"Дванайсетте стола", Илф и Петров

Драги Илф и Петров,
Абсолютно недопустимо е да представите на една дама герой, като Остап Бендер и после да завършите книгата си така, както го направихте!
Искрено ваша, Станислава

„Дванайсетте стола” от Иля Илф и Евгений Петров ми е рожден-денски подарък от Кари. И въпреки, че не съм фен на руската литература (отвратително сложих на широко рамки тук, но всеки си има предразсъдъци), намирам в Кари един читателски плам, който ме вдъхновява. И толкова се радвам, че излязох от зоната си на комфорт, защото го отчитам като постижение, а и защото разнообразих познанията си и отношението си.

Естествено това щеше да ми е една идея по-трудно, ако не беше в ръцете ми именно красивото издание на „Дамян Яков”, което първо ме заплени с аромата си (понякога си мисля, че и печатът пръска феромони), а после се намесиха невероятно удобният формат за книга почти 500 страници и естествено прелестната илюстрована корица.

Историята, до колкото разбрах, е всеизвестна. Във времето съществувал и много популярен филм (след проверка около 12 филма...), който още не съм гледала. На кратко – има 12 стола, в един от които има съкровище и нашите герои Иполит Матеевич Воробянинов и Остап Бендер преследват тази холна гарнитура, пръсната из Съветския съюз. По стъпките си обаче оставят такива... мизерии, че постоянно тъпчеха вътрешностите ми от липсата на съвест.

Книгата е написана в три части, като намирам втората част за изключетелна. Трета част ми се видя скучновата до последните 2 глави, които направиха края ефектен. И макар много да ми се иска да го обсъдя, ще си замълча, защото покрусата, която изпитах бе неочаквана и мисля, че всеки я заслужава! Пффф това не прозвуча правилно! Имам предвид, че литературата трябва да внедрява чувства и всеки заслужава да чувства... уффф... оплетох се! Така де! Особено във втората част хуморът е невероятен. На места съм се смяла с глас, а във Facebook страницата на блога споделих няколкото цитата, след които просто не можех да продължа от задоволство.

Но всъщност каквото и да кажа в абзаци разстояние, още от началото съм си дала заявката за какво искам да говоря! Как, по дяволите, е възможно да съществува герой, като Остап Бендер – лентяй, бездомник, препитаващ се чрез измама, понякога избухлив и агресивен, дори нелеп, но не... до края на книгата Станислава вече си пада по него! Как!? С какъв похват са го създали Илф и Петров!? Сигурно ми има нещо!! ... от тук нататък пътят е само надолу! ....

Тук съм

Йейй!! Това е произведение на изкуството! Талантливата Ивети го е създала! Та сега блогът си има нещо, което да потвърждава съществуването му в реалния свят. А може би не блогът, а самата аз си имам нещо, което да потвърждава присъствието ми в реалния свят. Левитация и жирафи още от крехкото ми ученическо съществуване! Искрено и` благодаря и от виртуалната къща! Прегръд!



P.S.: Поради технически неизправности, невъзможно е за мен да кажа кога ще имам възможността да се завърна със смислени блогърски проявления или хронологични такива. Надявам се скоро. Но отношенията ми с техниката са като при онези двойки, които си мълчат и търпят, мълчат и търпят, докато накрая не вдигнат скандал за това, че някой не е изхвърлил боклука, който скандал в най-добрия случай завършва с раздяла, а в най-лошия с убийство и самоубийство. Но пък е твърде възможно да драматизирам, тъй като съм афектирана. :)

"Кажи на вълците, че съм си у дома", Карол Рифка Брънт

Карол Рифка Брънт ме разплака преди Коледа!

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е сбъдната мечта за 2013 година. И обещавам да не ми стигнат думите да я прехвалвам.

Издателство millennium ми скриха шапката и сега безславно ще се лутам по книжарниците, за да си я намеря. Всичко в изданието им е най-любимото ми. Започвам с корицата, защото мисля, че за нея трябва да се говори дълго и безспирно! Черно-белите контури, всеки детайл, присъствието на палтото и разбира се вълчото негативно пространство между сестрите издават вниманието, с което е четена книгата. Ако това ми беше работата, аз щях да съм много горда от свършеното. Така че непременно искам да отбележа Ина Бъчварова и Владимир Венчарски, в духа на празниците да знаете, че адски много ви харесвам, заради това, което сте сторили! Много ми допада и начина, по който е подвързана книгата, така че да може свободно да се чете с никакви притеснения за цялостта на гръбчето и’. Въобще подробностите в това издание ми носят душевен празник!

„Кажи на вълците, че съм си у дома” е историята на едно 14 годишно момиче Джун, което е натоварено със задължението да се справи освен със собствената си личност и порастването и със скръбта по загубата на вуйчо си, болен от СПИН. Действието в книгата се развива през 1986-87, тъкмо когато светът тепърва е научавал за СПИН. Джун се изправя пред предразсъдъците и ревността. Налага и’ се да проумее, че макар и да изглеждат различни, хората могат да обичат еднакво силно и болката им да е все тъй голяма. Повествованието е прекрасно и не ми позволи да оставя книгата до последно. През цялото време се вълнувах за героите, обожавах ги с всичките им недостатъци. А накрая плаках за тях, така както рядко правя – тихо, тежко, като за последно.

Заедно със всичко друго, адски много ми допадна описаната динамика между двете сестри Елбъс. Всяка от тях преминаваща през собствения си ад сама, но непременно гръб в гръб с другата. Тайни съзаклятници по типа „кръвта вода не става”. Грета, макар и не съвсем ласкателно описана, ми е много скъпа, тъй като разбирам всяка нейна подбуда и реакция на случващото се. Мотивът за негативното пространство между двете сестри на портрета и в ежедневието им ми стана най-любимият момент в литературата, която съм чела напоследък.

Четейки книгата, не спирах да си мисля колко е лесно да обичаш някого. Все едно човек има вътрешна необходимост да се грижи за друг човек и се хваща като удавник за сламка към всеки, който има нужда от грижа. И това е едновременно толкова егоистично и най-красивото на света!

Искам да публикувам цялата книга, да я споделя със всички, но мисля, че си струва притежаването. Чете се бързо и определено би била сред книгите, към които бих се върнала повторно!! Така че не се свенете и попълнете библиотеката си!! :)

"Старецът и морето", Ърнест Хемингуей

„Старецът и морето” на Хемигуей беше първата книга, която прочетох на Kindle-а си. Исках да започна с нещо леко и бързо, за да видя как ще ми допадне, а и отдавна исках да прочета именно това на Хемингуей, за да схвана всички препратки.

Иии след като вече съм го чела, нямам много казване. Схващам майсторството на Хемингуей, емблематичността на творбата. Обичам риби, старците са ми мили. Но честно казано нямам никаква, дори що-годе, съпричастност към случващото се в новелата. Най-хубавото от цялото ми четивно преживяване беше, че преди да заспя на Бъдни Вечер сестра ми ми чете на глас. А аз толкова обичам да ми четат на глас!

Мисля, че „Старецът и морето” е класика и трябва да се познава! Все пак се радвам, че „Сбогом на оръжията” чака да и’ дойде реда. Явно с романите на Ърнест по’ си допадаме.(с мисъл за „За кого бие камбаната”)

О, да! И репликата „Искам да те убия, защото те уважавам!” или както е трактовката на Хемингуей. :)

kindle

Имам си изключително прекрасен мой собствен невероятен kindle! Винаги съм си мислела, че не съм от момичетата, които си падат по електронни четци. Оказа се погрешно. Толкова си падам, че повече не може. И все още даже не ми се е наложило да го ползвам по предназначение. Имам предвид да го изнеса от къщи в ръчната си чанта и да чета от него докато чакам да се случи нещо, в извън домашна среда. Иначе четох от него. Прочетох „Старецът и морето” на Хемингуей за загрявка, тъй като ваканционно имам няколко нови книжки и една-две книги с нехудожествена литература, върху които работя.

Като абсолютна леймърка седях 2-3 седмици и се чудех кое – как, след което качих на него всички книги. ВСИЧКИ КНИГИ!! Което за момента не е много, но като за веднъж... Качих учебници, качих класика, малко фантастика, един два сборника с разкази, малко Шекспир.... Бях като дете в магазин за играчки ... или лакомства.

Естествено мога да изтъкна всичките му безброй позитиви, като това екранът да не дава отблясъци или начина по който шрифтът ме предразполага да чета. Да обаче как мирише! Божествената миризма на мата на нова техника. Аааа!

Всичко това обаче никак не значи, че най-любимото ми нещо вече не е пазаруването на книжки с хубави корици, палави страници и любопитни заглавия. Просто вече имам всички варианти за четене! :)

"Имаго", Радостина А. Ангелова

Имам все хубави емоции около „Имаго” на Радостина Ангелова!

Прекрасната Мила ми подари щастие, като ме запозна от близо с „Имаго”. И това след като именно тя ме покани и във „Виенски апартамент”. Освен това в средата на Ноември имах възможността да се запозная и със самата Радостина, която по време на представянето ми се видя интелигентна жена с такт и чувство за хумор. А след краткия ни разговор преди да си тръгна от събитието, я почувствах някак много близка, но това сигурно не е било чуждо за никого. Да я слушам как говори за книгата, ме накара да зарежа всички неща, които четях по това време, и да и’ отдам вниманието си.

Много ми е трудно да кажа за какво точно се разказва в „Имаго”, защото се разказва за всичко. Все едно човешката природа е събрана обобщена в по-малко от 250 страници. Двадесет героя споделят в по една глава разстояние хората, които са, обясняват решенията, които вземат. И всичко изглежда просто, но монетата няма само една страна, нали?! И тази плетеница от хора, от различни места по света, с различен социален статус, с различно възпитание, сега се среща в Испания, за да може всеки да остави белези в ежедневието на другите. Приятели, партньори, любовници, братя, родители... всеки играе своята роля и я играе добре.

