"Сбогом на оръжията", Ърнест Хемингуей

ВНИМАНИЕ! Следва публикация съдържаща негативни настроения и черна субстанция, извадена от дълбините на душата на авторката! Да се чете под родителски контрол, или от читатели с наличие на мнение и правилна оценка за изказано такова. Да не се очаква качествен обзор на класика от 20. век.

Най-сетне приключих със „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. И о, Ърнест! Защо ме измъчи така?? Мислех, че се харесваме. Знае се, че обичам да съм позитивна що се отнася до книгите, които чета, най-малкото защото по това какви книги избирам, съдя за човека, който успявам да бъда. Но Хемингуей ме излъга с тази... и имам да кажа няколко неприятни неща за нея. Но преди това искам да заявя, че „За кого бие камбаната“ за мен е гениална и все още имам вяра в Хемингуей и го харесвам. Освен това изданието на Народна култура от 1979 е прекрасно на външен вид и аромат.

ВНИМАНИЕ! От тук следва критиката ми към велик писател без спирка и цензура. Моля лесно обидчивите да не четат! И тези, на които това е любимата книга!

Близо месец чета по-малко от 300 страници и всеки път се проклинам, че си го причинявам. Честно, имам чувството, че Хемингуей е бил в безпаричен момент и се е решил да напише поръчков розов роман в контекста на война. Исках да повръщам абсолютно всеки път, когато четях диалозите с главната героиня, мис Баркли. Защо съществуваш, мис Баркли?! Да си призная, може би основният ми проблем с книгата беше тя. Въобще не възразявах да чета за група мъже на война. Беше ми интересно, типично Хемингуейско, особено в частта след връщането му на фронта. Но не, 200 от 300 страници трябваше да разказват за най-отвратителната героиня в историята на литературата и абсолютно тъпо прекараното време с нея. Да, бихме могли да предположим, че Хемингуей е виновен – не познава жени, не може да пише жени и т.н. Не зная така ли е. Зная само, че мис Баркли е плоска, безхарактерна, което комбинирано с егоцентризма и‘ (макар да се опитва да го прикрие в „грижи“ за мъжа си) я прави непоносима за четене. И най-лошото е, че зная, че такива жени съществуват в действителност, а това някак си отнема от вината на Хемингуей. Мразя я! Буквално я мразя! Един ден толкова ме ядоса, че разказвах на приятели колко е абсурдна и не в хубавия смисъл. В онзи смисъл на нелепа!

И през цялото време си казвах „Издръж! Сигурно краят ще е драматичен и ще си заслужава.“ Не си заслужаваше!! Как може да пишеш цял роман за най-празната героиня и после да и‘ дадеш адски наситен от драма финал, червени завеси, аплаузи! Не може така. Вместо да се зарадвам, че най-сетне се случва нещо, че събитията следват един или друг ход на съдбата дрън-дрън, символизъм дрън-дрън, аз само се ядосах, че подобни събития ми отнемат правото да мразя отявлено мис Баркли. После се сетих че имам каквито си поискам права!

Съжалявам, че си го причиних и съжалявам, че този път Хемингуей не можа да го направи за мен. Както става ясно не препоръчвам тази книга, хванете каквото и да е друго на Хемингуей според мен!!