вторник, 31 декември 2013 г.

"Кажи на вълците, че съм си у дома", Карол Рифка Брънт


Карол Рифка Брънт ме разплака преди Коледа!

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е сбъдната мечта за 2013 година. И обещавам да не ми стигнат думите да я прехвалвам.

Издателство millennium ми скриха шапката и сега безславно ще се лутам по книжарниците, за да си я намеря. Всичко в изданието им е най-любимото ми. Започвам с корицата, защото мисля, че за нея трябва да се говори дълго и безспирно! Черно-белите контури, всеки детайл, присъствието на палтото и разбира се вълчото негативно пространство между сестрите издават вниманието, с което е четена книгата. Ако това ми беше работата, аз щях да съм много горда от свършеното. Така че непременно искам да отбележа Ина Бъчварова и Владимир Венчарски, в духа на празниците да знаете, че адски много ви харесвам, заради това, което сте сторили! Много ми допада и начина, по който е подвързана книгата, така че да може свободно да се чете с никакви притеснения за цялостта на гръбчето и’. Въобще подробностите в това издание ми носят душевен празник!

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е историята на едно 14 годишно момиче Джун, което е натоварено със задължението да се справи освен със собствената си личност и порастването и със скръбта по загубата на вуйчо си, болен от СПИН. Действието в книгата се развива през 1986-87, тъкмо когато светът тепърва е научавал за СПИН. Джун се изправя пред предразсъдъците и ревността. Налага и’ се да проумее, че макар и да изглеждат различни, хората могат да обичат еднакво силно и болката им да е все тъй голяма. Повествованието е прекрасно и не ми позволи да оставя книгата до последно. През цялото време се вълнувах за героите, обожавах ги с всичките им недостатъци. А накрая плаках за тях, така както рядко правя – тихо, тежко, като за последно.

Заедно със всичко друго, адски много ми допадна описаната динамика между двете сестри Елбъс. Всяка от тях преминаваща през собствения си ад сама, но непременно гръб в гръб с другата. Тайни съзаклятници по типа „кръвта вода не става”. Грета, макар и не съвсем ласкателно описана, ми е много скъпа, тъй като разбирам всяка нейна подбуда и реакция на случващото се. Мотивът за негативното пространство между двете сестри на портрета и в ежедневието им ми стана най-любимият момент в литературата, която съм чела напоследък.

Четейки книгата, не спирах да си мисля колко е лесно да обичаш някого. Все едно човек има вътрешна необходимост да се грижи за друг човек и се хваща като удавник за сламка към всеки, който има нужда от грижа. И това е едновременно толкова егоистично и най-красивото на света!

Искам да публикувам цялата книга, да я споделя със всички, но мисля, че си струва притежаването. Чете се бързо и определено би била сред книгите, към които бих се върнала повторно!! Така че не се свенете и попълнете библиотеката си!! :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар