Все още не съм писала за „Жената жерав“ на Патрик Нес. Това може да има общо с факта, че изкарах първите два месеца на годината без Адската Машина, или пък защото нямам много въодушевление, което да споделя, но много ми се ще да е първото. Много исках да обичам тази книга. Ще разкажа за всички очаквания, които имах към нея, а после за тези, които срещнах.
Когато научих за „Жената Жерав“, все още нямаше вариант, в който да я четем на български, но идеята адски ми беще допаднала, защото ми напомняше за детството. Сега ще се обясня. Патрик Нес се е обвързал с един много красив японски мит, в който накратко един мъж спасява живота на жерав, след което птицата се връща като жена и помага в живота на спасителя си, а после си отива завинаги от него. (митът го има в различни варианти из Интернет, може да се прочете) Като бях малка, бях гледала един филм, на който много плаках, като се замисля, може би е първият филм в живота ми (след „Ариел“, не зная там какво ми беше станало), на който съм плакала. Не помня как се казваше, но ставаше дума за жена-тюлен, която бива взета и отведена от един рибар да живее в рибарската му колиба, но морето винаги и‘ липсва и накрая тя си отива, макар да го обича, защото морето е домът и‘. (така го помня) Този филм е изгорил дупка там където се намират невроните ми за чувстване като дете и затова цял живот преследвам несъзнателно драмата. :) Та този мит ми допадна и нямах търпение да разбера какво е и защо е!
Много кратко време след това „Студио Арт Лайн“ обявиха, че ще издадат тази книга и ме представиха на най-красивата корица, съществувала някога! И тук вече очакванията ми станаха извънземни, което разбира се на никого не помогна. Първо защото я чаках толкова дълго, че се уморих от чакане, второ защото съм отвратителна, когато нещо ми харесва. И най-накрая дойде моментът, в който държах „Жената жерав“ в ръце и вече не издържах.
На живо това произведение на изкуството създаваше буря у мен, която не можех да укротя. Не съм сигурна, че въздухът в гърдите ми влизаше по правилния начин. И изведнъж вече не исках да я чета, исках само да я гледам, да я докосвам. Беше четивен ад! Но от издателството не се въздържаха само с черната корица с хартиения жерав, не! Под нея се намираше най-приказната картина, която след като си прочел книгата е единственото, което има смисъл. (запетайките в изречението са смутени, но се притеснявам да ги умножа) Моите дълбоки благодарности към Стоян Атанасов, за това, което ми причини с работата си!
Какво стана после обаче. Четох я твърде дълго, твърде бавно, с големи паузи. Това някак прецака нещата. Харесах книгата, но не ми е толкова любима, каолкото очаквах. Разбира се, Нес пише много красиво. Нали сме си говорили вече за неащата, които си искал да кажеш, но някой друг го е свършил вместо теб и то стотици пъти по-добре. Митът е изящно инкорпориран в една настояща история с приказен облик. Героите са изключително реални, както ми изглежда. Въобще всичко е прекрасно, но не е изключително. И това му е единственият проблем май. Имам усещането, че трябва да повторя, да си отделя време за „Жената Жерав“ и да и‘ дам, каквото заслужава. Ще го имам предвад!
Няма коментари:
Публикуване на коментар