"Лятно утро, лятна нощ", Рей Бредбъри

От онзи първи прочит на „451 градуса по Фаренхайт“ считам Бредбъри за един от любимите ми автори. Няма значение дали пише за детективи или извънземни, аз чета с еднакъв трепет и обожание. Защото Бредбъри има тази лекота на езика, този живот в думите, към които няма как да останеш безразличен. Всъщност няма как да не обичаш.

Новият сборник с разкази „Лятно утро, лятна нощ“, наскоро издаден от „Бард“, е още една прекрасна добавка към истории, загнездили се в ума ми. Да, разбира се, че паметта ми едва ли може да възпроизведе дори половината, дори четвърт от тях, но мястото е там и грее наоколо, определя значението на уют.

Винаги ми е много трудно да пиша за любими автори. Отдавна съм се изчерпила откъм хвалебствия. Мисля, че с възрастта хубавите емоции стават тихи, скрити, за да останат цели и важни. Много по-лесно ни е да крещим, да се караме и да се сърдим, но обичането е мълчание. Затова няма нужда да говоря много за писането и четенето. Може би някой ден след две чаши вино ще искам да кажа всичко за Бредбъри, ще искам да не спра да говоря, а после ще се чувствам виновна, че тайните на тишината са издадени и ще са по-малко мои.

Затова препоръчвам да прочетете разказът „Светулките“ от този сборник, за да сме си наясно. :) Понякога мисля за човешкото познание, за общата човешка мисъл, и зная, че някога аз съм била Бредбъри, и някога той е бил мен.

"Сбогувания", Хуан Карлос Онети

Един ден бях решила да се върна към корените си, още преди Интернет да ме осведомява за книжните ми избори, и постоях в книжарница, зачетена в гърбовете на книжките в намалената секция. Попаднах на „Сбогувания“ на Хуан Карлос Онети и дали заради Южноамериканския произход на автора, или заради споменаването на „туберкулоза“ в резюмето на книгата, бързо взех решението си. Освен това издателство „Рива“ и преди ме беше изненадвало със странни четива на границата между реалност и измислица.

В малката книжка са поместени двете новели „Сбогувания“ и „На един безименен гроб“, които по мое мнение са с невероятен превод запазил стила и меланхолията на авторите в оня край на света, без да се опитва да го опрости и изясни за българския читател, което на свой ред ме кара да се чувствам уважавана като такъв. Впечатлена съм и от коректурата, сравнявайки я с тази на последната книга, която четох (разказите на Капоти). Така че браво и благодаря на преводача Людмила Илиева и коректора Цветанка Гълъбова! И като цяло едно чудесно джобно издание!

Хуан Карлос Онети обаче не е за всеки, ми се струва. Две бавни новели, без капка яснота и истинност до последната старница, а и след нея. Изречения, чиито край е някъде достаслед началото и всяко от тях изпълнява роля в театър от думи, непретендиращ да допада на всеки зрител. И все пак без капка претенция. Новелите сякаш казват – „Това съм аз, не е нужно да ме харесваш или разбираш, но това съм аз.“ Именно това отношение на текста към читателя, а не обратното ми допадна много. Бях по-скоро предизвикана, а не пряко удовлетворена.

Иначе що се отнася до историите, разказани от Онети, не бих се втурнала да ги обобщавам и разказвам. Те определено задават повече въпроси, отколкото да дават каквито и да е отговори. Ровят се в човешките отношения, тъгата и контактуването със смъртта. Една туберкулоза, движеща живота на малко курортно селище и една коза, движеща въображението на лекар-разказвач. И нищо повече, и всичко повече.

Препоръчвам на авантюристите, обикнали вече Южноамериканската литература, но в никой случай на тези, които тепърва ще се запознават с нея.

"Събрани разкази", Труман Капоти

Труман Капоти никога не ме разочарова! Макар да съм доста скромна в познанията си за произведенията му, винаги когато съм посягала към него, съм оставала изключително удовлетворена. Всеки мой литературен каприз е бил обуздан и на немирната ми душа е била представена четивна хармония.

Та така се случи и със „Събрани разкази“, излезли изящно от издателство „Колибри“. Сборникът е невероятно красиво попълнение на всяка библиотека с тази изключително естетски изработена корица, заради която правописните грешки тук и там са простими. Разказите, подредени в хронологичен ред, разкриват израстването на писателя. Не в писането, разбира се, защото то несъмнено отрано му се отдава, но както ми се стори в увереността му да прави от ежедневни истории малки драми в умовете на читателите си.

Учудва ме постоянството на усещания, които оставя у мен авторът. Тази наситеност на езика, тази многообразност от сетива, които отварят думите му, се е запечатала у мен като спомен от Капоти. И сега разказите нашепват, че съм у дома, макар разбира се Америка в първата половина на 20. век да няма нищо общо с „у дома“. Меланхолията и самотата са естествено състояние на героите при Капоти, но никога еднакви, никога отегчителни, винаги на прага на лудостта.

Всеки един разказ е сила, но не бурна и необуздана момчешка сила, а мъжка – тиха и авторитетна. Като колекция от фотографии, като поглед с мнение, като решение. Затова харесвам Капоти – защото всеки разказ си струва четенето, отдаването!

"Джони грабна пушката" - Долтън Тръмбо

Винаги се хващам да пиша за силни книги, когато съм най-неспособна да излея всичките си чувства на белия лист на екрана. Но така може би е най-добре, защото ако не кажа нещо сега, едва ли ще съм по-способна да кажа каквото и да било някога.

Преди няколко години един приятел (Крис, за теб говоря, ако стигнеш да четш това) ми разказа за една книга за войната, която търси отдавна и много иска да прочете. Той е толкова сладкодумен, че веднага поисках и аз да я прочета. Преди седмица „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо съвсем от нищото попадна в ръцете ми и бях много щастлива, че най-сетне ще чета нещо, от което наистина имам нужда в литературно отношение.

И да, аз имах нужда от тази книга! Да ми припомни защо обичам да чета. Да ме накара наистина да мисля, да чувствам, да се вълнувам. Ето това са книгите с по 5 звездички в Goodreads! И сега отново съм вдъхновена и само се надявам вдъхновението да не стихва, защото то е, което ме окрилява!

„Джони грабна пушката“ не е роман, който да мога да разкажа и да ви провокирам да прочетете. Може би трябваше да помоля Крис да го направи, а той дори не го е чел. Това е книга за войната, за живота преди и след нея, за всяка малка загуба и за големите такива. И точно в това време, в което живеем ние, ми се струва изключително важна. Ще ми се да се изучава в училище и да е препоръчано четиво на всеки заемащ, каквато и да било висша длъжност, за всеки борец за демокрация, равенство и братство. Каква беше онази приказка, която изобличаваше хората, като най-глупавите същества – воюваме за мир?! Напоследък взех да намразвам и онази фраза – да оставим един по-добър свят за нашите деца... Ами ако не остане свят за тях изобщо?! Рязко започва да ми се повръща като чуя за купуване на танкове и самолети, защото съм сигурна, че не е толкова готино да живееш в World of Tanks.

Но това е книжен блог, затова ще кажа две думи за книгата и ще потисна хилядата други заради нея. „Джони грабна пушката“ е написана като поток на мисълта и едва ли може друго яче, като главният ни герой е двадесет годишно момче останало мъртвият-жив след като снаряд отнася двете му ръце, двата му крака и по-голямата част от лицето му. Не зная дали става ясно колко малко остава от този войник, колко малко има, с което да борави. Един мозък, заключен между отчаяните стени на един безполезен череп и малко кожа, благословена с чувствителност. Слава на напредъка на медицината по време на Първата световна война, нали?! И така успяваме като читатели да разберем болезнената истина, само четейки за живота преди и след снаряда. Това е – 250 странички от истината, която всички знаем, но за която не смеем да мислим, защото е много по-ужасна от лъжите за демокрация. Но какво ли пък разбирам аз от демокрация?!

От тук предавам нататък! Благодаря, Крис, и заповядай!

"Нови галки-залъгалки за големи и за малки. Спи си спи детенце сладко взрив побърка твоя татко. Хоп троп тралала мъртва майка ми била. Хайде хоп на моя гроб. Агънце-багънце малко кажи кой ми на двора разкъсан лежи. Слънце грее птички пеят пръски мозък се сивеят по тревата а в житата някому лежат краката."

