четвъртък, 31 октомври 2019 г.

"Ема", Джейн Остин


Напоследък все по-трудоемко ми изглежда да подхвана адската машина и да се съсредоточа в писането. От началото на блога винаги съм "композирала" публикациите си на Word, разбира се с шрифт Corier New, защото кой не иска да се чувства като Хемингуей на пишеща машина с уиски в ръце, когато пише каквото и да било всъщност... Но размишлявах по въпроса с писането (може би по повод това, че четох и "Собствена стая" на Улф) и реших, че или трябва да пиша, ако искам това, или да забравя писането завинаги! (драматично...)

И така се роди идеята за ръкописни книгоразмишления. Също и от обстоятелството, че покрай новите технологии и майчинството забравих изкуството на ръкописа, а все пак имам дъщеря, която трябва да науча поне на базисни умения за работа с химикал. А и щом Джейн Остин е успяла да напише шест романа на ръка във всекидневната, защо аз да не мога да списвам блог на тефтерче в кухнята.

И тъй като трябваше да подхвана някоя от всичките книги, които съм прочела и за които не съм писала, мисля си какво по-подходящо от "Ема" на Остин. Ура за плавните преходи.

В гимназията, за мен вече преди хиляди години (или по-конкретно 10), четох "Гордост и предразсъдъци" и се влюбих в Джейн Остин, но от тогава така и не посмях да подхвана никое друго нейно произведение. Мисля, че всичко беше заради непреодолимия страх, който изпитвах от писателите преди ХХ век. Но вече станах голяма жена и започнах да се боря със страховете си. И така дойде ред на "Ема". Подходих леко скептично, заради предположението, че когато десет години те делят от един автор, чувствата ти към него може и да са се променили. Но се оказа, че малката блогърка знае какво харесва и ако е възможно, заобичах Остин дори повече.

Не ми е понятно такова изящно писане при обстоятелства като нейните, а аз дори не познавам особено обстоятелствата и'. За разлика от хиперболизирания драматизъм на Бронте в "Брулени хълмове", Остин изгражда пълнокръвни герои и успява да ги нареди в една напълно осезаема атмосфера, така че да порицае неправдите от обществото и индивида, без да осмива и принизява. Поведението на всяка една от героините и' излиза от рамките на века и порядките. Ема е толкова неприятно истинска, че вместо да отблъсква с предразсъдъци и егоцентричност, ти дава обувките си, влизаш в тях и всичко изглежда оправдано и бързо започваш да съжаляваш горката наивна глупачка. Естествено, никой няма право да се бърка в живота на другите, дори и най-влиятелната личност в Хартфийлд, но Остин успява да ни даде една напълно несъвършена героиня, за която да ни е грижа и да ни накара да се вълнуваме за нейното морално израстване.

Но не само на изследване на характерите можем да се насладим в тази книга, а и на постоянно заплитащи се интриги и живо действие за тези, които не се впечатляват от мудни и отегчителни класики, които са в задължителните списъци за четене. Ще излъжа, ако кажа, че действието не беше предсказуемо, но все пак "Ема" не е трилър и това ни най-малко не повлия на удоволствието от добре написания роман.

Ще ми се да засегна един щекотлив въпрос - е ли Остин еквивалент на ранен чиклит? Моят отговор е следният: когато литературата е била малко и недостъпна за всички (по финансови и образователни причини), не е било нужно тя да бъде разграничавана жанрово с такава ярост. Тя просто се е деляла на добра и лоша литература. В днешно време много хора имат достъп до литература (слава голямата необятна Вселена), но и твърде много имат претенции да дават мнения и квалификации за литературата (включително и аз, така че ще е лицемерно да коментирам редно ли е или не). Нека си представим, че нещо се случи с метафоричната Александрийска библиотека и на света останат само чиклити. Тогава читателите няма да спрат да четат, защото обичат четенето, нали? Не, те просто ще започнат да делят литературата на добра и лоша. И тогава много се надявам Остин да е сред оцелелите екземпляри (между другото и Харди)! :)

Този ми пример идва да покаже, че целият казус е безмислен, когато говорим за талантливо писане. Също така идва да покаже, че имам твърде много надежда, че всички читатели няма да станат писатели, ако метафоричната Александрийска библиотека се затрие. Нали, нали?

Няма коментари:

Публикуване на коментар