"В полет към теб", Роалд Дал

Никога не съм била фен на Роалд Дал. Не съм от децата възхищавали се на „Матилда“. Познавах името на автора заради популярността му и не непременно заради творчеството му. Преди две години много ми се четеше детска литература и бях склонна да начена някои от заглавията му, но това бързо отмина.

Но пък бях много развълнувана след като разбрах, че издателство „Сиела“ са се погрижили за излизането на сборник с авиаторски разкази от Втората световна война на автора – „В полет към теб“. Обичам военна литература, а и сега съм на вълна разкази, така че бях уцелила четивото.

Подобни изказвания не са по вкуса ми, но ето че и аз ще се изкуша - разказите ми повлияха като комбинация от „Парагрф 22“ и „Малкият принц“, без да достигат висотата на нито една от двете книги за мен, разбира се. Една нежност и обреченост се носеше от всеки ред. Смъртта на всеки войник идваше като поредния ден, със сигурност. В писането на Дал усетих онази лекота, която винаги върви ръка за ръка с тегобите на душата у модерните класици, както съм забелязала. Хип-хип-ура за меланхолията, процеждаща се през ироничните вметки за войната, жените и уискито. Любимите ми разкази бяха „Фасулска работа“, „Катина“, „Те няма да остареят“ и „Пази се от кучето“ и дори само заради тях този сборник си струваше четенето.

Още по-голямо удоволствие ми донесе и фактът, че по-голяма част от книгата прочетох на най-невероятния плажен декемврийски пикник. Важно е да си носим незабравими изживявания! :)

Като цяло обаче „В полет към теб“ не остави очакваната позитивна нагласа у мен и виня само и единствено двата последни разказа. Нито мястото, нито времето им беше тук и бях много разочарована. „Прасе“ преживях, защото в началото на книгата все още нямах очаквания, а и някак мило ми напомняше за О‘Хенри по неясни причини. Но последните две сказки направо ми извадиха очите. Първият и основен проблем беше заглавката – „Басни“. Може би греша, нищо не разбирам или пък в оригинал се е имало предвид точно това, но мисля че определението за басня далеч се разминава от естеството на произведенията. Затова попитах Google – „Баснята е кратко литературно епическо произведение с изобличително и поучително съдържание, в което се разказва история със сатиричен характер, осмиваща недостатъците на хората, представени чрез образи на животни.“ и се оказах права. Второ (и тук ще приключа) – намирам за изключително пошло комбинирането на разкази за войната с поучителни приказчици. Героите някак стоят на различни планети. Но надявам се, аз съм просто претенциозна и съществуването на книгата в този и‘ формат не влияе на четивните преживявания на други.

Важно да се отбележи е чудесната корица на Дамян Дамянов, която в правилната светлина би могла да компенсира евентуалното разочарование.

И до тук с книгите от 2015-а година! Да си пожелаем новата 2016-а да е по-чудесна и обещаваща в литературно отношение. :)

"Станция Единайсет", Емили Сейнт Джон Мандел

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел не е нищо, което съм очаквала. Което пък на свой ред е изключително странно, защото следя тази книга още от появата и‘. Бях много щастлива, когато разбрах, че издателство „Екслибрис“ ще я материализират и сега, стискайки я в ръцете си, казвам, че са се справили повече от чудесно!

В общи линии бях останала с впечатлението, че „Станция единайсет“ разказва за един постапокалиптичен свят, в който въпреки неволите има нужда от изкуство и развлечение. Така и описвах ситуацията на всеки, който ме попиташе какво чета. Е, не е далече от истината, но не е и самата истина. Книгата разказва за апокалипсиса, много осезаем и реален при това. Историята подмята читателя между Преди и След затриването на 99% от популацията от вирус с фудроянтно протичане. Но по-важното, което прави, е да ни открие самотата на хората и нуждата от споделяне, независимо в какъв свят живеят.

„Станция Единайсет“ започва с вечерта, която променя всичко за нашите герои и както става ясно - за целия свят. В една театрална постановка, която по случайност свързва остатъка от цивилизацията двадесет години по-късно, на сцената умира известен актьор – събитие така голямо за света Преди, и така незначително на фона на последвалото. А после един здравомислещ парамедик, една бойна мадама, и група музиканти и любители на Шекспир, които странстват, създават се със риск да се унищожат.

Харесвам атмосферата в главата на Емили Мандел, или поне предадената на хартия. Не, „харесвам“ не е точната дума, всъщност ме побиват тръпки, но я оценявам именно заради това. Всичко е толкова истинско, че не спирах да се питам аз от кои ще съм, от добрите или лошите, и всъщност кои кои са, при положение, че всяка крачка е борба за оцеляване, дори лудостта. Да речем, че съвпадналото ми с четенето три дневно преболедуване на вирусна инфекция показва, че може би не бих имала избор. :)

Идеята за Шекспир ми допада много! Все пак нали за това четем, за да избягаме. А какво по-прекрасно бягство от "Крал Лир" или "Сън в лятна нощ". Ескапизмът през изкуството и културата е нещото, на което се надяваме и универсалността на подобно изказване е удивителна.

Авторката добре си играе с представите на читателя за уют. Без да иска, всеки сам може да се насочи към нещата, които приема за даденост ежедневно, дори големи неща, като да има с кого да размениш няколко думи през деня или с кого да помълчиш.

Една от любимите ми книги за тази година!

"Пътят на промените", Ричард Йейтс

Наскоро имах късмета да прочета най-потискащата книга на света!

Заела съм се с благородната мисия „прочети всички книги, които си си купила, преди да вилнееш по книжарниците“. Естествено е невъзможно от време на време да не се изкуша, но като цяло планът работи. Така на нощното ми шкафче попадна „Пътят на промените“ на Ричард Йейтс. Бях се сдобила с нея в един прекрасен есенен ден преди година в комбина със „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън. Втората прочетох същия ден в морската градина във Варна, докато за първата ми трябваше доста повече мотивация. За някои книги се налага подходящо да узрееш, предполагам.

„Пътят на промените“ е историята на двойка сноби, мислещи се за твърде добри, за да съществуват в рамките на класическото американско семейство в покрайнините на Ню Йорк в ’60–те години на XX век. Твърде жалко! Много ми допада да чета за хора, които се имат за специални – някак реалистично е.

И ако невротична съпруга и посредствен мъж с комплекс за малоценност ви звучи като литературно клише, то непременно трябва да се запознаете с Ейприл и Франк. Те не са герои, които са там, за да се харесат. Напротив – отвратителни са. И точно това ги прави много естествени и живи. Тя е майка със съмнително майчинско чувство, а той е мъж, който не може да бъде истински с жена си дори след милион години. Казвам ви, отвратително.

„Театър“ е основната дума, която се въртеше в главата ми по време на четенето. Книгата започва с една провалена театрална постановка, която събужда демоните у двамата. Театър е цялото им отношение един към друг. Съвсем в стила на класическа драма само лудият е този, който изрича истини. Много стилно намирам и отдалечаването на читателя с финала на романа в стил – „е, поредната история за две объркани души“.

Романът на свой ред е написан изключително красиво. Йейтс не подценява читателя си, като му представя наготово проблемите на общността на добри семейства с бели къщи и големи дворове. Съвсем безпристрастно разказва фактите и единствения страстен в края е четящият, а всичко останало е фасада на семеен живот.
Чудесен роман! На места толкова силен, покъртителен, че ме караше да осавям книгата, да си почивам от всички хора, направили невъзможното само и само да не са щастливи.

Намирам адаптацията с Кейт Уинслет и Леонардо Ди Каприо за превъзходна, възможно най-близка до работата на Йейтс. Може би заради корицата през цялото време докато четях, визуализирах двамата актьори. Когато гледах филма, впечатленията ми се комбинираха и направиха една завършена история, като всеки от двата формата допринесе към другия.

Смятам романа за изключително изящен в литературно отношение и здължителен за всички почитатели на модерната класика!

"Теория за материята и светлината", Андрю Портър

Фантастичен сборник с разкази! Това може да бъде единственото, което да имам да кажа за „Теория за материята и светлината“ на Андрю Портър, но ще опитам да разширя мисловната си дейност до повече от изречение, инак може да затъна в онази лаконична меланхолия така присъща за есенните дни и така далечна от желанията на душата ми.

На „Алея на книгата 2014“ Николета беше на шатрата на издателство „Миленум“ и ми препоръча именно тази книга. Обикновено подхождам скептично към препоръки, но вече имах няколко добри попадения с логото на „Милениум“ и се поддадох лесно. Година по-късно и‘ дойде ред и недоволствах, че не съм се взела в ръце по-рано.

