Не обичам някой друг да ми чете книгите пръв! Предполагам, че обратното не би било приятно също.

На 6. август посетих представянето на сборника с разкази „Куфарът на брат ми“. Имах удоволствието набързо да се запозная с Невена, която пък ме представи на една чудесна книга – „Загадъчната логика на сърцето“ от Прия Базил, за която все още не съм писала, но пък се очаква в близко бъдеще.

(Мале колко съм изостанала с писането в блога. Имам чувството че стотици прочетени книги ме гледат укорително и се чудят защо ги пренебрегвам така грозно!!)

Естествено и тази година любимата ми шатра безрезервно беше тази, в която се помещаваха книгите на „Жанет 45“ с прекрасните Зори и Ива! Ще ми се да отбележа и момчетата от издателство „Пергамент“, на които много им се продаваха книги. Чуден заряд имаха и чак ме е яд, че не си купих нищо от тях.

Естествено казвам без да внасям ни доза сантименталност, че отсъствието на Мила, Райчо и Блажев определено се усещаха и аз тайно и тихо скърбях.

Та така още една година мина. До година пак!

Ето и списъкът:
1. „Куфарът на брат ми – истории за пътя“
2. „Кучки вероломни“ – Роберто Боланьо
3. „Седем добри години“ – Етгар Керет„Мръсна хаванска трилогия“ – Педро Хуан Гутиерес
4. „Мръсна хаванска трилогия“ – Педро Хуан Гутиерес
5. „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ – Рейчъл Джойс
6. „Похищението на Лол В.Щайн“ и „Любовта“ – Маргьорит Дюрас
7. „По-горе към билото. Животът на Дж. Д. Селинджър“ – Кенет Славенски

За спомени от минали години:
Алея на книгата 2013
Алея на книгата 2014

"Любов по време на глобално затопляне", Франческа Лия Блок

„Любов по време на холера“ на Маркес е сред любимите ми книги и винаги навява празник в ума ми (не емоционален, четивен). Ето защо веднага след като прочетох заглавието „Любов по време на глобално затопляне“ и още повече след като видях неземната корицата предположих, че ще искам да чета тази книга. Да, това е юношеска апокалиптична история, но защо пък да не излизам от време на време от рамките на библиотечното си кубче.

Издателство „Екслибрис“ ме изненадаха с прекрасно издание, което на живо е дори по-пленително, отколкото на картинка. Нямах друг избор, освен да поема по пътя на пеперудите из между страниците.

В романа си „Любов по време на глобално затопляне“ Франческа Лия Блок е направила литературен експеримент – да разкаже една история за края на света през призмата на Омировата „Одисея“. За тези от нас, които са чели Омир преди доста време и в доста орязан или разсеян вариант, това е просто любопитен факт, който жонглира с детската памет. За останалите вероятно може да е удоволствие в откриването на паралелите, а винаги има и такива, които бърчат вежди.

Като избягаме от Омир обаче, историята на Блок е вълнуваща и като че сама обръща страниците, без да иска разрешение. Не съм експерт по жанра ни най-малко, но определено се забавлявах. Нямах големи очаквания в литературно отношение що се отнася до фабулата, затова не бих и била критична. Някой събития остават доста недообяснени, но пък това дава възможност на читателя да рисува във въображението си невероятни картини на световен апокалипсис. А и всеки има нужда да си спомня от време на време, че света може да рухне всеки момент. :)

Героите на глобалното затопляне не са типичната група тийнейджъри, които сме свикнали да виждаме в американските филми. Още една авторка на YA, която заслужи уважението ми, заемайки се с герои, които не седят съвсем в центъра на обществото. Много от решенията на нашата дружинка могат да се поставят под съмнение, от друга страна кой е живял в края на света, че да знае колко рационално се постъпва там.

И така книгата ни поставя в началото на приключението на Пен в търсене на брат си и частица от нормалността, която е безвъзвратно загубена.

Издателство „Екслибрис“ обявиха скорошно излизане на втора част на поредицата - „Островът на изобилната любов“, върху „Енеида“ от Вергилий. Очаквам я, не за да правя паралели, а защото си почивам от ежедневието с Франческа Лия Блок. :)

"Писма до мъртвите с любов", Ава Дилийра

Малцина си го признават, но всъщност хората обичаме да надничаме в интимностите на другите. Интересите ни за чуждите животи зависят от нашите лични интереси и от капацитета ни за емпатия, но това не променя факта, че всеки от нас е воайор в един по-широк смисъл.

Като зряло човешко същество, признавам слабостите си! :D Ето защо адски много се зарадвах на новината за излизането на „Писма до мъртвите с любов“ на Ава Дилийра и на български от издателство „Софтпрес“. Все пак какво по-интимно от писма, и то такива, които не се пишат, за да бъдат четени.

Още първия път, когато чух за книгата, идеята много ми допадна. Епистоларните романи не са по вкуса на всеки, но аз лично много ги обичам. То най-вероятно идва от страстта ми от дете да получавам неща по пощата. Спомням си, че като малка, нашите пускаха лично адресирани до мен брошури в пощенската кутия с плик и марка, само за да ме зарадват. И успяваха!

В книгата Лоръл пише писма до починали артисти с цел да се пребори с мъката по загубата на сестра си (спокойно, не е спойлър) и да разбере живота. Изпитвам носталгия по онова време, когато нищо в не ми беше ясно. Не, че сега съм чак толова пораснала, че света да ми е понятен и наивитета загубен, но 10 години винаги си казват думата. Ето защо ежедневните преживелици на героинята с новите приятели и първата любов ми бяха увлекателни и умиляващи. И макар да звучи леко и тийнейджърско, книгата засяга теми, с които дори възрастните нямат универсален, а често и никакъв начин за справяне. Момичето има много тъжен баща, избягала от проблемите си майка и твърде религиозна леля, и нито един човек, който да може да я изслуша. Освен разбира се мъртвите поети, певци и актьори.

Много ми се иска да ви обясня колко социална и ангажирана с проблемите на младежта е тази книга, но няма как да го сторя без да разкрия емблематични за сюжета моменти. Макар и не непредвидими, те се разкриват един по един, като последица от опознаването на героите и осъзнаването на мотивацията им за едни или други решения. А до това е винаги по-забавно да достигнеш четейки. Но все пак да се има предвид, че много уважавам авторката за така поднесените истински човешки проблеми!

Що се отнася до писането, Ава Дилийра се е справила със задачата да представи мислите и емоциите на един тийнейджър. На моменти дори се чувствах неудобно, че съм откраднала личния дневник на едно семейство и мажа сълзите им с пръсти по бузите си като бойна маркировка. Агресивно поглъщах страница след страница!!

Препоръчвам книгата на всички, които имат сестри задължително. Тогава четенето се превръща в тлееща дупчица в сърдечния мускул!