Този път нещо по-различно. Книжка с картинки - за мънички дечица, за родителите им и за мен, както става ясно.
Аз чета от малка. По събитията в живота ми се ориентирам, че на 3 годишна възраст имах голям кашон пълен с книжки с картинки и въобще не помня конкретния преход към тези без. Затова в мен обитава една носталгия и постоянно жадуване на илюстрирани книжки, която в прогимназията беше подхранвана от всякакви списания и комикси, а сега подхранвам с ... Интернет?! Жалко, че нямахме повече достъп до комикси със супергерои едно време, защото със сигурност щях да съм много по-яка сега!!
И тъй като четях едно приятно количество Астрид Линдгрен и Джани Родари, без много съжаление, но все пак с едно потиснато любопитство, ще кажа, че пропуснах модата на края на ’90 с книгите-игри.
Но този месец ми беше предоставена възможност да си припомня какво е да бъдеш дете или да си представя какво е да имаш дете на литературния гребен на вълната. Обичам хлапетата и аз самата често залагам на хлапашката си индивидуалност, така че приех „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков с отворени обятия. Това е приказка-игра, в която родителят просто не може да откаже да вземе участие в обогатяване на въображението на хлапето си и да го научи само да взема решения при това.
Но нито съм родител, нито да си призная честно съм 4 годишна, така че ще ви разкажа лично, от първо лице как преживявам тази книга. Първо!! Няма по-божествена миризма на света – гланцирана хартия, лепило и обещания! Като всяка себеуважаваща се приключенска книга и тази на Райков си има карта, за да не говорим наизуст къде отива Таласъмчето, а да проследим пътя нагледно. Илюстрациите са на различни чужди художници и както всеки би могъл да се досети, любими са ми тези с животните с очила. Не мога да повярвам, че ще изрека подобен стереотип, но съществата с очила ми вдъхват доверие и свръхчовешка мъдрост (после пораснах и разбрах, че не всички хора с очила са готини като мен :D ).
Книгата има 48 глави като на края на всяка глава има поне по два пътя, по които можеш да поемеш или морални избора, които можеш да направиш, в зависимост от настроението или личността си. Има и 20 различни края, никой от които - трагичен. Въобще, наистина си е голямо приключение и с една книжка все едно имаш серия от книги.
Да си призная с глас съм се смяла, докато четях приказките. Определено писането на Никола Райков е моят начин на писане. Възрастните ми мозъчни гънки приемаха абсурдизма за особено жив и забавен, а детските ми си казваха – йес, най-сетне някой ме разбира!! Двадесет и няколкото ми години се почувстваха леко неудобно от непокорните ми на моменти настроения като това да тръгна при хората за царевични пръчици и бонбони и последствията на този ми избор, или пък да отида при вълшебните гъби. Но непременно се стремях да помагам на всеки в нужда по пътя си, така че май изкупих греховете. :)
Ще вметна няколко любими момента, за да дам представа за какво говоря, така ще да е най-правилно. Табелата, на която Таласъмчето реши, че пише „Конкурс за горска песен”, защото не можеше да чете, а му се ходеше на конкурс; хлебарките, които нямаха пари за хляб и вече не можеха да се казват хлебарки; очилата на Дядо Мечо, които можеха да бъдат и на всеки друг Дядо, или на всеки друг Мечо; диалогът с тенджерата и няманата и’ опашка! И още 100 други!
Tа адски се забавлявам с „Голямото приключение на малкото Таласъмче” на Никола Райков и ако и вие сте в настроение, ви го препоръчвам в луксозното хартиено твърдокорично издание. Мястото е prikazka-igra.com
Весело прекарване!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар