Та рекох си, да взема да поговоря малко за нея, не за да агитирам, но за да обоснова избора си и да поговоря за поредното нещо, от което не разбирам никак. Много приключенско ми се струва.
Категорията, за която става дума е „Най-добра корица”, книгата е „Непорочните самоубийства”, а художникът е Райчо Станев. Нямаше как да не забележа, че и други негови корици бяха предложени и гласувани на първи кръг и лично аз съм щастлива, че поне една от тях мина напред. Странно е да говоря толкова глобално за кориците, които са дело на Райчо Станев, тъй като от книгите съм чела само „Непорочните самоубийства”, но мисля, че тя е добър пример за усета му. Името му ми бе непознато до скоро, докато не се позаинтересувах от работата му, после забелязах почерка и разбрах, че всяка една книга, която съм поискала да купя още като съм я погледнала, е била негово дело. И за мен дори това е достатъчна причина да кажа, че трябва да му се обърне внимание. Има стил, който не те оставя да подминеш книгите, а напротив кара те да ги искаш повече.
Но не! Оказа се че това не стига. Не зная каква е традицията залегнала в книжното оформление, какви са методите на работата на художниците, защо са предпочитани едни или други цветове, образи и сенки, шрифтове, но според мен една корица е добра, когато затваряйки книгата, можеш да си кажеш: „Да, художникът е колега-читател.” В работата му можеш да доловиш коя струна у него е докоснала книгата, над кое са поседнали размишленията му. Що се отнася до „Непорочните самоубийства”, за всеки прочел книгата, но и дори за тези, които само са разгърнали и зачели първата страница е ясно, че сестрите Лисбън се самоубиват, самоубиват се така, че да го усетиш в червата. Така голямото розово петно, пълно с бактерии, петнисти и космати гадинки обърква, но и мотивира – за четене, за анализ на четенето само по себе си и на прочитаното. Но стигне ли човек до края на книгата, няма как да не заобича тази корица. Защото тя, за разлика от всички думи, с един единствен образ ни дава равносметка – бродим в болен свят, и едни, като сестрите Лисбън, са сенчести пророчици на розовият му упадък, а други се борят с него, вкопчили се за косите на зеленото. Идеите за борбата и примирението, и дори за примирението като форма на борба в някои случаи, винаги ме е вълнувала, поради което твърде е възможно интерпретацията ми да изниква от там. Но дори така да е, щом една корица успява да ме провокира така, то определено е една добра корица, а може би и „най-добрата корица”.
Ако думите ми звучат убедително, призовавам за гласуване. В случай, че са неубедителни, призовавам за гласуване ениуей! :) има още 8 категории, които ще се зарадват на обмислени и развълнувани гласове и една бонус категория „Най-добро книжно ревю”, в която всеки може да даде предложение за пост, които му се е харесал тук и там из книжните блогове. Ако сте пропуснали да се чувствате отговорни или с мнение, сега е момента! :)
