"Ние според мансардата", Иван Ланджев

Загорих си лука! Може да звучи битово, но за мен е от онези ежедневни стихове, които се носят между стените на апартамента, провират се в косите докато спиш и ти носят доволство, че думите си принадлежат по най-правилния начин, когато минават пред очите в дома си между две корици. Четях, а той загаряше и днес бих казала „...критикът в мен не спря да ръкопляска.“

Аз не чета поезия, така че мнението ми едва ли означава нещо, но имам три стихосбирки в личната си книжна колекция и две от тях са на Иван Ланджев. В поезията му има истории, по-истински от кафето сутрин и от преждевременното заспиване над книгата вечер. Четейки, без да исках се усмихвах постоянно, с онази усмивка, полу-сантиментална, полу-саможива, която казва „била съм там, това съм го видяла“.

Обичам „Ние според мансардата“, заради всичко, което представлява, но най-вече защото я чувствам близка, лична и въпреки това нова и увлекателна всеки път. И само се надявам дано не и‘ омръзна, че да си отиде от мен...

Имах удоволствието да присъствам на представянето на стихосбирката във Варна по време на Алеята на книгата тази година. И основното, което ми се ще да отбележа е, че да чуеш автора сам да чете стиховете си е цяла нова вселена. То може да е, защото обичам да ми четат, или пък защото всеки прочит дава друг живот на думите, но поезията трябва да се слуша, да се случва според мен.

Та така ми се случи и Ланджев, и неговата „Ние според мансардата“.

Не ще кажа нищо за корицата, освен Люба Халева. <3

Не ще говоря и за структурата на стихосбирката, защото откриването и интерпретирането и‘ ми доставиха допълнително четивно удоволствие, което не бих откраднала от никого.

Общо взето нищо няма да кажа, освен че си имам нова любима книжна емоция.

"Синдер" (Книга първа от "Лунните хроники"), Мариса Мейър

Никой не е защитен от едни или други четива, особено ако си ги причини сам!

Срам ме е да си призная, но преди няколко дни се зарибих по тийнейджърска поредица, междупланетарна (по-скоро Земно-Лунна) фантастика от преразказани класически приказки или с 2 думи „Лунните хроники“. Което е интересно, защото аз не обичам поредици и затова не ги започвам, как си го позволих, нямам идея, но сега само чакам да се сдобия с втора и трета част, и после ще трябва да чакам и четвърта и пета да излязат май, и въобще защо?!
Но такова е положението.

За „Лунните хроники“ на Мариса Мейър съм чувала доста неща. След което видях, че „Егмонт“ ги издава и на български и на всичкото отгоре статуса им в Goodreads е повече от 4 звезди. Но всичко това нямаше да е от голямо значение, ако не бях си купила тази първа част – „Синдер“.

И когато най-сетне се реших да я похвана, стана забавно. Започва доста сладникаво и очевидно. И чета и се чудя защо това лято така ми се четат детски книги. Обаче изведнъж бях оплетена. Мисля, че най-големият позитив на книгата е идеята на авторката за трактовка на класически приказни герои. Сякаш един от мотивите ми да продължа беше, за да видя как ще да го е измислила пък това.

В първата част - „Синдер“, главната героиня е механик киборг с първообраз Пепеляшка и е толкова яко!! (това е изречение, което никога не бих очаквала да напиша) Живее в Нов Пекин след Четвъртата Световна Война и изведнъж започват да и’ се случват житейски поврати, след като Императорът инкогнито и’ носи андроид за поправка. За сюжета няма да кажа повече, за да не спойлна, макар че намерих по-едрите събития за предсказуеми. Това обаче никак не намали удоволствието ми, когато ги виждах да се случват. Единия път откровено изпищях! (не силно, нито от изненада, а с малък писък на доволство)

Отдавна не се бях толкова забавлявала със собственото си сюжетно ангажиране. Спомних си емоцията от това да четеш, защото си завладян от историята. От едно известно време насам предпочитам да чета книги, заради начина, по който са написани, заради развитието на героите, заради интерес към даден похват на писане. Чета за да се търся, понякога да се намирам. Но отдавна не бях чела чисто и просто, за да ми е развлекателно.

Освен това намирам за ползотворно и градивно да има подобен тип фантастична поредица с предимно женски герои, които са badass и участват пряко в благоденствието на света. Тъй като това не е жанра, в който се подвизавам често, а особено в последните години, признавам, че може да не е новост, но за мен определено е!