"Книга на тайните", Ерика Суайлър

Поръждясала съм малко, но мозъкът жадува за масаж на книжна тема.

Преди няколко дни завърших “Книга на тайните“ на Ерика Суайлър. Първите 200 страници четох толкова бавно и в протежение на толкова месеци, че накрая се ядосах и я завърших за един ден. Това едва ли е най-добрият подход към една книга, но понякога ежедневието застава на пътя на нещата, които най-обичам да правя. Пък и още свиквам с прехода между два житейски етапа. Обяснявам всичко това, не за оправдание на себе си, писането или четивните ми навици, а за да е ясно, че книгата няма никаква вина! :)

„Книга на тайните“ е едно от последните бижута на издателство „Софтпрес“. (разбира се, всички знаем колко красива е „Бухтичка“, ако не ще изчакам да проверите) Чудесно оформление, тотално в духа на историята, а и за феновете на инкорпорирани илюстрации в текста има изненада. Действието се развива паралелно в края на 18. век и в наши дни, като героите се надбягват с предшествениците си и със смъртта.

Уууу! Уплаших ли ви!? Да, на моменти дори аз бях под напрежение, защото мистиката в книгата умее да се прокрадва зад съвсем ежедневни и обикновени неволи. Не бих нарекла жанра магически реализъм, макар че имаше и магия, и реализъм. Но без това няма как при положение, че главните герои са циркова трупа и безработен библиотекар. Сами разбирате, че подскачането между карти таро и разпадаща се къща няма как да не е лутане в приказния свят, в който ни поставят житейските избори. Сега, след края не съм сигурна дали четох история за фамилна депресия или за семейно проклятие. Предполагам, че в края на краищата това е избор на читателя. Но каквото и да си говорим, и в двата случая беше завладяващо и ако умората честичко не ме надвиваше, сигурно нямаше да дам почивка на книгата, докато не свърши.

Прочетох няколко ревюта, които обвиняваха главния герой в непоносимо мрънкане, но аз самата намирам това за изключително реалистично. Мисля, че когато си безработен, с развалина вместо дом и меко казано кофти минало, би било крайно налудничаво да си на върха на емоционалната стълбица. Така че от мен едно „Браво!“ на Суайлър за истинноста на героите и‘ от съвременните глави и чудния баланс, който е постигнала с тези от 18. век, толкова далечни и приказни, че все едно наистина са събрани от картинки по страниците на антикварна книга.

Препоръчвам „Книга на тайните“ на всеки читател с афинитет към семейните истории, разбулването на мистерии и любов към мириса на библиотеки. Намирам я за развлекателно четиво за уикенд в парка или дъждовен пролетен следобед. Приятно четене!

Интроспекция

Вече убедително настъпихме в 2016. година и от месец и половина си мисля за тази публикация. Изминалите дванадесет месеца ме наведоха на разсъждения, от които остро имах нужда, но които пък на свой ред се нуждаеха от време за заформяне и разцъфтяване.

Напоследък бях поставила върху четенето и блога очаквания, които не съвпадаха с първоначалния му замисъл, нито с моята визия за удоволствие. Разбира се в духа на детето, което съм била, мога да намеря други виновници за собствената си некоординираност. Издателите с красивите им нови предложения, все повече надигащата се вълна на четящи и вълнуващи се от книги хора, книжната реклама (като всяка друга реклама) тотално скапаха моята визия за четене за удоволствие и се стигна до там да искам да прочета всичко, на всяка цена, веднага, без да осъзнавам напълно очевидния факт, че никой човек никога няма време да прочете всичко на света.

Едно време правех старателен подбор на книгите, които искам, подбор, свързан с любими автори или теми, които живо ме интересуват. Стигна се до момент, в който ме интересуваха всички теми и всички автори. Стегни се бе, жено! Покрай Алеите на книгите във Варна и нестихващия ми интерес за новите издания, стигнах до момента да трупам повече от 3 непрочетени книги в библиотеката си, което пък винаги е внасяло тревога и забавяне на четивния процес!

Камъчетата, които преобърнаха каруцата, бяха книгите ми от изминалата година. Оказа се че от 2015. не всяка, която прочетох беше върховна и даже ми се струва, че твърде малко бяха. И което е по-лошото, точно тези, оказали се много добри, не получиха публикация в блога, дали защото исках да ги оставя само за себе си, дали защото твърде много бях чула за тях и нямах нужда да допринасям към темата.

И така взех кардиналното решение да се върна към старите си навици на четене, които ми носеха удоволствие и спокойствие. Все пак това е основната причина, поради която чета и пиша. Дадох си време да си спомня приоритетите си и да си върна хобито!

Методът е следният! При излизане на нова книга, купувам след период на премисляне и само ако все още продължавам да я искам все така. До тогава чета нещата, които имам и които въпреки периода на умствено затъмнение, съм си купила с голямо желание да прочета и имам (желанието все още го има :)). Влагам повече разум и по-малко чувства, когато слушам сладките приказки на издателите за всички книжки, които са им като деца! (което ми напомня, че не съм чела „Разум и чувства“ на Джейн Остин)

И така нещата отново ще си дойдат на мястото! И нека 2016 бъде по-добрата четивна година! Наздраве!! :)

"В полет към теб", Роалд Дал

Никога не съм била фен на Роалд Дал. Не съм от децата възхищавали се на „Матилда“. Познавах името на автора заради популярността му и не непременно заради творчеството му. Преди две години много ми се четеше детска литература и бях склонна да начена някои от заглавията му, но това бързо отмина.

Но пък бях много развълнувана след като разбрах, че издателство „Сиела“ са се погрижили за излизането на сборник с авиаторски разкази от Втората световна война на автора – „В полет към теб“. Обичам военна литература, а и сега съм на вълна разкази, така че бях уцелила четивото.

Подобни изказвания не са по вкуса ми, но ето че и аз ще се изкуша - разказите ми повлияха като комбинация от „Парагрф 22“ и „Малкият принц“, без да достигат висотата на нито една от двете книги за мен, разбира се. Една нежност и обреченост се носеше от всеки ред. Смъртта на всеки войник идваше като поредния ден, със сигурност. В писането на Дал усетих онази лекота, която винаги върви ръка за ръка с тегобите на душата у модерните класици, както съм забелязала. Хип-хип-ура за меланхолията, процеждаща се през ироничните вметки за войната, жените и уискито. Любимите ми разкази бяха „Фасулска работа“, „Катина“, „Те няма да остареят“ и „Пази се от кучето“ и дори само заради тях този сборник си струваше четенето.

Още по-голямо удоволствие ми донесе и фактът, че по-голяма част от книгата прочетох на най-невероятния плажен декемврийски пикник. Важно е да си носим незабравими изживявания! :)

Като цяло обаче „В полет към теб“ не остави очакваната позитивна нагласа у мен и виня само и единствено двата последни разказа. Нито мястото, нито времето им беше тук и бях много разочарована. „Прасе“ преживях, защото в началото на книгата все още нямах очаквания, а и някак мило ми напомняше за О‘Хенри по неясни причини. Но последните две сказки направо ми извадиха очите. Първият и основен проблем беше заглавката – „Басни“. Може би греша, нищо не разбирам или пък в оригинал се е имало предвид точно това, но мисля че определението за басня далеч се разминава от естеството на произведенията. Затова попитах Google – „Баснята е кратко литературно епическо произведение с изобличително и поучително съдържание, в което се разказва история със сатиричен характер, осмиваща недостатъците на хората, представени чрез образи на животни.“ и се оказах права. Второ (и тук ще приключа) – намирам за изключително пошло комбинирането на разкази за войната с поучителни приказчици. Героите някак стоят на различни планети. Но надявам се, аз съм просто претенциозна и съществуването на книгата в този и‘ формат не влияе на четивните преживявания на други.

Важно да се отбележи е чудесната корица на Дамян Дамянов, която в правилната светлина би могла да компенсира евентуалното разочарование.

И до тук с книгите от 2015-а година! Да си пожелаем новата 2016-а да е по-чудесна и обещаваща в литературно отношение. :)