"Нежна е нощта", Франсис Скот Фицджералд

Някои хора не обичат да слушат за сънищата на другите. Този абзац ще се занимае с един от моите, така че горепосочените хора могат да го пропуснат. :) Преди около година Мия прочете „Нежна е нощта” на Фицджералд. Тогава ми я препоръча доста разпалено, както и всеки следващ път, когато се чудих какво ми се чете. Можеби признак на твърдоглавие – аз така и не я послушах. Мисля, че не бях на такава вълна, ако това може да бъде оправдание. Докато една сутрин не се събудих след странен сън – аз стоя в книжарница, която много напомня на библиотека, и се чудя какво да чета, изпаднала в почти паническо състояние от невъзможността за избор, при което до мен седи една жена, не съм убедена защо, но сега имам усещането, че е била азиятка, която ми се кара и настоява да взема „Нежна е нощта”. Почти уплашена се събудих сигурна, че трябва да я прочета възможно най-скоро.(yeah, I’m that girl who dreams about books.) И ето ме изключително доволна, че подсъзнателно се доверих и прегърнах препоръката на Мия, невярваща на упорството си пред една толкова изящно написана книга!

Щеше ми се да съм сантиментална в изказването си. Не е като да няма какво да ме предразположи. Но такъв шанс не ми беше оставен. Всъщност това, което обожавах в „Нежна е нощта” беше именно фактът, че макар да се е подпряла на плещите на любовна история – една или няколко, всъщност е приют за герои, които заслужават да живеят измисления си живот между кои да е страници. Тъкмо писането на Фицджералд и развитието на героите направиха за мен книгата гениална.

Постоянното ми влюбване и разлюбване в Дик Дайвър изпълни месец октомври с емоцията на четенето. Този малък мой Хамлет, и силен, и слаб, постоянно разколебан, след години на дързост, толкова любезен и приятен с хората, че по-глупавите от тях дори не схващат хапливите му забележки, мъж, с който си струва усилието да провеждаш остроумни разговори, и накрая мъж, който знае кога му е дошло времето за всичко. А, да, освен това лекар. :)

А Никол, тя все едно е изтъкана от съвършенство. Преживяла е толкова много, но е пораснала до там да е достоен опонент в остроумието на мъжа си. И макар до едно време да изглежда така, все едно през целия им съвместен живот е била в сянката му, според мен тя се оказва да е по-силната от двама им накрая.

Интересна ми беше идеята, че чета автобиографичен роман, доколкото това е такъв. Чудех се къде свършват Дик и Никол и къде започват Франсис и Зелда. И ако Дайвърови са малко или много Фицджералдови, що за кураж да покажеш всичките си слабости толкова обективно пред века на джаза! Google може да снабди с материали по темата. Аз именно така стигнах до заключението, че много ми се ще да прочета „Запази ми този валс” – единствения роман за Зелда Фицджералд, смятан за реплика на „Нежна е нощта”.

Рая притежава едно много прелестно руско англоезично издание на книгата, чиято корица е най-прекрасна от всички, които видях из интернет пространството.


А ето и малко от любимите ми цитати (които се оказаха двойно повече от средностатистическото количество на това, което отделям, преди да реша кое да споделя):

„Сега вече намеренията му пропаднаха без да иска,бе получил неделимо съединение, атомите се бяха слели, можеха да бъдат изхвърлени заедно с новата смес, но не и да бъдат изтръгнати от нея, за да заемат старите си места в таблицата на елементите.”

„Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувстваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.”

„Запомни как ме обичаш – беше прошепнала тя. – Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.”

„Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.”

„... а защо никое същество не може да обгърне изцяло друго...”

„Но жените се омъжват за мъжете си с всичките им способности и по-късно те естествено не им правят особено впечатление, макар понякога да си дават вид, че не е така.”

„- Всички вие сте тъй досадни! – отвърна той.
-Но това сме, други няма!...”