Ако трябва да опиша най-ясно емоцията, която получих от четенето на „Синдер“, е все едно четях комикс, но сама рисувах картинките. И тъй като отдавна не съм чела комикс, душата ми се изпълни по онзи комиксов, нърдово-героичен начин.

Не зная как ще продължи поредицата, но съм чувала, че става по-добра. Така че нямам търпение. Освен това ми се ще да отбележа, че „Егмонт“ отново са събрали едно много физически приятно за четене издание, за което благодаря!

Ако това лято ви се чете нещо леко, бързо, приключенско, с по-скоро момичешка насоченост, това е! Аз съм се качила на влакчето вече! :)

"Дивата природа", Белослава Димитрова

*декорация от Християна Войчева

Нали все разправям как нищо не вдявам от поезия и затова отбягвам да говоря за нея. Ми да де, ама понякога искам да имам поетично мнение, все пак и аз като всяка 14 годишна съм писала „стихове“.

Ако сте читател и сте българин, е невъзможно да не сте чували за издателство Deja Book – рожба на Христо Блажев и Благой Иванов. Ако не сте, може би живеете под камък, в пещера, или поне в необитавано погранично или планинско село, определено сте без интернет и тогава нямам идея как четете този блог, а още по малко как запълвате половината от времето си. Та от Deja Book вече имат 4 заглавия, 3 от които на български автори - усетете приключенския дух! Всичко е чудесно, а аз тъкмо решавам да чета поезия!

Защо ли обаче „Дивата природа“ на Белослава Димитрова е книгата, за която най-малко чух?! Аз сега ще се погрижа! ;)

Нека започнем, както си му е реда, с корицата – ВИЖТЕ ТАЗИ КОРИЦА!!!! Кой я е правил?! Стоян Атанасов с фрагмент от рисунка на Ф. Х. Гос. Стояне, искам корицата ти на плакат за всяка моя стая някога, за кухнята на бъдещия ми дом със сигурност! (моля за извинение за фамилианиченето, когато се развълнувам, така правя)

Сега поезията. Идеята на Белослава Димитрова много ми допадна още като чух за нея. Словосъчетанието „концептуална стихосбирка“ беше неизменна част от всяка статия из Интернет и макар да знаех какво означава, исках да видя концепцията впрегната в действие. Еволюцията е от моята група теми на вълнение, особено с оглед факта, че когато не чета книги, изучавам последното стъпало на антропогенезата. От тук нататък всеки с трактовката си. Това и‘ е хубаво на поезията, че може да те побърка от разнообразни прочити.

Естествено, в никой случай нямам амбиции да съм разбрала посланието на авторката, но определено стихосбирката и‘ ще се препрочита, и в някой от прочитите току виж съм попаднала на нейния. Обичам да се лутам!

Любими в началото са ми „Косатка“, „Влечуго“ и „Павиан“ заради мои си подбуди! Сигурна съм, че ще се променят, че следващия път ще са различни. Кои са вашите любими?!

"Още по-голямото приключение на малкото таласъмче", Никола Райков

Спомняте ли си „Голямото приключение на малкото таласъмче“ от миналото лято?! Беше супер готино и супер приключенско! Е, този юли държа в ръцете си „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“ и е по-супер готино и по-супер приключенско.

Статусът ми на не-4-годишна и не-майка е далеч от промяната, но пък съм толкова здраво вклинена между двете таргетни групи, че сама представлявам трета. Всичко, което харесвам в писането на Никола Райков от първата част на приключението, го има и тук, но е повече. Съвсем откровено съм се смяла с глас. Не зная какво говори това за мен, но мисля, че говори, че съм супер яка!! Благодаря!

В „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“ се срещаме с много порасналото таласъмче една седмица след предишното му приключение и мисля, че тук е моментът да спомена колко гениално по детски е представена концепцията за време в книжката, защото само някой, който току що е преживял приключение, може да оцени колко дълго време е една безприключенска седмица.

Ако трябва да посоча основна разлика между първата и втората книжка, тя би била в постигнатите цели. „Голямото приключение...“ имаше някак по-възпитателна роля, занимаваше се с добро и лошо, правилно и неправилно, без разбира се да назидава. „Още по-голямото приключение...“ намирам за по-обучителна. Все едно таласъмчето, също както всяко дете, е преминало във възрастта, в която „защо“ е най-любимата въпросителна думичка.

Главният ни герой още в първа глава губи дома си заради есенни наводнения и тръгва да си търси нов. И така получава възможността да обиколи света, да се срещне с различни животни със странни професии и занимания, да не говорим за локациите им.

- Извинете, Вие от коя локация сте мигрирали?
- Не сме миг, миг, ...гримирали, а долетяхме – обясни му Таласъмчо.
- Да, и не от локация, а от вкъщи – дообясни му щъркелът.

Да, камилата съвсем очаквано ми е сред любимците, защото носи очила. Абсолютно предсказуема съм станала.

Та така, приключенствам си с тази книга-игра ежедневно! Даже онази вечер прочетохме една приказка със сестра ми. И тя не е на 4, по-скоро на 16, и се забавлявахме плътно около полунощ. :) Останаха ми още няколко недовършени края, но си ги пестя, защото в мрачните дни на страховито настъпващата зрелост ще има остра нужда от таласъмски приключения!!

И ако аз не мога да ви убедя, че това е върховна детска книга, може би „Националното отличие за НАЙ-ДОБЪР ДЕТСКИ ФАНТАСТ ЗА 2013 - 2014 г.“, присъдено на Никола Райков, може да направи нещо за вас, но хлапетата и барабар Станислава с тях, са фенове отдавна. ;)

Ето тук за всичко: prikazka-igra.com

P.S.: Моля, нека се отбележи колко съм отдадена в сгъването на вестник за моряшки приключения!! :))

"Червеният знак на храбростта", Стивън Крейн

Най-обичам да обменям книжни впечатления с приятели. След като прочетох „Сбогом на оръжията“, с Криси-Крис си говорихме за военната литература и за впечатленията ни от едни и други заглавия в раздел модерна класика. На другия ден той ми носи малко червено книжле, стотина страници и аз съм готова за четене.

„Червеният знак на храбростта“ на Стивън Крейн е личният разказ на едно момче, оказало се на война. В книгата става дума за гражданската война в Америка, но без самите политически или морални обстоятелства да съществуват на практика в разказа. Един вид можеше да е коя да е друга война, напълно съм сигурна. Събитията и бойното поле са описани толкова пулсиращо, че все едно бях част от полка (макар че както знаем, ако бях, щях да съм първата загинала и ариведерчи на останалите 100 от 130 страници). Можех да докосна падналите в битката, да ги видя как предсмъртно се гърчат, а после изведнъж да се изгубя в пушечен дим. А още по-впечатляващото е, че авторът дори не е стъпвал на боийното поле, не само – дори не е бил роден!!

Главният персонаж – Младокът остро напомня на Хамлет, попаднал в друго време. Въпросът „Да бъдеш или не“, псевдогероизмът, превръщането на момчето в мъж са теми, които ме бяха сграбчили дори когато не четях книгата, или похващах други. Вътрешната борба на героя на моменти ме изнервяше заради страх и нерешителност, но после ми напомняше, че никой не иска да умре, особено от плоска храброст, без идеалите на идеята, в която се е вкопчил.

За прочелите книгата, най-любимият ми момент е в горския храм – приседналият войник и мравките. Буквални тръпки, не само фиктивни пробягаха по кожата ми. А какво по-хубаво от това книга да те кара да изпитваш реални фезически усещания.

Скоро попаднах на няколко коментара, които ме наведоха на мисълта, че това е една от онези мразени книги в САЩ, защото се преподава и свръханализира в неадекватна възраст. Затова ми бе много интересно как бих подходила, четейки извън средата. Беше забавно с това на ум.

Криси-Крис ми даде да прочета няколко стихотворения от Стивън Крейн, които ми се сториха страхотни, макар да не съм много по поезията. Така че може да посегна скоро и към тях. Има вариант да съм много впечатлена, така че отварям вратите в тая посока. Ето пример за да се облегна на него наесен. :)

"Прах от нозете", Николай Янков и Елена Щерева

„Прах от нозете“ на Елена Щерева и Николай Янков ме заинтригува бързо. Харесвам млади инициативни хора, които държат прозорците на къщата си за ум отворени. А от това, което научих за тях, ми се сториха точно такива. Нямах търпение да прочета разказите, които са събрали в кокетното оранжево сборниче.

И докато съм на кокетна вълна, нека само за момент отбележа колко прекрасно изглежда тази книга. Мисля, че имам нова любов, майсторяща корици, в лицето на Люба Халева, защото съм си избрала още 2-3 книжки и по прекрасно стечение на книжни бизнес и любителски обстоятелства изглеждат страхотно, и какво се оказва, Люба Халева е майсторът!! :)

Да се върна отново на „Прах от нозете“. В сборника има 9 разказа с имена на цветове. Останах крайно изненадана как цвета на разказа идеално съвпадна с чувствата, които той оставяше в мен. Все едно гледах случващото се през модерните филтри, с които снимат the kids these days. Съвсем по индийски двамата българи ми разказаха едни универсални истории. Защото си мисля, че ако извадим индийските имена и някой и друг религиозен мотив, хората по страниците можеха да са всеки от нас.

Определено намирам този сборник за лятно четиво. Има разкази за меланхолията с кафето сутрин или за прохладния сумрак вечер, има истории за плажа (ако това са вкусове, които залягат в лятното ви ежедневие). Богатство от аромати, вкусове, история, религия. Най-много ми хареса зеленият мечешки разказ. Определено беше много мой тип, седна си спокойно където му е мястото у мен! А намерих края на виолетовия за изненадващ и трогателен.

Изводите от палитрата не бяха изцяло в моята философия, но ми беше интересно да гледам сблъсъка на два свята, който върви из книгата. Сигурна съм обаче, че доста хора ще намерят истини по вкуса си. Мисля, че можеше и без „Писмото към читателя“ накрая, защото последният бял разказ беше много красив сам по себе си. От друга страна намирам за приятно, когато авторът иска да ти каже още нещо от сбе си, със себе си.

Общо взето това е един чудесен сборник от двама много вдъхновяващи ме, който достойно продължава подетото начинание „Това лято ми се четат разкази!“.

Предлагам да посетите и блога на Николай и Елена: elenikindia.blogspot.com

"Моята орис", Паринуш Сании

Много обичам да чета през лятото. Има една такава магия, която се случва с всяка похваната книга – все едно думите и‘ ми действат по-силно. През последната седмица бях завладяна от „Моята орис“ на Паринуш Сании, така както въобще не очаквах. Известно е, че поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“ си има ценно място във въображаемата ми библиотека, но корицата на Люба Халева много допринесе за желанието ми да прочета тази книга. После научих, че преводът е направо от персийски, което за мен си е висш пилотаж на Людмила Янева. Но какво ли разбирам аз от корици и преводи!

Който ме познава, знае, че със съдбата не сме в добри отношения. Един вид аз не вярвам, че съществува, тя се прави, че не ме забелязва и така поддържаме един пасивно-агресивен мир по между си. Но виж, колко омагьосана бях от съдбата на Масуме, героинята, чийто живот проследява книгата от ученическите и‘ години, до онази приятна улегнала възраст, в която всеки се надява, че постигнал нещо в живота си. В този роман постоянно нещо се случва и е за хиляди неща. Тъкмо си помислиш, че става дума за културата и традициите на място, което едва ли някога ще посетиш и ето, че вече си говорим за хард-кор комунизъм. Но преди всичко мисля, че тази книга беше за децата. Най-истински се разкъсваше сърцето ми когато виждах през какви удари минават децата на Масуме и как типично по детски с гордост и плам се справят, и колко малко им е нужно, за да са щастливи. Но то е може би защото много обичам деца и защото смятам, че те са най-мощната популация от хора.

В началото романът може да се стори малко мелодраматичен и сапунлив, но всеки, който е бил 16 годишно момиче, знае за какво става дума. Носталгията по училищните години никога не си отива напълно. По-интерестното е как е построена „Моята орис“ – с житейското израстване на героинята се променя някак и начина на повествованието, наивитетът се сменя с надежда, а после с разум, с борба и улегналост, гласът на разказа е друг. Хареса ми как цялата книга се развива в политическите промени на Иран, но макар толерантна и активна, нашето момиче не се подлъгва по чужди идеологии и не предава себе си, независимо дали е на пиадестал или в немилост.

Феминизмът напоследък е много модерен, но ми се ще да избягам от половото разделение, защото вярвам, че свободата е за всеки. Затова ще съм повърхностна и ще кажа, че намирах Хамид за много секси, по онзи Хемингуейски начин.

Най-силният момент за мен бе, когато Шахрзад беше отседнала в дома на Масуме и най-вече когато трябваше да се раздели с детето, което бе обикнала за кратко време, тогава със сигурност чух сърдечно мускулно влакно да се откъсва в гърдите ми.

И завършам с една част от стихотворение на Форуг Фаррохзад от книгата, което адски много ми хареса и вярвам, че преводът му е страхотен!

...
Каква височина, какъв ти връх?
Приютете ме вие,
Трептящи светлини на недоверчиви домове,
По чиито покриви сушат се дрехи в редове
В обятията на благоуханен дим.
...