"Спутник, моя любов", Харуки Мураками

Последния път с приятели стана дума за влюбването. Предполагам, че когато си на 20 често става дума за това. След предния ми пост е напълно ясно, че съм склонна да се влюбвам в думи. А в сегашния ще имам за цел да направя ясно, че същото се случва и с някои автори. Вече съм напълно влюбена в Мураками и няма връщане назад. Искам да изчета всички негови книги, и ако скоро не преведат нашенци още, ще науча японски, за да чета в оригинал... колко му е... (напълно съзнателно изричам последното изречение, без ни най-малко да му вярвам!! Но поне ще си ги изкупя на английски, колко му е!!) та за Мураками разбрахме – ще си татуирам името му по целия гръб и ще се оженя за него! (нод)

„Спутник моя любов”... аз май трябва да спра да пиша толкова афектирана. Дано при редакцията да се реша да затрия всичко и да намеря по-отривист тон.(не съм се) Тази книга е гениално егоистична. Не ти оставя нищо. Още с първата страница бях поразена, защо по дяволите не съм се сетила аз за това?! Не да го напиша, издам и радвам читателската публика all over the world, ами да си помисля за него, да го обмисля и разсъдя – приказка толкова близка до напрегнатите ми синапси. Става дума за тази линия на повествованието, където се говори за спътниците и самотата. Даже не зная колко да кажа и колко да премълча. Все още диалозите между главния герой и Сумире горят материята, която представлявам и въобще не мога да съм убедена, че има и друг свят, където това е грешно.

"Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи "Спътник", които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания." – след това няма смисъл да се казва каквото и да било. Безсилна съм.

Мъчно ми е, че хората са толкова самотни същества и често изпускат малкото шансове да споделят самотата си. Остават глухи за самоти с вибрации като техните. Мураками пише много за самотата. Може би за това го обожавам толкова. Не говори за нея с неприязън. Познава я и постоянно мени ролите и’.

Харесва ми момичето в телефонната будка. Понякога си мисля, че това бих могла да съм аз. Иска ми се да имам 2 живота едновременно. И в двата обаче да съм цяла. Бих ги водила напълно противоположно. Сега просто двата се борят един с друг и никога няма достатъчно място и емоции за всеки от тях.

И накрая „надежда има ли?”. Надеждата е лъжа. Крепи, радва, сбъдва се понякога(не е това май глаголът... май не се сбъдват надеждите, айде ако се сетите за глагол чакам предложения), но в края на краищата е лъжата на съзнанието, трикът му, с който прилъгва човекът да не изчезне.

P.S.: Чуждите корици са невероятно стилни. Оглеждам сега света как чете Мураками :)

"Четецът", Бернхард Шлинк

Бях готова да пиша за „Четецът” на Бернхард Шлинк, още когато завърших четенето на книгата. Трябваше да потърпя обаче. Много ми се искаше да гледам и филма. Сега, когато го гледах, не съм сигурна кое щеше да е по-добре. Предполагам, че и няма особено значение.

За книгата имам да кажа не много вече, за филма – още пресен в ума ми, като се замисля, също. Мисля, че ми се щеше да говоря за историята. Но вече и това не ме убеждава в правотата си. Уж имало неща, които само можеш да почувстваш. Все пак мисля да вървя по установения вече план (да речем, че обичам да планирам).

Книгата е написана просто. Предполагам малко хора са надарени с възможността да разказват силни, резониращи в черепа истории.... просто. Предимно съобщителни изречения. В някои моменти мислех дори, че някак си не е вложено чувство въобще. Като да е по-скоро изживяна толкова мощно, с всяка фибра на съзнанието, че не е останала ни една емоция за разказа. Всяка дума е спестена. Не мога да си дам сметка защо, но страшно много ми напомни на „Синове и любовници” на Лорънс. Може би само един мъж (и все пак не всеки мъж) би могъл да говори така за нещата – случили се, от дистанция.

Филмът на свой ред е прекрасен. Всеки важен момент присъства и в същото време липсва. Ако исках да направя филм от тази книга, най-вероятно щеше да изглежда точно така. Чудех се дали мога да определя кой от двата формата ми харесва повече, но общо взето всеки живее свой собствен живот. Прочела съм една книга, после съм гледала един филм, в двете става дума за едни и същи хора и места, но нямат нищо общо едновременно. Изобщо не разбирам как се получи така.

Мислех си за четенето. Понякога се чувствам неловко, когато пиша за него. Понякога съм виновна пред себе си, че така разхищавам в думи нещо толкова интимно. След което продължавам да го правя. Може би търся обяснение или оправдание. Може би като човек ми е вродено да се оправдавам защо ми харесва това или онова. Забележете – всеки го прави....

В коментарите под някое от ревютата на примерна книга из интернет една жена беше казала, че дъщеря и’ с приятеля си си четели на глас съответната книга, за да не губят време да си я разменят и да я прочетат заедно. Помислих си, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала да се случва между двама души. Обичам да слушам някой да чете, обичам, когато пасаж ми хареса да го препрочитам, чета изречения на глас, просто защото ми харесва как мисълта тече и звучи между две точки.

Мисля си още, че когато красиви неща се случват дори само за минути покрай хората, то е защото в някаква паралелна вселена някой пише за тези случки и някой ги чете. Дежавутата също са на този принцип – вятърът носи думите отдалеч, а мозъкът ги навързва в картини, секунди от налепени една до друга снимки.

И никак даже не ще спомена любовта и това как няколко месеца от живота на човек се превръщат в негова единствена движеща и спираща сила. Не са ми понятни силите на хората, предполагам. И не ще кажа нищо за лагерите и нацистите.
За мен и тази книга, и филмът започваха и завършваха с четенето. Тяхното и моето.

P.S.: снимка просто така, на терасата в 3 през нощта, защото по - добра не бих могла, примерно....

"Приятели мои", Людмил Станев

Този път ще вкарам малко разнообразие и ще спомена, че имах близки срещи от третия вид (макар изразът да ми дойде леко, у мен назрява дълбок размисъл кой е първият и кой - вторият вид... и в този ред на мисли кой е третият вид срещи.. може би трябва да гледам филма)* с Людмил Станев – автор на "Приятели мои". Свърших книгата миналата седмица, но ми се щеше да мине тази лекция... по-скоро литературно четене, за да мога да съчетая впечатленията си в едно.

Да, обаче впечатленията ми са някак еднопосочни и ще попиша първо за книгата. Притежава семейна предистория, която за сега мисля да огранича в дискретие. Та в крайна сметка от вуйчо, през мама, сборникът „Приятели мои” стигна и до мен. За писането - от това, което забелязах, изглежда че авторът, и той като мен, е любител на думичките, само че любовта ни малко по–различно дава гласност сама за себе си. Историите звучат толкова реални, че като изобщо да не са. А героите толкова абсурдни, че като изобщо да не са. Разбира се, имам си няколко любими разказа, всички от тях тъжни, всъщност. „Цвички” е култов заради самата си ... академична насоченост! Но най-любимото ми изречение е: „Как си, и твоите очи са тъжното фламенко. Люси е Мишел, Мишел е Люси.” (2 изречения на практика). Не зная причината. Сякаш високочестотно инпулсно вълново ми влияе върху мозъчната кора. Та така де. Изчетох и стана сряда.

В сряда очаквах по-дискусионно ниво на срещата с Людмил Станев. Но и това да чуеш разказите, които си прочел току що, прочетени от самия автор, си е преживяване. Чух и неща, които не съм чела, което ме навежда на мисълта, че ще бъде купено ново сборнично издане след време. Не съм убедена дали се забелязва натрапчивото ми заместване на думата „писател” с думата „автор”. Предпочитания на самия Л. Станев. Получих много подробно и въодушевено обяснение на етимологията на предпочитаната дума и разбрах основите на избора. За повече информация, допитване до латински език(доколкото си спомням). И така много приятно си прекарах. Накрая поисках да се запозная и се запознах!

Хората са странна комбинация от продукти на природата и думите, съшити в тях. Жалко, че не всеки намира това за впечатляващо!

* реших да изнеса продължението на размислите си в звездичка, защото за миг си помислих, че скобите ще се пречупят под тежестта на толкова много необвързани с потока на основното изречение думи. А в никой случай не бива да се възползваме така от един от най - полезните в живота видове пунктуация. Та мислех си, може първият вид да са срещи с животни, вторият - с хора и третият - с творци. като на всичкото отгоре всеки от тези видове срещи са с хуманоидни представители... ако ми се следи мисълта. породи хуманоиди... охх май много се отклоних....

P.S.: бъгави кавички - за по-внимателните подарък :)

"Тромпет", Джаки Кей

Стоях в Параграф 22 (любимата си книжарница) 40 минути, докато си избера книга. Имах 3-4 книги предвид от предишни мои посещения, но в онзи момент не исках никоя от тях. Накрая грабнах „Тромпет” на Джаки Кей. Нищо не знаех нито за историята, нито за автора. За да съм искрена, влюбих се от пръв поглед(хипотетично, защото сме съвсем наясно за абсурда на подобно съчетание) в корицата. Ще ми се да си вярвам, че разбирам от книжно оформление и да гледам на себе си като на естет, но тъй като все пак живея със себе си, съм наясно, че доста често се заблуждавам за... нещата. Сега, когато завърших книгата, не ми се щеше първо да започвам да пиша за начина, по който изглежда, но ще се примиря с чувствата, които назряха в мен. Цветовете, усещането от допира на корицата, номера на страничките, които тичат като детски пръстчета по пистоните. Всичко, дори шрифтът носи настроението! Издателство Алтера ми донесоха голямо удоволствие от притежанието на тази книга.

На всеки, с когото говорех за книги, казвах едно и също, когато бивах попитана за какво става дума в „Тромпет”. Звучеше нещо от типа на – известен тромпетист умира и в книгата се говори за преживяванията на хората около него във връзка с тази смърт, като при това има една тайна, която се разбулва. В общи линии много се притеснявах да не спойлна разказа. Случва ми се по – често, отколкото може да си представи човек.
Сега обаче горните думи ми се струват пълен бълвоч(какъвто и очевидно са), един сбит преразказ на бълвоча, който изричах на практика. В романа на Джаки Кей всъщност става дума за бащи и джаз, за любов и комплекси за малоценност. Онзи ден докато се прибирах към къщи, си мислех за това, как цял живот строиш лъжи, които те правят щастлив. Самият живот е една дебела лъжа. Това не значи, че е грешен, мисля. Според мен показва само колко други варианти и пътища има и когато избереш един от тях, той несъмнено е лъжа спрямо останалите. Понякога се страхувам, че с всичко, което казвам, отричам себе си. Когато правиш нещо със страст и себеотдаване, само тогава си струва и само това си ти – цалият роман ти татуира в ума такова мислене.

Имам какво да кажа и що се отнася до начина, по който е написана книгата. Различните глави са така разказани все едно ги слушаш от самия герой. Джаки Кей е сменяла стиловете във всяка глава и в същото време книгата не звучи разпокъсано, а като едно цяло. При това, имам дори любими глави – тази, написана от името на Джос Муди, тази за неделните сутрини, също тази от името на Биг Ред и тази с почерците и мълчанието...
И музиката! Когато се говори за джаз, все едно в ушите ми звучи джаз. В главата си виждам музикантите, костюмите, клубовете, дори зная песните и щракам с пръсти в такт, затварям очи, въртя се леко и поклащам глава по вълната на мелодията.

Замислям се защо обичаме хората, които обичаме, защо приличаме на хората, които сме. Струва си, предполагам така наистина оценяваш всяко малко нещо, което е част от голямата картина.

„Един последен джем сешън. На мъртвите тела.”

„... изглеждаше истински и неистински – фантазия на самия себе си. Всички джазмени са фантазии на самите себе си.”

„А когато никой не те познава, как да бъдеш себе си? Едит може да бъде различен човек всеки ден и най – вероятно никой няма да го забележи.”

