"N.", Стивън Кинг

Когато бях дете, обожавах комикси. Форматът на комикса ме караше да се чувствам голяма, въпреки че чета книжки с картинки. Освен това винаги съм обичала диалозите, от тези, в които има нулев смисъл, до тези, в които се разбираме с три приказки.

Когато случайно намерих „N.“ на Стивън Кинг в кухнята, и под "случайно" имам предвид, че го приватизирах от татко за четивни цели, знаех, че отново тайно подхранвам онази си комиксова страст. А като казвам "комиксова страст" имам предвид основно „Мики Маус“ поредицaтa. ;) Обаче имах един графичен роман за Батман, историята с Отровната Айви. Сега като се замисля, макар да казвам, че „Спасителят в ръжта“ и „Малкият принц“ са единствените книги, които съм препрочела, греша изначално, защото съм изяждала с кориците многократно Батман и Робин, и Ледения. И точно това и се случи, разтворих страниците на „N.“ и ме обля носталгия. Ароматът на гланцираните страници и мастилото направо ме завлякоха в ’96 (примерно).

И за да ми е весело, без да искам, избрах да чета Стивън Кинг в навечерието на Коледа. Няма да навлизам в дебрите на коледния дух. Вместо това ми се ще да обсъдя, че макар и нищо да не разбирам от този тип литература (все още) намирам, че „Бард“ чудесно са адаптирали българското издание. Marvel в ръцете ми!

Що се отнася до Стивън Кинг, аз съм от онези пъзли, които дочитат „Мизъри“ посред бял ден на пейка в парка. Всъщност съм точно тази пъзла!! Така че тaзи форма ми допадна. Уравновеси ме. Даде ми точното количество емоция, без да си играе с нервите ми. На такива истории най-обичам отворените вратички. Всички въпроси, които придружават повествованието - дали, ами, ако, а после? И по дяволите, крива да съм, но това не правя само с Кинг.

Резюмето не е важно, но ако все пак някой се интересува, има една нива и едни хора, които поемат самоволно отговорност за нивата, без да могат да зърнат последиците от себе си. Та-даааа.... Най-готиното резюме в едно изречение, което ми се е случвало! :D

И те така! Три пъти ура за Алекс Малеев, защото намирам работата му такава, каквато имам нужда да наблюдавам и преживявам. Останалото бе Коледни песни, Коледни украси и Коледните сладки на сестра ми!

"Двойници и животни", Нинко Кирилов

Въобще не е изненадващо, че прочетох „Двойници и животни“ на Нинко Кирилов. Съмнявам се, че някой е изненадан. Маса хора биха поспорили с мен, но всъщност книгата е писана за да я чета АЗ (Отново! Взе да им става навик на писателите да пишат така.). Обичам да живея с тези малки сигурности, че съм център на Вселена.

Много благодаря на Нинко Кирилов, че ми предостави възможността да прочета книгата му. Но дали защото днес съм в такова настроение, или защото съм коректна и справедлива, не мога да не го обвиня, че сега единственото, за което мисля обсесийно е нощен жираф. Вътрешният ми глас ми казва,че съм нелепа, Външният ми глас държи да си слагам шал като излизам навън. Ки се поизгуби и не ме е посещавал напоследък. Мисля, че човек трябва да е в много особено състояние на духа, за да има възможността да комуникира с Ки. Но това са неща, само за посветените в „Двойници и животни“.

За всички останали, ще кажа, че ако търсите млад български писател, който за разнообразие не се взема адски на сериозно, това е вашата книга. Сборник с разкази, написани не за да звучат гениално или да допадат на един или друг тип читатели. Това са разкази писани, заради нуждата, когато имаш история в ума си, пък ако ще и най-откачената, да я изкараш измежду пръстите си. На моменти дори имах чувството, че Нинко Кирилов се подиграва с всички похвати, на които се крепи литературата и с това ми стана още по-приятна тази книжчица. Като все едно – „Да, знаем кое и как се прави в литературата за да е успешна и да предаде някакво послание. Я да видим ако пробваме по обратния начин ще стане ли?!“ Чудно му казвам аз на това, защото става! :)

Сборникът трябва да се чете на цяло, не на парче, защото реалността е твърде размито понятие, за да я подпъхваш измежду разказите. Тя тук е излишна. Което аз намирам за напълно нормално, тъй като писането тук е създадено от четене, а четенето е шантава работа!

Много се зарадвах на „Black Flamingo Publishing“ за начина, по който изглежда „Двойници и животни“ – много стилна и нежна на пипане. А и много обичам French flaps, както не веднъж съм казвала. Въобще едно много деликатно издание, което дава възможност на читателя да очаква, но и да се изненадва.

Така че сега нямам търпение да видя какво следва от Нинко Кирилов! Аз ще чета!

Има още за казване и блогърите са се постарали: Книголандия, Изумен, Lammoth, Книжка с мишка

P.S.: Книгоразделителят на снимката е новият ми любим! Подарък ми е от Рая, която знае как да ме зарадва! :)

"Напълно изгубили себе си", Карън Джой Фаулър

Винаги съм смятала, че самопознанието идва в онази крехка гимназиална възраст, когато детето и възрастният вътре в човека се борят за надмощие. Колко съм грешала! Вече съм почти на 24 и тепърва се примирявам със себе си, започвам да се познавам и анализирам истински, без да се съдя или да насилвам промяна. Научавам се да живея с човека, който съм станала едва ли не без да искам. И е толкова омиротворително. Чудя се дали след 10 години ще си мисля, че съм била адски арогантна да смятам, че няма с какво да се изненадам.

Обърнах се към себе си в последно време, като част от процеса е свързана с прочитането на „Напълно изгубили себе си“ на Карън Джой Фаулър. Издателство „Софтпрес“ са произвели прекрасно на вид издание, което съм толкова щастлива, че присъства в колекцията ми. Корицата е притегателна и разпознаваема. А фактът, че най-сетне мога да чета тази книга, да е в ръцете ми, ме кара леко да потръпвам от задоволство. :)

Историята започва от средата. Още с първите страници знаех, че съм свързана с тази книга, като че Карън Джой Фаулър е писала и за мен. Може би след прочита и‘, това би ви се сторило невъзможно, но аз се намерих и съм сигурна, че всеки би успял.

„Когато мислиш за две неща, които искаш да кажеш, избери любимото си и кажи само него“ – е изречението от втората страница на пролога, което така ме хвана за сърцето, че после не ме пусна. И аз съм бъбрива от малка! Тогава и аз станах сестра на Роузмари - за малко, за 333 страници. Научно доказано е, че сърцата на сестрите са вързани едно за друго с тънка прозрачна нишка, и когато туптят заедно произвеждат музика от триенето на нишката в пространството. Музиката не е достъпна за всички уши, трябва да напрегнеш слуха си много силно, за да уловиш нотите, но сестрите я чуват, дори и да я пренебрегват понякога.

„Напълно изгубили себе си“ е нотната тетрадка, записала част от мелодията. В романа се разказва за едно семейство, като всяко друго и не съвсем. Разказът прескача от двадесетте години на едната сестра-Роузмари до детството и‘, после обратно. И в контекста на събитията, ходейки от средата към началото, тя научава за себе си, също както и аз, двете ходехме през семейната и‘ история и се учехме как да си простим.

Обожавам героите на Фаулър, как е написала този роман, чувството и‘ за хумор и детайл. Авторката говори за наука по достъпен, почти игрив начин, така че да се захласнеш или отвратиш спрямо личните си убеждения и нейните. Разказът не назидава, не проповядва идеи и морали. И носи онази сладка наслада от убеждението, че животът ти не е най-скапан.

Наистина нямам представа какво четете, ако не това! Сигурно други хубави неща, но все пак не пропускайте да си направите подарък с „Напълно изгубили себе си“. Чудна е!!

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, Харуки Мураками

Случвало ли ви се е да чувствате, че някой на другия край на света пише само и единствено, за да бъде прочетен от вас?! Мисля, че на всеки читател се е случвало поне веднъж в живота, а ако ви се е случвало повече от един път, значи сте щастлив читател. Аз съм щастлив читател, защото ЗНАЯ, че Мураками пише само за мен.

В любимата ми книжарница „Параграф 22“ ме очакваше едно копие на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, отделено специално за мен, и започнах да го чета още на сфетофара по пътя за вкъщи. Oт първото изречение знаех, че няма да бъда разочарована. Живеех с една идея, една носталгия по любовта си към Мураками, но бях забравила усещането да го чета… като да се потапям в каменен басейн, без тялото ми изобщо да нарушава покоя на водата. Шантава работа. Имаше моменти, в които четях и изведнъж стигах до онзи пасаж, при който трябваше да затворя книгата и да си кажа „Daaamn!“. Обичам да става така!

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ разказва за момче, което има нулева ясна представа за себе си и което се превръща във възрастен с липса на способност да намери щастие. Ако тази книга ви е представлявала интерес, то със сигурност знаете вече историята за приятелския кръг, цветовете и т.н., така че ще пропусна да я резюмирам. Ако ли пък не, мисля да не ви отнемам от удоволствието книгата да се разсъблича сама пред вас. А и намирам темата за цветовете и липсата им доста преекспонирана. Така че отказвам да надценявам и себе си и да подценявам читателя, като се ровя в смислите на човешкото съществуване.

Цукуру Тадзаки все пак е много универсален герой. Забелязала съм, че годините между края на гимназията и момента, в който човек се обръща и забелязва, че е адекватен възрастен, винаги са особени. Дали защото се запознаваме доста подробно със себе си, или в по-лошия случай отказваме да го направим, има едно ограничено количество от мисли, които непременно минават през мозъчната ни кутия. И Мураками отново блестящо успява да улови част от тах.

Насладата от четенето на новата книга на Мураками е като последната дъждовна събота, прегръдка от жилетка и сутрешно кафе. „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е подходяща за запознанство с писателя. Приласкава, без да се натрапва, само утъпква пътеката. Не бих казала, че е най-добрата му (все пак „Норвежка гора“ и „Хроника на птицата с пружина“ заемат това място за мен). Но пък и нужно ли е, за да и' се наслаждавам максимално. Зная обаче, че разочаровани е имало, може би заради рекламата и заради очакването. Аз мисля, че е достойно попълнение в Мураками-колекцията.

Естествено много съм доволна от новия избор на корици за Мураками, макар да не виждам свят, в който купувам книги, които вече имам, и то в прекрасно здравословно състояние. Но е хубаво да зная, че там някъде има потенциал за красотност. Забелязвам, че не на всеки се харесва премяната на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, но аз я предпочитам пред повечето световни, така че от мен за Colibri – браво!

Щом ги похваля обаче, трябва да съм откровена и да попитам какви, по дяволите, са тези два пръста бяло поле от всяка страна на страницата. И ми се струва, че нещо се е случило с корекцията в началото на книгата. Затворих си очите все пак и до края проблемите май позачезнаха. Но остана едно впечатление като за прибързаност.

И защото мога, ще ви препратя към ревюта, които говорят съдържателно и едва ли са така любовно заслепени. Приятно четене!! :)
"Литературата днес", "Книголандия", "Изумен", "Четецът"

"Създания от време", Рут Озеки

Най-сетне приключих „Създания от време“ на Рут Озеки, след като я четох близо месец. И малко съм разочарована от себе си! Толкова се старая да избягам от високите очаквания, които ми носи външния свят към редица книги, че забравям, че най-зле се влияя от собствените си високи очаквания.

Още когато чух за тази книга и участието и‘ в миналогодишния „Букър“, бях адски ентусиазирана да я прочета, макар че наградите не ме вълнуват особено. Обичах всички нейни чужди премени и я чаках с нетърпение у нас. Откровено не харесах нашата корицата на първо виждане, но след прочита ми изглежда перфектна, защото запечатва един от емблематичните за мен моменти в книгата.

След това беше низ от объркване. Мисля, че преживяването ми с романа наподоби това с „Жената жерав“ на Патрик Нес - емоционалния заряд на чакането уби този от самата книга. Може би ако я бях прочела за по-кратко време, щях да я обожавам, дали?! Сега не ми се стори нищо повече от това, което беше. И нека не бъда разбрана погрешно – това, което беше, задоволи четивните ми вкусове, просто не ме омагьоса. Не зная защо имам нужда да съм омагьосана напоследък?!

Жена на средна възраст в Канада намира дневника на тийнейджърка от Япония, изхвърлен на брега на океана. Така започват да се редуват глави от дневника с тези от разсъжденията върху него. Нещото, което едновременно ми допадна и все пак намерих за минус беше многообразието от теми, които живеят в тази книга. Знаете ли играта дженга?! Подреждат се дървени блокчета като кула и после едно по едно се махат, докато кулата не се преобърне. Това беше и тази книга – чаках момента, в който кулата ще се преобърне и с това ще преобърне и мен, но нищо не се случи. Не играхме до край, ми се струва. Иначе обективно погледнато „Създания от време“ всъщност беше реалистична. Все пак човек не живее в рамките на една история. Хиляди неща нахлуват в света му и го променят, а много рядко той става свидетел на началото и края им. Но все пак ми се искаше още!

Например много ми беше интересна историята с вуйчото от Втората Световна Война и тази с Джико – дзен учителката. Те ме караха да прелиствам страниците. Рут откровено ми беше скучна, докато май идеализирах образа на Оливър. А в един момент Наоко за мен беше само конците за шиене на романа.

Въобще май сбърках подхода към „Създания от време“ на Озеки. И съжалявам! Но пък си взех това-онова за размисъл. А и не мога да отрека, че четейки я, животът ми също се случваше, така че без да иска, тя стана част от него и ми беше приятно!

Препоръчвам да прочетете ревюто на Мила и това на Жор, после да си представите средата, аз май съм там. :)

Обичам всички да четат

Хей! Честит 28. сепрември!

Реших да отбележа събитието, макар да имам най-малко за отбелязване. Все пак се оказва, че има няколко формули за достигане на един и същ резултат – хубава неделя!

Тъй като бях така нещастна и се мразех за неспособността си да се телепортирам до Борисовата градина, реших да взема приятели и да правим „Чети с мен“ и ние! Хапнахме палачинки, събрахме няколко книжки за разнообразие и отидохме на обществено място да почетем. Стана в последния момент и си бяхме ние си, но пък си изкарахме толкова добре, че мислим да го направим поне ежемесечно събитие. Оказа се, че да четеш с приятели е чудесно!

Адски се радвам на всички снимки на четящи хора. Четящият човек е красив! Не е мит или лого из фейсбук. Аз виждам четящи хора и те излъчват себе си, раздават се през зениците и усмивките.

Изключително щастлива съм, че времето беше прекрасно, а хората заредени. Изключително щастлива съм, че познавам надъхани, отворени към идеи и предложения хора. А най-щастлива съм, че познавам хора, които четат!

P.S.: Беше прекрасен следобед – благодаря ви момичета!! :)

"За щастие, млякото", Нийл Геймън, Скоти Янг

Аз всъщност зная как се случват хубавите недели. Понякога научавам такива тайни съвсем случайно, но ако ги науча, бързам да ги споделя, защото всеки заслужава хубави недели.

Миналата неделя беше последният ден от почивката ни и със съквартирантката ми решихме да се поглезим. Станахме късно, пихме кафе, излязохме и хапнахме навън. Посетихме книжарница и всяка от нас излезе с повече придобивки, отколкото беше запланувала. След това отразихме последния ден от фестивала на анимационното кино във Варна и гледахме пълнометражния „Изневяра“. Отидохме до „Коста“ за кафе, с което се разположихме на една пейка в Морската градина и ... проведохме литературно четене на „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън!

Едва ли има по-добра книга за четене на глас от тази! В един момент докато четях, просто нямах търпение да имам деца, на които да я чета всяка вечер! Обожавам я! Това е новата ми любима книга с картинки и една от най-прекрасните в библиотеката ми!

И сега след като си позволих цял абзац с възклицателни изречения, присъщи на всяка тийнейджърка, редно е да започна отначало. Когато Нийл Геймън написа „За щастие, млякото“, целият англоезичен свят се побърка. Диви фенове си купуваха не едно, а цели две копия от книгата, които за щастие все пак бяха различни, за да могат да сравняват илюстрациите на американското (на Скоти Янг) и английското (на Крис Ридъл) издание. А аз само се надявах при нас да дойде по-красивото. :) „Студио Арт Лайн“ са просто прекрасни в изпълнението и адаптацията на българския текст към картинките! И толкова им благодаря!

От това, което съм видяла от Геймън, никак не е трудно да го харесваш. Всичко покрай него е леко и въздушно, малко странно, но тайно полепва, като разтопен шоколад по пръстите. И сега, като гледам предното изречение, на практика искам да кажа, че Нийл Геймън е аериран шоколад. Да, нямам нищо против, заставам зад думите си, може да бъда цитирана!

„За щастие, млякото“ е перфектната книжка за деца и възрастни. И тъй като съм от двете страни на „и“-то, официално я обичам. Седим си ние на пейката в парка, аз чета на глас и усмивката не слиза от лицето ми, а на няколко пъти спирах и да се похиля, защото има на какво. В общи линии това е история за един баща, който има задължението да се погрижи за двете си хлапета, докато майка им не си е вкъщи за няколко дни. И всичко върви по план, докато последните капки от млякото попадат в чая на таткото, а децата няма с какво да си напрявят зърнена закуска. От тук нататък си имаме работа с извънземни, динозаври, пирати и първобитни племена, вумпири и понита, въобще еклектика от събития, родени от пътуването във времето. Едновременно е нелепо и гениално!

Иска ми се всеки човек на планетата да има тази книжка! Е, добре де, преувеличих, но ми се ще много хора да я имат. Мисля, че всяко друго решение е грешка. Не зная как да я препоръчам повече, но Мила бе моята муза, тя ще успее. Ревюто на Блажев също е хубаво, така че ако те двамата не могат да ви убедят, то значи нямате душа!! ;)