Случвало ли ви се е да чувствате, че някой на другия край на света пише само и единствено, за да бъде прочетен от вас?! Мисля, че на всеки читател се е случвало поне веднъж в живота, а ако ви се е случвало повече от един път, значи сте щастлив читател. Аз съм щастлив читател, защото ЗНАЯ, че Мураками пише само за мен.
В любимата ми книжарница „Параграф 22“ ме очакваше едно копие на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, отделено специално за мен, и започнах да го чета още на сфетофара по пътя за вкъщи. Oт първото изречение знаех, че няма да бъда разочарована. Живеех с една идея, една носталгия по любовта си към Мураками, но бях забравила усещането да го чета… като да се потапям в каменен басейн, без тялото ми изобщо да нарушава покоя на водата. Шантава работа. Имаше моменти, в които четях и изведнъж стигах до онзи пасаж, при който трябваше да затворя книгата и да си кажа „Daaamn!“. Обичам да става така!
„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ разказва за момче, което има нулева ясна представа за себе си и което се превръща във възрастен с липса на способност да намери щастие. Ако тази книга ви е представлявала интерес, то със сигурност знаете вече историята за приятелския кръг, цветовете и т.н., така че ще пропусна да я резюмирам. Ако ли пък не, мисля да не ви отнемам от удоволствието книгата да се разсъблича сама пред вас. А и намирам темата за цветовете и липсата им доста преекспонирана. Така че отказвам да надценявам и себе си и да подценявам читателя, като се ровя в смислите на човешкото съществуване.
Цукуру Тадзаки все пак е много универсален герой. Забелязала съм, че годините между края на гимназията и момента, в който човек се обръща и забелязва, че е адекватен възрастен, винаги са особени. Дали защото се запознаваме доста подробно със себе си, или в по-лошия случай отказваме да го направим, има едно ограничено количество от мисли, които непременно минават през мозъчната ни кутия. И Мураками отново блестящо успява да улови част от тах.
Насладата от четенето на новата книга на Мураками е като последната дъждовна събота, прегръдка от жилетка и сутрешно кафе. „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е подходяща за запознанство с писателя. Приласкава, без да се натрапва, само утъпква пътеката. Не бих казала, че е най-добрата му (все пак „Норвежка гора“ и „Хроника на птицата с пружина“ заемат това място за мен). Но пък и нужно ли е, за да и' се наслаждавам максимално. Зная обаче, че разочаровани е имало, може би заради рекламата и заради очакването. Аз мисля, че е достойно попълнение в Мураками-колекцията.
Естествено много съм доволна от новия избор на корици за Мураками, макар да не виждам свят, в който купувам книги, които вече имам, и то в прекрасно здравословно състояние. Но е хубаво да зная, че там някъде има потенциал за красотност. Забелязвам, че не на всеки се харесва премяната на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, но аз я предпочитам пред повечето световни, така че от мен за Colibri – браво!
Щом ги похваля обаче, трябва да съм откровена и да попитам какви, по дяволите, са тези два пръста бяло поле от всяка страна на страницата. И ми се струва, че нещо се е случило с корекцията в началото на книгата. Затворих си очите все пак и до края проблемите май позачезнаха. Но остана едно впечатление като за прибързаност.
И защото мога, ще ви препратя към ревюта, които говорят съдържателно и едва ли са така любовно заслепени. Приятно четене!! :)
"Литературата днес", "Книголандия", "Изумен", "Четецът"
