Сядам да пиша веднага след като завърших „Великият Гетсби” на Ф.С. Фицджералд. Имам нуждата да повърна вълнението и обидата, които ме връхлитат. Може би съм станала твърде чувствителна напоследък, но тези 120 страници болят. В някой друг живот може би вместо да пиша, щях да се сълзливя...Всъщност започнах да чета „Гетсби” като естествено продължение на „Норвежка гора”. Вървяха в комплект, предполагам. Сега мисля, че любимата книга на японския главен герой не е избрана никак случайно. В последния месец все се оплитам в догадки дали подборът на едни или други книги е случаен или неслучаен...
Започнах с идеята, че ще чета американски любовен роман – класика. Прочетох... странното е, че въобще не беше любовен роман, макар американска класика. Състояние любовно – безлюбовно. Като да си на средата на пустинята, адски жаден, но в манерката има 2 капки вода – едната стига до устните ти, а другата се изпарява по стените на съда. Накрая пак оставаш жаден, но и издразнен, че глупавата манерка се намира по средата на смотаната пустиня и дори единственото, за което е създадена, не може да осигури.... Защо, по дяволите, си на средата на пустиня!?
Много ми се ще да кажа няколко думи за начина, по който са избрани имената на героите. М, не за начина, по – скоро за резултата. Възможно ли е още преди да познаваш героите да знаеш, всичко за тях само от имената им. Том Бюканън – сух и властен, арогантен и безпомощен, слаб и нищожен. Дейзи – маргаритка, наивна, вдетинена, чаровна, но малко глуповата(или просто разглезена – въпрос на поглед). Джордън Бейкър – мъжко момиче, със склонността ми да харесвам второстепенни герои – тя ми е любимка, мисля, че я биваше твърде много, за да бъде част от помията на тези хора. Гетсби – бих казала, че името му е нарицателно само по себе си, не изразява качество, то само е качество. Разказвачът – Ник Уотевър – нямах нужда да зная името му, той е ядрото, не се нуждае от име, освен когато се представя.
Иначе историята гние от пари. Един свят, в който когато партито в едната къща свъши, неканените гости си намират друга къща... Обидно ми е, заради Гетсби, а и заради себе си предполагам, как хора идват и си отиват от живота ти без да си направят труда да те познават, да те обичат. Накрая си един нещастник с няколко лица-по-задължение на погребението (макар то самото да няма никаква стойност). Тъжно! Този човек е живял 5 години с надеждата за любов, имал е всичко и въпреки това е толкова сълзливо празен. Празен... на дюшек в пред-есенен басейн. Може би, ако го познавах щях да го обичам, ей така, заради мистерията, заради вглъбеността, заради престорената веселост, напук на розовия костюм...
„Истината е, че Джей Гетсби от Уест-Ег, Лонг Айлънд, произхождаше от платоничното си схващане за самия себе си. Той бе син на бога – израз, който ако означава нещо, означава именно това – и трябваше да върши същата работа, която върши небесният му баща, да служи на една широко разпространена, вулгарна и евтина красота.”
„ - О, аз обичам многолюдните сборища. На тях е тъй уютно. Когато хората са малко, няма никаква интимност.”
„ - Какъв смисъл имаше да върша големи дела, ако можек да се чувствам по – добре, когато и^ разказвам за намеренията си.”
„ - Аз съм тридесет годишен – рекох аз. – Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтенност.”
Искаше ми се да ви покажа корицата на моето издание, но не я намерих в интернет,а вече около месец съм възпрепятствана да снимам с апарата си! скоро ъпдейт по изображението!
