Някои книги пътуват. Всъщност повечето книги пътуват, но някои пътуват и след като са станали нечия собственост. И тъй като в последно време ми е трудно да събирам думи в изречения, които ми допадат, така мисля да започна днес. „За кого бие камбаната” на Ърнест Хемингуей пътува много с мен. Много стотици хиляди километри до Италия и обратно. По това време бяхме много близки! Като се прибрахме, малко се поотдалечихме, сесията се опита да застане помежду ни, но успяхме, останахме заедно до края (до нейния край, аз имам още известно време, надявам се).
Отдавна ми се щеше да се запозная с Хемингуей, но все не намирах подходящ момент. Изминалата зима ме наведе на тежки мисли и си казах, че е време да прочета най–сетне „За кого бие камбаната”. Сдобих се със старото червено издание с потъмнели страници и аромат, сред най-прекрасните на света. И към този момент вече прочетено, не зная какво да кажа... всичко за Хемингуей ми се струва казано, дори от самия него. Затова няма да се протягам много, имам 2-3 неща и това е!
Първо – доволна съм! Романът беше всичко, което очаквах. Не бях изненадана или зашеметена, но съм много доволна от прекараното време с него! И както си седях вчера, се сетих защо цялата книга ми е толкова близка и позната. По един особен начин ми напомня за „Под игото” на Вазов, и то онова „Под игото”, което си спомням от лятото между 5. и 6. клас.
„За кого бие камбаната” се чете точно, както е написана. Всичко казано, звучи достоверно, всичко случващо се е съвсем обективно поднесено. Хемингуей няма любими герои, има само група герои, за част от която говори повече, отколкото за другата. Две забележителни черти притежава тази книга; едната е, че действието от всичките 500 страници се развива в 3 дни, другата са вътрешните монолози, които водят героите. В зависимост от това какъв читател сте, това може да ви отблъсне или спечели. На мен това с трите дни ми се стори изумително, знаех че е така преди да прочета книгата, и го помнех през цялото време, но предполагам партизанските емоции ме завладяха твърде много, за да го проумея! Що се отнася до монолозите, можех да мина и без един – два от тях, но като цяло бяха много откровени, човешки.
Имам си обаче три момента от историята на Хемингуей, които са си лично мои, които ме грабваха в една такава особена прегръдка, супер силна – задушава ме, чувам как пукат ребрата ми, но не искам да бъда пусната. Първият е разговорът между Пилар, Мария и Робърт Джордън, който започна за това какво харесва той в момичето и завърши със Републиката и достойнството.
„ - ... Освен че е красива какво още?
- Умна – каза нерешително Робърт Джордън. Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
- Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.”
„ – Комунист ли си?
- Не, аз съм антифашист.
- От колко време?
- Откакто разбрах какво е фашизмът.”
Вторият е, когато Пилар разказва на американеца за Пабло и фашистите по своеобразната пътека на смъртта. Според мен беше изключително силно написано, толкова визуално. В момента, в който го четях, все едно бях Пилар. Едновременно горда и отвратена от това на какво са способни хората.
Третият не е точно момент, но се помества във време. Това са боровите иглички. Когато прочетох последното изречение беше сюрреалистично, все едно се завъртях в спирала, върнах се отново на първата страница и ето ги пак – боровите иглички!!
Аз взех каквото имах за вземане от „За кого бие камбаната” на Хемингуей. Дали за всеки има едно такова място, което го удря с тухла по главата, докато чете и му казва „Човеееек, това е Хемингуей!!” :) Ще се радвам да разбера чели ли сте я, ще я четете ли. Или партизанството е умряла работа?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар