"Любовникът", Маргьорит Дюрас

Миналия месец ходихме до Тюленово с една наша френска позната от скоро. На връщщане в колата се заприказвахме за литература и аз я помолих да ми каже някой популярен френски автор от модерните класици, който бих имала шанс да прочета на български. Като се замислих освен „Климати“ на Мороа и един стар сборник с френски разкази, опитът ми с френската литература беше повече от мъглив. Оказа се, че тъкмо по това време тя правеше презентация, за да представи на работното си място „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас и ми поразказа някои неща за книгата, точно колкото да възбуди интереса ми. Аз на свой ред бях сигурна, че съм виждала заглавието вкъщи. И воала!

Романът на Маргьорит Дюрас въобще не е това, което си мислех, че ще чета. В стотина страници авторката е разказала за съществуването си в дисфункционално семейство (направих справка-терминът съществува и на български!). За мен тази част беше доста по-интересна и важна с оглед контекста на развоя на събитията. Болката, с която героинята се връща отново и отново към разкази за биполярната си майка с открит афинитет към първородния и‘ син, оказал се абсолютна отрепка, ми стягаше душата на възел. Цялата книга е една емоционална люлка – от силната обич към тази луда майка, през безразличието към ежедневието, до силната омраза към големия брат. И ето, че се появява този богат и влюбен до полуда в нея китаец. И пряко всичко тя му позволява да е негова, само за малко, за да избягат и да се скрият един в друг.

Бях много завладяна от тази книга. Какво ми направи?! Разказът се води от първо, от второ, от трето лице, като събирани писма, картички и снимки, за да се построи репродукция на миналото. Но беше само думи. Един разказ за едно тъжно момиче, което иска да избяга и да бъде писателка.

Предразсъдъците са ми запазена марка. Обичам да говоря за тях и против тях, да ги разбирам или отхвърлям, да се самоосъждам, че ги имам или да съм горда, че отсъстват. Предразсъдъците са част от природата на човека и са ми много интересни, защото често са ме хвърляли в противоречие със самата мене си. И ето я тази книга изтъкана от предразсъдъци, която влезе в сърцето ми – бяло френско петнадесет годишно момиче, китаец, гонещ тридесетте, луда майка и начална учителка, любим брат и омразен такъв, богатство и бедност. Сега образът на момичето с мъжката филцова шапка и старата безформена рокля ми е понятен, близък и болката ни е обща – „Много скоро в живота ми стана твърде късно.“

"Какво искаш от мен, Любов?", Мануел Ривас

Били ли сте при Зори!? Аз се спирам там от време на време и винаги си тръгвам с по нещо красиво, загнездено в мен. Последния път като бях там, без да искам увеличих списъка си за четене с няколко заглавия, едно от които беше „Какво искаш от мен, Любов?“ на Мануел Ривас. Почти веднага си я намерих и чак ме е яд, че преди няколко дни започнах да я чета. Трябвало е да я прочета веднага! Имала съм нужда от тази горчива прегръдка от думи.

Книгата е сборник с разкази и представлява точно това, което изобразява корицата и'. Невероятно е да уловиш атмосферата на едно произведение с едно изображение, особено на 16 произведения!! (така де, разказите са 16) Яна Левиева се е справила умопомрачително! Това официално е една от любимите ми корици в библиотеката ми.

И когато препоръката, която те е довела до една книга, и корицата и' са на такова високо ниво, е... да речем, че бях склонна да направя малък компромис що се онася до съдържанието, един вид очаквах книгата да е добра, но не очаквах да стане книгата, която да ми напомни любовта ми към краткия разказ и да ме накара да поискам всички сборници с разкази. Иии въобще не очаквах да търся със свито сърце дали има преведено на български нещо друго от автора Мануел Ривас. (spoiler alert – има!!)

Разказите са толкова различни и все пак сякаш са затворени под един стъклен похлупак и съжителстват в мир и привързаност в тежкия въздух на жега, създавана от носталгия и меланхолия. Все едно са стара снимка, намерена на бит пазар, но на нея някой седи и гледа съвременен латионамерикански сериал. (добре де, такъв от '90, това все още е моята представа за съвременност, освен това '90 са ми любими) Харесвам всеки от тях и бих ги препрочитала отново и отново. Носят ми някакво усещане извън самите себе си. Бих могла да го обясня само с усещането, което си представям да ми донесе Куба, ако някой ден мога да си позволя да стигна до там. Всичко е странно, ясно е, че умея да си създавам връзки с книгите си! Изкуство си е!!

Най-любими са ми „Езикът на пеперудите“, „Саксофон в мъглата“, „Млекарката на Вермеер“, „Карминя“, „Огромното гробище в Хавана“, „Бяло цвете за прилепите“! И да, зная че изброих половиния сборник, но наистина адски ми хареса. Така че нямам търпение да ми кажете, кои са вашите любими разкази, защото ако обичате този формат на писане, ще сте луди да пропуснете тази книга!! Е, не луди-луди. Просто я препоръчвам, това ми беше мисълта...

Зори, много ти благодаря! (ще дойда и при теб да ти благодаря!!) :)

"Човекът, който обичаше кучетата", Леонардо Падура

Никога няма да зная как да пиша за „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура. Отдадох и' два месеца (знаете колко бавно чета) и всичката си книжна и житейска страст. И определено от тук нататък ще я смятам за една от важните книги, които съм прочела през живота си!

Може би е редно да започна с това, че не обичам историческа литература. Но тези почти 900 страници, които "Жанет 45" с "Кубинската поредица" бяха събрали и съединили така изящно и деликатно, не можех да откажа. Бяха като книжен наркотик. Нито за момент не бях отегчена. Всъщност бях толкова завладяна, че чак си се ядосвах. Може би фактът, че бях профан в повечето от нещата, за които четях, направо ме хвърли в някоя глуха уличка на смесицата между фикция и реалност, в която не участвам, но към която се оказа, че тая особени чувства.

Редно е да отбележа необяснимата си носталгия по комунизма. Един детски наивитет за всичко случило се и последиците от него ме преследват, без да зная обаянието на идеологиите или мъката по разрухата им. Ето защо Леонардо Падура ме завладя така. И той, и героите му, и тези, които ги е имало, и тези, които са забравени.

За история няма да говоря, редно е краставичаря да си познава краставиците, а студентката да си прави само сандвичи с тях. Ще ми се обаче да поговоря за това какво стори с ума ми Падура. А именно - направи всичко истинско. За тези 2 месеца, аз познавах героите му, живях с тях, понякога дори умирах по малко с тях. Очаквах да заема позиция, да избера страна. Облягала съм се на въздушни кули. В средата на книгата едновременно харесвах и мразех и двете страни. Но най-много ги съжалявах за убитите им надежди, защото знаех, че всяка от тях се е борила с грозни средства за идеала. А аз самата няма да спра никога да се възхищавам на хората с идеали! А още повече на автори, които успяват да разцепят лявата от дясната ми мозъчна хемисфера!!

Не спирах да препоръчвам „Човекът, който обичаше кучетата“ на всички, напълно съзнаваща, че не е четиво за всеки! Разказвах на всеослушание дребни истории, предмет на иронията (историята за хотел „Москва“ ми е най-любима). Търсех обяснения от приятелите си, запознати с въпроса. Исках истини, защото изпитвах съчувствие, което не е отредено за политиката и извращаването и'.

Но това, което ми влезе под кожата, беше „човекът, който обичаше кучетата“. В тези четри думи е събирателната брънка между Троцки, Рамон и Иван, с тях се описва всичко, което представлява живота им, така еднакъв, но сложен в три различни контекста. И ако вярвах в съдбата, щях да съм много разочарована, как ги е прецакала, но намирам за нечестно да не им дам заслуга за борбата, която са сътворили, всеки в собствения си контекст.

„Войната на живот и смърт вече не се водеше срещу опозицията, а срещу историята.“

„Привлекателната, но чисто теоретична мечта за всеобщо равенство се е превърнала в най-страшния авторитарен кошмар в историята от мига, в който е била приложена в практиката, която с право е схващана (особено в този случай) като единствен критерий за истинност. Marx dixit.“

И така в едно изречение всичко което съм мислела за идеологиите и прилагането им, бе казано. Обичам тази книга! Защото бе постижение, изненада и вдъхновение за мен. И много ми се ще да се чете, защото дори и да избягам от разказа и историята, майсторството на Падура като писател не успя да се изплъзне от литературния ми авантюризъм.

И защото едва ли казах нещо съществено, щe посмея да посмигна на запознатите ;)

И ако аз не съм успяла да ви убедя, че тази книга трябва да се прочете, ето другите блогове, които през тези 2 месеца писаха за книгата:
Книгозавър
Ловци на книги
Книголандия
lammothsblog
Изумен
lovebigbooks

"Жената жерав", Патрик Нес

Все още не съм писала за „Жената жерав“ на Патрик Нес. Това може да има общо с факта, че изкарах първите два месеца на годината без Адската Машина, или пък защото нямам много въодушевление, което да споделя, но много ми се ще да е първото. Много исках да обичам тази книга. Ще разкажа за всички очаквания, които имах към нея, а после за тези, които срещнах.

Когато научих за „Жената Жерав“, все още нямаше вариант, в който да я четем на български, но идеята адски ми беще допаднала, защото ми напомняше за детството. Сега ще се обясня. Патрик Нес се е обвързал с един много красив японски мит, в който накратко един мъж спасява живота на жерав, след което птицата се връща като жена и помага в живота на спасителя си, а после си отива завинаги от него. (митът го има в различни варианти из Интернет, може да се прочете) Като бях малка, бях гледала един филм, на който много плаках, като се замисля, може би е първият филм в живота ми (след „Ариел“, не зная там какво ми беше станало), на който съм плакала. Не помня как се казваше, но ставаше дума за жена-тюлен, която бива взета и отведена от един рибар да живее в рибарската му колиба, но морето винаги и‘ липсва и накрая тя си отива, макар да го обича, защото морето е домът и‘. (така го помня) Този филм е изгорил дупка там където се намират невроните ми за чувстване като дете и затова цял живот преследвам несъзнателно драмата. :) Та този мит ми допадна и нямах търпение да разбера какво е и защо е!

Много кратко време след това „Студио Арт Лайн“ обявиха, че ще издадат тази книга и ме представиха на най-красивата корица, съществувала някога! И тук вече очакванията ми станаха извънземни, което разбира се на никого не помогна. Първо защото я чаках толкова дълго, че се уморих от чакане, второ защото съм отвратителна, когато нещо ми харесва. И най-накрая дойде моментът, в който държах „Жената жерав“ в ръце и вече не издържах.

На живо това произведение на изкуството създаваше буря у мен, която не можех да укротя. Не съм сигурна, че въздухът в гърдите ми влизаше по правилния начин. И изведнъж вече не исках да я чета, исках само да я гледам, да я докосвам. Беше четивен ад! Но от издателството не се въздържаха само с черната корица с хартиения жерав, не! Под нея се намираше най-приказната картина, която след като си прочел книгата е единственото, което има смисъл. (запетайките в изречението са смутени, но се притеснявам да ги умножа) Моите дълбоки благодарности към Стоян Атанасов, за това, което ми причини с работата си!

Какво стана после обаче. Четох я твърде дълго, твърде бавно, с големи паузи. Това някак прецака нещата. Харесах книгата, но не ми е толкова любима, каолкото очаквах. Разбира се, Нес пише много красиво. Нали сме си говорили вече за неащата, които си искал да кажеш, но някой друг го е свършил вместо теб и то стотици пъти по-добре. Митът е изящно инкорпориран в една настояща история с приказен облик. Героите са изключително реални, както ми изглежда. Въобще всичко е прекрасно, но не е изключително. И това му е единственият проблем май. Имам усещането, че трябва да повторя, да си отделя време за „Жената Жерав“ и да и‘ дам, каквото заслужава. Ще го имам предвад!

"Сбогом на оръжията", Ърнест Хемингуей

ВНИМАНИЕ! Следва публикация съдържаща негативни настроения и черна субстанция, извадена от дълбините на душата на авторката! Да се чете под родителски контрол, или от читатели с наличие на мнение и правилна оценка за изказано такова. Да не се очаква качествен обзор на класика от 20. век.

Най-сетне приключих със „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. И о, Ърнест! Защо ме измъчи така?? Мислех, че се харесваме. Знае се, че обичам да съм позитивна що се отнася до книгите, които чета, най-малкото защото по това какви книги избирам, съдя за човека, който успявам да бъда. Но Хемингуей ме излъга с тази... и имам да кажа няколко неприятни неща за нея. Но преди това искам да заявя, че „За кого бие камбаната“ за мен е гениална и все още имам вяра в Хемингуей и го харесвам. Освен това изданието на Народна култура от 1979 е прекрасно на външен вид и аромат.

ВНИМАНИЕ! От тук следва критиката ми към велик писател без спирка и цензура. Моля лесно обидчивите да не четат! И тези, на които това е любимата книга!

Близо месец чета по-малко от 300 страници и всеки път се проклинам, че си го причинявам. Честно, имам чувството, че Хемингуей е бил в безпаричен момент и се е решил да напише поръчков розов роман в контекста на война. Исках да повръщам абсолютно всеки път, когато четях диалозите с главната героиня, мис Баркли. Защо съществуваш, мис Баркли?! Да си призная, може би основният ми проблем с книгата беше тя. Въобще не възразявах да чета за група мъже на война. Беше ми интересно, типично Хемингуейско, особено в частта след връщането му на фронта. Но не, 200 от 300 страници трябваше да разказват за най-отвратителната героиня в историята на литературата и абсолютно тъпо прекараното време с нея. Да, бихме могли да предположим, че Хемингуей е виновен – не познава жени, не може да пише жени и т.н. Не зная така ли е. Зная само, че мис Баркли е плоска, безхарактерна, което комбинирано с егоцентризма и‘ (макар да се опитва да го прикрие в „грижи“ за мъжа си) я прави непоносима за четене. И най-лошото е, че зная, че такива жени съществуват в действителност, а това някак си отнема от вината на Хемингуей. Мразя я! Буквално я мразя! Един ден толкова ме ядоса, че разказвах на приятели колко е абсурдна и не в хубавия смисъл. В онзи смисъл на нелепа!

И през цялото време си казвах „Издръж! Сигурно краят ще е драматичен и ще си заслужава.“ Не си заслужаваше!! Как може да пишеш цял роман за най-празната героиня и после да и‘ дадеш адски наситен от драма финал, червени завеси, аплаузи! Не може така. Вместо да се зарадвам, че най-сетне се случва нещо, че събитията следват един или друг ход на съдбата дрън-дрън, символизъм дрън-дрън, аз само се ядосах, че подобни събития ми отнемат правото да мразя отявлено мис Баркли. После се сетих че имам каквито си поискам права!

Съжалявам, че си го причиних и съжалявам, че този път Хемингуей не можа да го направи за мен. Както става ясно не препоръчвам тази книга, хванете каквото и да е друго на Хемингуей според мен!!

"Хайде всички да убием Констанс", Рей Бредбъри

„Хайде всички да убием Констанс” на Рей Бредбъри ми е подарък от Мия. (за тези, които се чудят, Мия е най-прекрасният човек) Бредбъри е един от любимите ми писатели, а отдавна не бях чела нищо негово. Сега съм се заредила и с „Нещо зло се задава”, с което ще съм прочела всичките му романи, до колкото ми е известно. Събитие, което ме натъжава и окрилява едновременно.

Още от началото казвам, че „Хайде всички да убием Констанс”, е продължение на „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици”, което за едни може да не означава нищо, а за мен е всичко. Първо защото „Смъртта е занимание самотно” е една от любимите ми Бредбърови книги, второ защото според мен, ако не познаваш онзи стар и бляскав Холивуд, няма как по друг начин, освен чрез поредицата книги да усетиш носталгията по него. Така че за всеки неуспял да се наслади на „Хайде всички да убием Констанс” предлагам да се поразходи назад във времето.

Плавен преход – всъщност именно това е героят на пиадестал в романа – Времето. А имам приятното усещане, че това е и отпорна точка за всичко писано от Бредбъри, може би той всъщност е насадил тайната ми страст по часовниците и неспазването им. В „Хайде всички да убием Констанс” отново се появявят любимата двойка - твърде чувствителният безименен писател и бягащият от отговорност детектив Кръмли. И естествено Констанс Ратиган, която има притегателна сила на цяла планета със средно голям размер. Другото е детска игра на живот и смърт. Чете се бързо, леко. Бях завладяна от носталгия по време, в което не съм живяла и по град, който никога няма да познавам. Това го могат малко, но Бредбъри винаги е сред тях!!

Oще по-хубавото на книгата е, че освен, че ме запрати из спомените на други, ми намигаше от време на време с моите собствени спомени. Героите и атмосферата ме свързваше постоянно с гореспоменатите книги. Но това не му беше достатъчно на Рей – той ме погъделичка с препратка към „451 градуса по Фаренхайт” и дори с „Марсиански хроники”. Всеки път като се споменеше обръщението „марсианецо”, и се сещах за разпадащото се копие, което пазя някъде в дъното на шкафа с книги, но което ще има почетно място на рафта с Бредбъри в бъдещата ми библиотека. Щастливо време!

P.S.: Докато четях книгата в началото на годината излезе ТОВА ВИДЕО с режисьор Иван Москов. Стори ми се подходящо!! А ТУК повече информация.

„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс”, Ема Хупър

Вярвате ли в любовта от пръв поглед!? Аз не. С годините стана ясно, че първите ми впечатления за хората са често погрешни, затова спрях да си правя първи впечатления. Но пък дуализмът на днешния празник ме наведе на концепцията за опиянението от пръв поглед. Виждаш нещо или някого за първи път и изведнъж ставаш приказлив, емоционален и с амбиции да си повече от това, което си бил преди малко.

Това се случи и между мен и „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс” на Ема Хупър! Още като видях първия пост за нея във Facebook страницата на издателството и знах, че трябва да я имам. Бях опиянена. В следващите 3 дни непрестанно говорех за нея, издирвах допълнителна информация (която не можах да открия, тъй като в България е световната и` премиера!), гледах непрестанно корицата и`. Разбира се, ако ставаше дума за човек, това щеше да е началото на една нездравословна връзка, но що се отнася за книга, всичко е ок! Нали!?

Държах я в ръцете си много внимателно. Имах визуална подготовка колко красива ще е работата на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски (същият екип, сътворил и корицата на „Кажи на вълците, че съм си у дома”), но в действителност тя е дори по-прекрасна. Официално заплаших издателство millenium, че върви към това да се нареди сред любимите ми. И после започнах да чета.

След цялата тази прелюдия трябва да е ясно, че никак не съм обективна към „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс”. И с това ясно съзнание пиша. Но честно казано, тази книга ми е адски близка. Може би, трябва да кажа предварително, че харесвам възрастните хора. Обичам да си говоря с тях, защото независимо какъв живот са живели до сега, имат този опит на времето, който задържа вниманието ми, съчетан с уважението, което изпитвам към съществуването, оцеляването.

Ема Хупър разказва за живота на една възрастна двойка и техния най-добър приятел, още от деца, през страстта на младостта, до техните 80-90 години, когато думите са малко, но винаги са от значение. Това е една романтична история, история за пътешествие, за война, за спотаена скръб, за преданост! В книгата съществува нещо, което намирам за чудесен мотив – пътуването към себе си. Различните герои подхождат по своя индивидуален начин и всеки с разсъдъка на товара на миналото. Написана е точно все едно слушаш възрастен човек да ти говори – ясно в дребните детайли и по` на едро в контекста на историята, нехронологично, но с цвят и силна емоция. Нищо конкретно няма да кажа за случващото се, тъй като много ми хареса как историята се оголи пред мен... като люспи на лук.

Не зная на кого би се харесала тази книга, но идвайки при мен, тя си беше у дома.

Честит Петък! :)

P.S.: ревюто на Книгозавър!