"Танцувай, танцувай, танцувай", Харуки Мураками

Съществува логична последователност в действията ми. Склонна съм да го твърдя, защото току що приключих „Танцувай, танцувай, танцувай” на Мураками. Основната ми цел в началото беше да открия отговори. Не зная каква е тази обсесивна нагласа на хората да търсят отговори. Явно не сме създадени да живеем във всемира на въпросите. А те най – вероятно, ако ги опознаем, са доста по-симпатични!

Имам чувството, обаче, че и главният герой беше тръгнал с тази нагласа. Да позалепи историята, да я направи по-приемлива, по-приложима в реалността. Мураками беше решил друго. Това му е невероятното на него. Прави си каквото си поиска, но с някакво уважение към читателя, така че няма как да му се разсърдиш.

Имам една теория. Тя е за себепознаването. Накратко става дума за това, че човек се изхабява и започва да остарява в момента, в който е изцяло наясно със себе си. Смисълът на пътуването през живота е да се опитваш да се разгадаеш и най-щастливи са тези, които се преследват през целия си живот. Те никога не губят смисъла, не остават без цел.

Стори ми се, че нещо такова се таи и в „Танцувай, Танцувай, танцувай”. Идеята е човек никога да не спира, защото всяко нещо е свързано с него,както и той е свързан със всички неща. Връзки, които да бъдат разплитани.

През цялото време, докато четях книгата си мислех, че „Преследване на дива овца” ми харесва повече. Вече не съм убедена. Не мога да избера. Това прави Мураками.
Е, да, тук няма заглавия на главите, любимата ми героиня е само сянка, повторението на няколко едни и същи мотива ми се стори на места излишно, а и естествено едва ли нещо може да замести липсата на главата, посветена на ушите. Тук обаче го имаше образът на Аме, скелетите в стаята, снегът на Юки и Готанда, на когото умората му отива.

Сега се чудя къде е Кики и ако е там, защо? ... ще се примиря, предполагам...

„Не град, а клоака в киша от затънали души.”

„Първо трябва да разплета връзките. В противен случай, ще си тръгна с празни ръце. Или с чужди ръце. И дори без ръка.”

Където тя говори за себе си!

От близо седмица постоянно имам усещането, че пропускам да направя нещо. Нещо конкретно, което все ми се изплъзва от ума. Иии днес се сетих. Пропуснах да отбележа така важната новина, която озари читателския ми небосклон преди по – малко от седмица.

Габриел Гарсия Маркес отново ще се издава в България! О.О

И не че искам да се хваля, но определено си мисля, че светът се върти около моята особа!! О, сладко съвършенство на стеченията на събитията!

В интерес на истината небивало внимание се отдаде повече от обикновено около особата на Маркес, така че тази галеща ушите новина не беше съвсем неочаквана. Покрай Льоса, а и някакво огромно биографично издание, Маркес като че настоятелно напомни за себе си преди да се оповести, че наказанието ни е премахнато и вече можем да отърсим глава и да започнем отношенията по между си на чисто, все едно никога нищо не е било!
Очаквам с най – голямо нетърпение „За любовта и други демони” като Коледен подарък за 2011 (освен ако не се появи за рождения ми ден, или за 1 ноември, или за 25 септември, или пък за 15 септември... така де). Зная, че нямам октомврийска дата, но не се сетих за подходящ празник; да речем че компенсирах с 2 дати за декември и 2 за септември!
Изпуснах потока...

Сега остава будната съвест на Селинджър да заспи, и роднините му да решат, че ще спечелят милиони, издавайки най – добрите му, както ще се окаже, творби... макар че, обвиъсли, не виждам на къде след „Девет разказа и Семейство Глас”... също ще е хубаво да имам бездънен гардероб, където безкрайно да се появяват части от „Пътеводителя”, чието качество да не се различава ни най – малко, от това на предходните... или пък направо да притежавам Пътеводителя. Охх...

Изводите от тази статия са, че съм егоцентрична и доволна!

Искаше ми се много да използвам думата високопарно, но не намерих къде да я поставя, така че и’ отделям специално изречение накрая! Високопарно!

"Преследване на дива овца", Харуки Мураками

Аз отново съм на Мураками вълна!
Как се получават зависимостите. Седиш си един ден, нищо не подозиращ, справяш се със себе си; на другия ден си друг – нещо случайно ти се е харесало и вече не можеш да си спомниш кой си бил преди това, и всичко, което правиш, мислиш, виждаш е вече пречупено през чужда призма, която всъщност е твоята призма... или пък ти си призма...

Последния път като четох японеца вече бях решена, че ще изчета всичко негово, ще го правя малко по малко, за да не се пренаситя или пък нараня somehow. Свръхдозата е враг! (не мога да си обясня все още защо към тази тема залитнах) Та от „Норвежка гора” минаха 4-5 месеца и аз така... коя да бъде, коя да бъде?! Хайде да е „Преследване на дива овца” – Мия я прочете. И о, свято вдъхновение! Ритуал по четенето на книги на Мураками мисля да си създам!
1. вземам книгата в ръце и завирам нос между страниците. Да, мирис на нова книга. Но се усеща и тръпка от бъдещ хаос, който се очаква да настъпи в нечия глава.
2. прочитане на заглавията на главите! Понякога дори само това стига, за да си доволно запълнен.
3. същинското четене. Имах глави които препрочитах, ей така, заради самия подбор на думите.

Сега по същество за „Преследване на дива овца”. Историята си струва, заради самото приключение. Едни книги са много добри, но към края вече си наясно как ще свършат, носят облекчение и юют. От Мураками не може да се очаква подобно нещо. За да съм искрена, не съм сигурна все още какво се случи накрая. Някои събития си дойдоха на мястото, а други се изгубиха безвъзвратно... Всъщност първото ми деяние, като съм на разумно отстояние от книжарница, ще е да си купя официалното продължение „Танцувай, танцувай, танцувай”. Едва ли ще донесе яснота по всеки въпрос, но поне ще ме удовлетвори факта, че не спирам посредата.

Иска ми се да отдам значимото на овцете, китовете, комбинезоните, времето, къщите, хората, ушите.... И как не се изморих да говоря за ушите. Мисля, че скоро нищо не ме е впечатлявало толкова, както този мини-култ на човешката анатомия.

Седях и си мислех за иронията в основата на идеята за книгата. Овцешкият манталитет срещу една всемогъща овца със звезда на гърба. Йерархията на овцете също много интригува. Понякога се чудя дали светът, от който имаме представа, всъщност (не) е лъжа.

Малък екстаз в действителност, щом се сетя как някой ден ще прочета всички книги на Мураками.

Заради утоляването на жаждата и няколко цитата:

„Някои неща се забравят, някои неща изчезват, някои неща умират. Но като цяло това едва ли може да се нарече трагедия.”

„Ние не сме китове – и това е единствената важна тема в основата на половия ни живот.”

„Като цяло хората, които умеят да пишат писма, не изпитват нужда да го правят. Имат предостатъчно живот, който да живеят в собствения си контекст. Това разбира се е само мое мнение. Може би е невъзможно да живееш в някакъв контекст.”

„Точно сега вали сняг. Сняг като люспи от мозъка на друг.”

"Преводачът на болести", Джумпа Лахири

Винаги съм смятала, че разказът е една от най – трудните форми за творческо изразяване. Роман би могъл да напише всеки, който притежава талант да борави с думите и има достатъчно въображение, за да го подарява и на други. Разказът обаче изисква много повече. Разказът, за да живее, има нужда от начало и край, които взимат дъха. Има нужда от смях и от сълзи. От герои, които са толкова наситени, че в десеттината страници, в които ги познаваш, те са целият свят. Винаги съм била много привързана към разказите. Бях още малка, когато през летните ваканции четях О’Хенри и се чувствах възрастна и интелигентно докосната от литературата(ей, много ме бива да избухвам в подобни префърцунщини). Ами Бредбъри – бог!! Странно защо обаче, винаги съм си мислела, че това е една форма присъща за мъжете. Може би заради локиката, липсата на разпиляност, краткостта на изказа, липсата на превзетост. Сега усещам, че подобна теза е адски сексистка, но пък наскоро разбрах, че стереотипите са спестяване на психологична енергия, така че може би просто спестявам. Или пък нямам достатъчно богат наръчник от прочетени книги, който да ме убеди в противното!

И та дааа... Дойде и това време. Още миналия път, когато ходих в книжарницата си харесах сборника с разкази на Джумпа Лахири и си го поставих в „ту рийд”-листа. И сега съм направо омагьосана от разказите на една жена. Няма да крия, че всъщност бях пристрастна, копувайки тази книга, заради заглавието - „Преводачът на болести”. Освен това за мен щеше да бъде предизвикателство да прочета женски разкази, при това индийски! А корицата?! В първия момент малко заприличва на корица на чиклит, но тази комбинация от лилаво и оранжево и нарисуваната ръка. Много ми харесва оформлението.

И възможно ли е още първият разказ да е така прекрасен! „Временно положение” ми взе ума. И всеки следващ, в интерес на истината. Джумпа наистина я бива с разказите. Всяко начало, всеки край. Не зная как се получи така, но любимите ми разкази от книгата са първият и последният – „Третият и последен континент”. Един сборник направен с вкус!

Препоръчвам я! Охх... даже препоръчвам е меко казано! Много ме развълнува мен! Аз естествено лесно се вълнувам, но какво пък! Освен това, ако моите думи не стигат, сборникът има Пулицър за 2000 година и 3 страни на кориците с подобни, но авторитетни изказвания, все пак излишни според мен, защото книгата е прекрасна и без някой да ме убеждава така настойчиво в това!!

Любими още са ми и „Когато господин Пирзада идваше на вечеря” и „Преводачът на болести”. Имам и едно много любимо пасажче от „Този дом благословен” – задачка-закачка :)

О, и книгоразделителят не е подарък, към книгата макар така удивително да изглеждат част един от друг; просто етикет от пуловер :)

"Прекрасният нов свят", Олдъс Хъксли

Започвам Новата година с тематично заглавие. Нямам претенции да съм суеверна, макар понякога да съм склонна на несъзнателни и необясними действия и констатации. В такъв случай не ще съдя за предстоящата година по книгата, с която навлязох в нея. Но ако все пак трябва да направя някаква връзка, нека така да бъде. Дано прочетените ми книги през 2011 да насаждат противоречия, да изненадват и да будят интересни разговори като този, побутнал ме към „Прекрасният нов свят”.

Много ми се щеше монологът ми по книгата на Олдъс Хъксли да се завърти в насока темата за утопиите и невъзможността на една съвършена система да съществува в един несъвършен свят. Но сега, когато мисля за това, то идва съвсем ясно и близко до разсъдъка и ми се струва излишно да го коментирам. А и книгата много ме изненада с една от последните си глави, в която словото на Хъксли много ми напомни старото прозрение „Народът иска хляб и зрелища”. Става дума за това, че мъката, болката, незадоволените страсти са много по зрелищни, интересни, грандиозни от щастието и спокойствието. С разликата, че тук народът са представители на най – висшата класа, интелигенцията на това имагинерно общество, които бягат от хубавия му строй и се съмняват в правотата на голямата машина, на която принадлежат. Това ме наведе на мисли как именно тези, които се стремят към съвършенство после искат да го рушат... Чудя се защо не се учим от грешки. (И ако сега говоря високопарно, то е само защото внимавам какво казвам, за да не кажа твърде много.)

Книгата твърде удачно напомня на „1984” на Оруел, защото отново хвърля размисли върху правилно и неправилно, морал, работа на един човек в системата, даваща живот на обществото. Ако трябва да съм искрена обаче, като един мижав любител на фантастика в романа ми хареса основно описанието на този свят, който няма основа в нашия, свят, в който „всеки принадлежи на всички” и е противозаконно да се радваш на самотата си. Що се отнася до развитието на действието и още повече до героите, не бих казала, че съм фен. За пръв път ми се случва да не харесам нито един от героите на дадена книга.

Въпреки това не отричам в никой случай колко невероятно завладяна бях от идеята за бутилирането на деца!

„В истинския си вид щастието винаги изглежда доста жалко в сравнение с прекалено пищното нещастие. И устойчивостта, разбира се, не е толкова зрелищна, колкото неустойчивостта. И в доволството няма и следа от блясъка на очарователната битка срещу неудачите, нищо от тръпката на живописната схватка с изкушението или съдбоносното поражение, причинено от страст или съмнение. Щастието никога не е грандиозно зрелище.”

Дега и компания

Мислех си, че ще имам тема за днес. Не, че чаках вдъхновение. Всъщност чаках събитие. Вдъхновенията са съкава работа.

Във Варна за около месец щеше да има изложба със склупторите на Дега. Аз съм голям профан по отношение на ... да речем, на такъв тип изкуство. Но какво пък - една изложба! Току виж съм се просветлила. А и човек никога не може да бъде напълно сигурен за нещата, с които не се е сблъсквал.

Да си кажа право, Дега ми човъркаше мозъка отдавна. Първо гледах началото на един документален филм за него. Не можах да понеса повече от 10 минути, с оглед на това, че 2/3 от фона беше обладан от балерини – изправени, наведени, облечени, голи, на палци, една, няколко, деца... Не, че имам нещо против балета, но ми дойде малко повече Дега и изкуството му. Та така де, реших да не се натоварвам, гледайки филма и се забих нейде из Интернет пространството.
Месец по-късно (примерно) имах малко и нищожно кратко посещение на милата ни столица. Бяха отворили изложбата на Дега и идеята беше да погъделичкам любопитството си и да разбуля мистериите на фетишизма, отивайки. Уви, времето ни потисна и ни позволи да изживеем само мащабни, изморителни и оставащи в историята събития.
Месец по-късно (примерно) обаче, изложбата дойде във Варна. Хорей!! Имаше надежда за проядената ми от културно невежество душа. Имах два опита. При първия музейната управа току виж беше решила да затвори величествената сграда точно 2 минути след като влязох в нея, един час преди края на нормалното работно време, заради климатични условия, повече от добри според мен, като билет нямаше как да ми бъде продаден. Вторият ми опит беше още по – неуспешен – 2 дни преди официалното закриване на изложбата нея вече я нямаше!

Не съм човек на конспирациите, или поне често се стремя да го казвам, май ми харесва как звучи („Не, че съм конспиративна личност, но определено хората са се наговорили да ме изнервят днес!”, „Не, че съм фен на конспирациите, но определено мисля, че липсата на кафе, почти-за-малко умирането ми на светофар, закъсняването ми за анатомия и забравянето на ластичка за коса в един и същи ден не е случайност!”, и т.н., като отчитаме факта, че обичам да стигам до такива умозаключения, само като съм изнервена, което е рядко събитие, надявам се... ) .... до къде стигнах... идеята ми беше, че макар да вярвам, че всичко е случайност, мисля, че някой държеше да не посетя тези склуптори... Дега!! (гледам подозряващо)

Оставам с една изложба по – невежа! Но все пак възможно ли е да съм влюбена във вратата на Археологическия музей?!

P.S.: май прекалих с дългите и несвързани изречения, цинизма, измислените думички и деепричастията този път! whatever...

„Лудориите на лошото момиче”, Марио Варгас Льоса

Нобелови лауреати – уж това щеше да е основната тема, около която щях да се завъртя. Но какво пък бих могла да кажа за Нобеловите награди. Освен естествено, че искам да притежавам една (и нека да не зачекваме темата в стил „трябва да си я заслужиш”). Цялата идея да прочета нещичко на Льоса беше от любопитство. Нали най-сетне Нобел спечелил някой, който действително го бивало с писането (отняколко години насам). А и истории и скандали с Маркес... такива неща много ми събуждат любопитството! А аз дори не съм от хората, които се интересуват от писателите. Мисълта ми е, че не бих желала да бъда афектирана от живота на някой си, а от творчеството му. И макар и цинично и не в мой стил, това е една ситуация, в която не се интересувам от хората, а от себе си, живеейки в създаденото от тях. Изцяло в Коледния дух!
Та до тук бля бля. Май по един и същи начин съм започнала да си структурирам постовете. И така и така съм започнала всичко, да обяснявам, то е защото много слушах в часовете по Литература и отзивите бяха любимата ми форма на изразяване.

Марио Варгас Льоса – „Лудориите на лошото момиче”. Да си призная честно, знаех че искам да чета този автор, доста потърсих в Интернет, порових се за препоръка коя от новоиздадените книги да си купя и накрая избрах тази с чиклитското заглавие – все пак съм преди всичко момиче!

Общо взето на пръв поглед история - четеш, интересно ти е, но нищо кой знае какво не се случва в живота ти от това. На втори поглед обаче, една много самотна история, за самотните хора, които сме, за нещата, които ни правят щастливи, за нещата, които ни лъжат. И е една любовна история, за тези като мен, които не вярват, че някой може да обича някого цял живот, раздавайки всичко от себе си. И един преглед на исторически събития с „големи” влияния, които обаче ти се струват нищожни на фона на дребнобуржоазни радости и мъки.

Всички умни герои в книгата си тръгнаха преди края и’. Останаха само наивните и болните. Което ме навежда на мисълта, това ли е посланието, че накрая оставаме само наивни, изгнили и сами. И това, че е Коледа, ме кара да кажа - „не, глупачке, нищо не разбираш от послания!” В такъв случай дано посланието да не е и „всеки си получава заслуженото” :)
Една книга, която се чете адски бързо. Една Нобелова награда, която си заслужава – увлекателно писане, много въпроси и чиклитски заглавия! Задължително да посетя Париж, град, за който никога не съм мечтала, но явно е магичен, а аз обичам магиите!

Всъщност интересно е да се каже, че аз сигурно предусещам тези Нобеловости, защото разглежадах книгите на Льоса ден преди да го обявят за победител. Сигурно книгите са като вълноломите!! Умен роман, ейй!!

P.S.: Да! на второстепенните герои! Определено залагам на мнението си, че те дават много повече на романа, от главните, които в общи линии само поддържат основата на историята!!

P.S.2: „Леля Хулия и писачът” – мисля да е следващата на този автор!