Но колкото повече мисля за какво става дума в „Имаго”, все ми се върти думата „порастване”. Мисля си за ежедневното израстване на човека в опитите му да бъде най-доброто себе си, или в опитите му въобще да го бъде. През сюжетната линия на „Имаго” се появяват глави от дневника на учен, занимаващ се с пеперудата от вид Pieris Brassicae и феномените, които той има шанса да наблюдава. Това ми се стори изключително деликатно поставена насока от самата авторка към нейния читател. „Всяка прашинка е началото на планина.”

Много ми допадна постройката на романа. Мисля, че свърши работата си идеално – накара ме да се вълнувам от героите и да си припомня отново, че всеки човек, дори и да не подозира, участва в живота на другите. Ако трябва да си избера любима героиня, това е Марта – струва ми се... точна! Да, това е думата – точна! И двойката Марта – Енрик, като най-... нереалната такава, естествено най ми се харесва.

Нещо ново, което също заслужава внимание, е Книжният Пътеводител за „Имаго”, съставен от автори на "Аз Чета". Там можете да откриете цитати от книгата, интервю с Радостина Ангелова, снимки от местата, из които се развива действието в книгата, и още няколко кокетни подробности. Пътеводителят е красиво допълнение и не издава нито доза от сюжета, за тези които се страхуват да не им бъде развалено удоволствието от четенето.

И макар да четох лятното „Имаго” през есента, а зимният „Виенски апартамент” през лятото, няма нищо по-хубаво от свежите идеи във всеки сезон!

"Хартиени градове", Джон Грийн

През последния месец имах удоволствието да участвам в разпространението на новината, че нов превод на Джон Грийн ще странства из книжарниците и личните библиотеки на малки и големи нърдфайтъри и любители на юношеската литература. Червените габърчета на „Хартиени градове” бяха осеяли интернет дейността ми и нощното ми шкафче. И сега съм щастлива да заявя, че четивната дупка, в която съм изпаднала, намали дълбочината си и от четирите книги, които започвам и все не довършвам, „Хартиени градове” е прочетена.

Първо ми се ще, както винаги да кажа нещо по въпроса с външния вид. Много ме радва, че популярните корици биват запазени, защото те са като реликва сред феновете на Джон. Както бях казала и за „Вината в нашите звезди” байндингът ми допада адски много, защото е крайно удобен за четене и много миловиден за разлистване.

„Хартиени градове” разказва историята на Куентин в последния месец преди завършването на гимназията, или пък историята на Марго през слепите за същността и’ очи на Куентин. Също така е подробен разказ за едно 21 часово пътуване с кола, няколко на брой приключения преди и по време, както и за „Песен за мен самия” на Уолт Уитман. Харесах тази книга! Донесе ми емоции от целия спектър, а краят и’ беше определено глътка свеж въздух от стандартното „и заживели щастливо до края на дните си”. Е, това е Джон Грийн все пак, и всеки, който е чел нещо негово, ще разбере страха, с който очаквах в последната глава нещо ужасно да се случи. Но слава повелителя на книжните герои, този път всички оцеляха!

Според мен много майсторски е разгърнат персонажа на Марго Рот Шпигелман – през преживяванията на другите спрямо нея. Това ми беше изключително интересно от литературна гледна точка. Твърде много житейски истини има в героинята. Независимо на колко години е читателят, на 12 или 22, или пък 52, всички затъваме в двуизмерността на животите си по-често, отколкото ни се иска. „Всичките тези хартиени хора в техните хартиени къщи. Горят бъдещето си, за да са на топло.”

Куентин беше пълен задник за мен до последната глава. И по-лошото, зная от къде идваше задничевостта му и все ми се щеше да мога да го оправдая. Но в последните 20 страници това момче порасна пред очите ми и намерих причина да го уважавам за всичко, което е направил, независимо от подбудите му, и това май също беше от части по вина на Марго.

Бен и Рейдър – невероятни сладури. Особено по време на пътуването много ми сгряха замръзналата душа. За всеки, който ще реши да чете книгата, имате личен поздрав от мен с момента с тениските на Конфедерацията. Малко съм виновна, но точно това го четох по време, по което не би трябвало да чета художествена литература и един неуместен кикот беше пуснат на обществено място. :D

И така поприключенствах из „Хартиени градове” и горещо препоръчвам на всеки, който има нуждата да почете за малките проблеми на малките хора, за да забрави за момент за своите, за тези, които искат да се посмеят и да си припомнят гимназията или за тези от гимназията, които търсят идеи за следващото си пътуване или пакостуване. И естествено на всеки български нърдфайтър. DFTBA! :)

Още от автора: "Вината в нашите звезди", "Къде си, Аляска?"

P.S.: Съзнавам, че няма връзка между отделните ми абзаци и го отдавам на загубата ми на тренинг! :)