София Филм Фест във Варна

Хип хип ура за още 3 фестивални дни в „културния ми живот”. Тъй като вече имам установена форма за изгледа на подобен тип пост, мисля да се придържам към нея.

София Филм Фест гостува във Варна от 16. до 20. март като аз успях да отделя средства, време и енергия за 4 от филмите. По невероятно стечение на обстоятелствата останах повече от очарована от всеки от тях, въпреки че бяха крайно различни един от друг. Бях в прекрасната компания на Рая на 75% от филмите, като освен нея споделих един филм с Пенев и един със Славена. (макар това да не би било важно за незапознатия читател, внася пълнота в повествованието, а също и задоволство в душата на повествователя...)

„Ако искам да свиря, аз свиря”
Първият филм, който си избрахме да гледаме, беше от съседска Румъния (а сега разбирам и Швеция, несъседска доколкото съм наясно с географията). Много бях впечатлена от факта, че актьорският състав е представен изцяло от криминално проявени. Това само по себе си много наклони везните в полза на филма. Гледаш и не вярваш. Много силна игра на главния герой. Дори само стискането на челюстта му беше мой малък връх в актьорската игра, на която съм била свидетел. Нямам думи колко красиви бяха мълчаливите сцени. Дори си имам едина любима с масата и двата стола и те свити в ъгъла (за тези, които са гледали филма или имат намерение). Определено препоръчвам – има позиция, изказана още в заглавието, има история и има нулево холивудско излъчване, което някак си прави филма прекрасен. И аз обичам кафе!

„Лора от сутрин до вечер”
Българският представител във феста беше изненадващо удивителен. Спечели ме още от първите кадри. Освен това разказът не ме остави до последно. Много интересен! Забавен и приказен някак си са го направили. :) Силвето официално печели награда за поддържаща роля в представите ми за награди... Само чаках кога ще се появи. Марио изобщо даже няма да го коментирам ;) Може би имам около 1 миниатюрно недоволство, но пък на фона на прекрасния резултат мисля, че е напълно излишно споменаването му. Изключително много ми хареса цялата постройка на филма, комикс мотивите са върха!

„Бютифул”
... тук нямам много за казване. Филмът е тежък, но си заслужава. Рамката според мен е много впечатляваща, както и мотивът с пеперудите (както ми се сториха). Вярно, че може би името Хавиер Бардем привлича зрители в залата, но за да съм искрена има защо. Гледала съм го в няколко филма, коя от коя роля по – различна. Предполагам многопластов е думата, която търся... многопластов актьор.

„Дневници от имението”
Последният филм от моето фестивално преживяване беше... впечатляващ. Впечатлих се от буквално всичко. Като започнем от това, че става дума за истинска история, минем през Полл (имението и всичко, което представлява) и началния кадър с виолончелото и да речем свършим с репликата „Тя е Наполеон!” Красив до мозъка на костите филм.

И така изчерпих, което имах за казване по въпроса май... определено препоръчвам всеки от филмите. Освен това, когато „Лора от сутрин до вечер” е по кината във вашия град, купете си билет и подкрепете българското кино.

Вашият кореспондет от Варна – Станислава Войчева :) (оххх, още нещо, което винаги съм искала да кажа!!)

P.S.: Можеше другия март да го постна този пост... никакъв кореспондент не съм. Да си имам мудността...

"Пилето", Уилям Уортън

Най – сетне след повече от месец успях да завърша „Пилето” на Уилям Уортън. Не съм много горда, но затова пък съм доволна. Краят дойде точно на мястото си. И айде подхванах я от краката за главата... така не може! Ще започна отначало.
Веднъж си говорим с татко и той ме пита дали съм гледала „Пилето”, аз съответно не бях, той ми каза, че и книгата е хубава и... тадааа... като я видях в книжарницата, нямах много съмнения, дали да я имам.

Бих си позволила да кажа, че „Пилето” е мъжка книга. Не като да е предназначена за мъже. Усеща се една типично мъжка тъга – стерилна, не разлигавена и провлачена, изместваща здравия разум, но потискаща лудостта.... Все едно знаеш, че не си същият, но се опитваш да играеш същия, защото не искаш да бъдеш друг. Според мен Пилето иска да е птица, не защото му се лети. Иска да е птица, защото не харесва хората. Не понася факта, че гравитацията ги държи заковани за земята.

Съвсем нечудващо книгата ми натресе доста познания за поведението на птиците. Но някак си нямах много против. Предполагам нямах и много избор. Но определено ми беше интересно да видя птичия поглед за циклите на живота.

През 84-та (странно съвпадение...) направили филм и този филм е тоооолкова добър! Когато чета книга, по която зная, че има филм, почти винаги гледам филма веднага след прочита. Минусът в тази моя причудлива привичка е, че през цялото време си мисля какво точно не съвпада с книгата, до най – малките детайли, които си спомням. Плюсът обаче е, че мога да оценя филма с емоцията на книгата. Например когато Пилето вижда познатите неща с погледа на птичка в съня си. Едва ли някой, който не е чел книгата, би усетил това със същото вълнение! И Краят на филма е повече от велико ушит, гениално хрумнат!! Горещо препоръчвам.

И като бозайник от женски пол от вида Човеци, няма как да не спомена факта, че и Матю Моудин, и Никълъс Кейдж(никога не съм го харесвала между другото) изглеждат ааадски добре и играят точно както в представите ми за Пилето и Ал.
Бих била готова да кажа, че най – после се натъкнах на книга, при която филмът е по – добър. Но няма да го кажа. Това, което даде много на книгата според мен, бяха сцените от войната. Другият вариант е да съм ги чела по късни доби снощи и да са ми се сторили по – важни и силни, отколкото всъщност са! .... и в такъв случай филмът наистина да е по – добър! :)

Отправям малка критичка към изданието все пак! Моля, като пускате нещо за издаване проверявайте текста. Знам ли, може би поне едно момче за всичко да чете и да корегира 12 000 ви печатни грешки!! Защото щом подразниха мен, която е доста толерантна към случайни недъгавости на печата, представям си какъв кошмар би било четенето за някой перфекционист в това отношение...

"Има птичи пътища,
а дири по небето няма.
Нещо е живяло, отминало,
оставяйки ни нещо."

Моето призвание е спускане с лопатка.

Напоследък все едни такива си ги мисля - колко е малък човекът. И често колко незначителни са нещата, които върши. Завчера (никога не я ползвам тази дума, а тя колко удар има!) татко ми намери призванието. Моето призвание е спускане с лопатка.
Никога не съм се спускала с лопатка. Но ако имах лопатка и склон, щях! Забравила съм да върша дребни неща... и не, че те биха направили разликата, от която има нужда светът, но някак си май са важни за потока на историята. Натикала съм се в едно грозно монотонничене и добре, че има хора... иначе сигурно щях.... да остарея!!
Посадихме си леща в памук – специална рецепта на сестра ми! Нещо като боба, който сте отглеждали по природознание в училище, ама по – хубаво!
А по света измират хора. Разни глупаци се избиват за умряла свобода(и в никакъв случай не казвам, че не подкрепям каузата), а земята избива просто като за спорта... и сме малки! Живеем средно около 60 години, с повече късмет имаме представа какво сме правили в около 40 от тях. А ако случайно имаме талант и смелост някъде през около 20 от тях правим нещо, което наистина си струва...
Но аз отглеждам леща в чинийка от чийзкейк! ...Знаете ли кой има адски пълноценна работа!? Хората, които правят чийзкейк! Сигурна съм, че дори и не подозират колко силно повлиява на съществуването на човек малко боровинково сладко!
Защото всяка сутрин докато си пия кафето и се обличам се надявам точно днес да е денят с лопатка и склон... само склонове - и подскачам – „Та-рам па-джик, та-рам па-джик, сламена шапка и дървен чепик”... идеята е, че всеки иска да спаси света, а светът няма нужда от спасяване всъщност!

А исках само да кажа: очаквайте скоро София Филм Фест коментар и поглед върху "хрониките на една пренебрегвана книга". Без да искам се случва този пост! Няма вече!

И ако много съм се клиширнала, то е, защото не чета достатъчно!!