Прекрасна амалгама от разкази, тихи и спокойни по време на четене, но отказващи да ми дадат мира след това. Всеки от тях е жив в ума ми не със заглавието си (никога не помня такива неща), но със всеки ред след него. Героите на Портър са изключително реалистични, независимо дали пише мъже или жени. Авторът някак познава човешката тъга, която явно е универсална, независимо как бива изложена пред света. А в персонажите от всеки разказ се таи едно чувство на неудовлетворение и самота, което не ми беше натрапено и намрънкано по страниците, а беше само като лек привкус, като горчивото на шоколада.

Не бих казала че прозата на Портър е красива в класическия смисъл. За феновете на изящната реч и незабравимите цитати това може би не е най-подходящият сборник. Но въпреки това го определям като една от най-добрите ми книги през тази година. Силата на сборника е в недоизказаните неща, в контекста, в който те поставя всеки разказ.

Ако трябва да изброявам любимците ми, ще ми се наложи да цитирам половината заглавия(току що проверих), затова няма да изброявам любимци. А и не ми се ще останалите да се чувстват зле, тъй като те са не по-малко прекрасни. Определено обаче препоръчвам на всички любители на разказа като литературна форма да посегнат към този сборник и да обогатят колекцията си. И благодаря на Николета задочно!

"Кучки вероломни", Роберто Боланьо

Не мисля, че съм дорасла за Боланьо. Също така не съм достатъчно компетентна, за да разбирам добре разказите му. Знаех това, но адски жадувах да съм част от онази литературно образована и културно извисена популация, която чете Боланьо и му се възхищава. Но уви! Понякога ми се налага да приема, че съм момиче с далеч от помпозен вкус за литература.

От „Жанет-45“ ми предоставиха възможност да опитам от творчеството на писателя със сборника разкази „Кучки вероломни“, част от поредицата „кратки разкази завинаги“. Както винаги кориците на Люба Халева са притегателната сила, която кара читателя да прави съзнателните си избори с удоволствие, а понякога и някои много добри несъзнателни избори. Това издание на разказите имаше и прекрасен комплимент към читателя – притурка с „Парадоксът Боланьо“ на Хуан Вильоро по повод десетгодишнината от смъртта на писателя. От „Жанет-45“ знаят как да глезят читателите си.

От там нататък обаче имах проблеми. Определено не смятам Боланьо за нечетивен. Просто не ми беше развлекателен, а на места дори бях леко объркана от целите на тези разкази. Имах усещането, че се ровя из личните неща на непознат и то не в хубавия смисъл, а от типа на тефтерчето му за телефони, банковите му извлечения и картотеката му с филми за възрастни. Имаше разкази, в които трябваше да се опитам да разбера случващото се по хората споменати вътре, и въпреки невероятно подробните и прекрасни бележки под линия, аз като пълен профан в Южно Американската литература и история, нямах никаква идея за нищо. И откровено казано не бях и провокирана да проучвам.

Имах, разбира се, няколко любими разказа, няколко пасажа, които почти ме просълзиха. Това, на свой ред, следва да подскаже, че ми харесва гласа на Боланьо, харесва ми атмосферата, която задава в разказите си. И макар да не мисля, че този сборник е конкретно по вкуса ми, той непременно ме кара да имам едно на ум за Боланьо и да искам още, за да мога да разбера феномена.

Предполагам проблемът ми беше, че се опитах да се запозная с писателя през разказите му, а може би е имало по-добра начална точка. Ако някой от вас е фен, нека ме внедри по правилния начин! Но моля, не ми предлагайте „2666“, защото ще резистирам към подобно литературно приключение. :D

"Седем добри години", Етгар Керет

Бях любопитна относно Керет. Посещенията му в България, пропорционални на броя издадени негови сборници с разкази, направо ме дразнеха! Кой е този популярен и толкова харесван автор и защо аз още нищо негово не съм прочела!? Не че твърдя, че съм прочела всички популярни и харесвани автори, просто Керет направо си просеше четенето!!

На Алея на книгата 2015 Зори ми подаде в ръцете „Седем добри години“ и като горд читател мога да кажа, че вече съм чела Етгар Керет. И не само това, имам апетити към всичките му сборници. И не само това, ами ми се възродиха и апетити да притежавам цялата поредица на „Жанет 45“ – „Кратки разкази завинаги“. В етап от живота си съм, в който пространството не ми стига за развихряне в книгопритежаването, но и това ще отмине и тогава ще имам ВСИЧКИ книги на СВЕТА!! (губя контрол) (не исках да правя препратка към Миро от „Каризма“)(„Каризма“ не съществува вече)

Писането на Керет ме грабна веднага. Съвсем обикновено разказани истории, чиито завършек те хваща и те държи за известно време, преди да започнеш следващия. И тогава новите герои те завладяват и искаш още. Има я тази забавна, дори самоиронична нотка, която много харесвам у хората и която у писателите ми е адски привлекателна. Не зная дали точно единственият сборник с разкази с автобиографични елементи беше най-подходящият за запознанството ми с Керет. С него обърнахме хода на междучовешките отношения, личните неща са казани и сега е леко и свободно, без неудобството на непознатите.

Откровено казано постъпих по най-лошия начин, по който се постъпва с разкази - в един ден от лятната си почивка ги изчетох наведнъж. Сега не съм сигурна дали мога да направя разграничение между всеки от тях. Но ги харесвам всичките! Спомням си откъслечни моменти, все едно съм част от колективната памет за нечий живот.

От цялото изживяване ми остана една лека тъга от незнание. Незнанието ми често ме натъжава, надявам се е естествена реакция. А липсата ми на самоинициативно научаване чак ме ядосва. Историята и политиката на Близкия изток ми е крайно непонятна. Макар че като мисля по въпроса, едва ли и световната геополитика може да се справи с впрягането и обясняването на тази част от света. Все пак когато четях разказите, любопитството ми живо беше погъделичкано от контекста.

Препоръчвам Етгар Керет, а за повече и по-чудесни ревюта, отбийте се при „КниженЖор“ и в „На по книга, две“.

"Алтия и Оливър", Кристина Морачо

Жанровете са странно нещо. Карат ни сами да си поставяме ограничения какво и как четем. И ако бъдем прагматични, имаме нужда от ограничения, защото никой не може да прочете всичко написано на света. Дори и да се ограничи само до добре написаните книги. Талантливи писатели най-вероятно се раждат всеки ден, а също и страхотните им редактори. Така че нека прегърнем ограниченията си и свикнем да живеем с тях.

Ето аз например чета юношески романи, само когато имам нужда да се разтоваря с нещо бързо и развлекателно. Отдавна минаха дните в гимназията, когато можех да се видя в лицето на героите или пък да изживявам трепетите на първата любов, първото приятелско предателство, първото пътешествие и т.н.

Така дойде редът на „Алия и Оливър“ на Кристина Морачо от издателство „Екслибрис“. Отлагах дълго, дори не толкова заради предразсъдъци към историите за подрастващи, а откровено казано, заради тази отвратителна корица. Преживявах я още по-тежко след като бях погълната от повествованието. С времето съм станала много придирчива към кориците и виня определени издателства и свободния достъп до Интернет.

Книгата е разказ за последната година от живота в гимназията на двама приятели от деца. Оливър тъкмо преди бляскавото си бъдеще в университет за науки започва да страда от синдрома на Клайн-Левин, който включва периоди на сън с удивителна продължителност. През това време най-добрата му приятелка Алтия, потикната от хормони и преданост, се влюбва в него. И от там нататък вече нищо не е „нормално“.

Бих казала, че романът не е за съвсем млада публика. По-скоро бих го определила за по-пораснали деца, тъй като мотивът „секс, наркотици и рокендрол“ не е отсъстващ. Много ми допадна описанието на отношенията деца-самотни родители. Проблемните тийнейджъри не ми дойдоха в повече и дори съм впечатлена как Морачо е успяла да им даде разум, без да ги прави нереални. Не е заложила на работеща стратегия – тийнейджърите са неуправляеми, особено в страна като Щатите, а им е дала възможността да вземат решенията си като възрастни с поглед в бъдещето и перспективи.

Краят много ме зарадва! Лишен е от сладникавост и напудреност, здраво стъпил на земята край, който предполага, че Алтия и Оливър продължават да живеят и след края на книгата.

Изненадана и впечатлена съм от романа и го препоръчвам като пример от жанра Young-Adult. Изгълтах го за кратко време, на големи порции и беше чудесна компания на почивката ми в Гърция в края на септември. :)