Напоследък все едни такива си ги мисля - колко е малък човекът. И често колко незначителни са нещата, които върши. Завчера (никога не я ползвам тази дума, а тя колко удар има!) татко ми намери призванието. Моето призвание е спускане с лопатка.
Никога не съм се спускала с лопатка. Но ако имах лопатка и склон, щях! Забравила съм да върша дребни неща... и не, че те биха направили разликата, от която има нужда светът, но някак си май са важни за потока на историята. Натикала съм се в едно грозно монотонничене и добре, че има хора... иначе сигурно щях.... да остарея!!
Посадихме си леща в памук – специална рецепта на сестра ми! Нещо като боба, който сте отглеждали по природознание в училище, ама по – хубаво!
А по света измират хора. Разни глупаци се избиват за умряла свобода(и в никакъв случай не казвам, че не подкрепям каузата), а земята избива просто като за спорта... и сме малки! Живеем средно около 60 години, с повече късмет имаме представа какво сме правили в около 40 от тях. А ако случайно имаме талант и смелост някъде през около 20 от тях правим нещо, което наистина си струва...
Но аз отглеждам леща в чинийка от чийзкейк! ...Знаете ли кой има адски пълноценна работа!? Хората, които правят чийзкейк! Сигурна съм, че дори и не подозират колко силно повлиява на съществуването на човек малко боровинково сладко!
Защото всяка сутрин докато си пия кафето и се обличам се надявам точно днес да е денят с лопатка и склон... само склонове - и подскачам – „Та-рам па-джик, та-рам па-джик, сламена шапка и дървен чепик”... идеята е, че всеки иска да спаси света, а светът няма нужда от спасяване всъщност!
А исках само да кажа: очаквайте скоро София Филм Фест коментар и поглед върху "хрониките на една пренебрегвана книга". Без да искам се случва този пост! Няма вече!
И ако много съм се клиширнала, то е, защото не чета достатъчно!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар