четвъртък, 1 август 2013 г.

"Предимствата да бъдеш аутсайдер", Стивън Чбоски / "The Perks of Being a Wallflower", Stephen Chbosky



„Предимствата да бъдеш аутсайдер”(“The Perks of Being a WallFlower”) на Стивън Чбоски е книга популярна извън нашите граници от много отдавна. Нещо като модерна класика в жанра за юноши. Още повече слава натрупа, след като миналата година излезе и едноименният филм, за който имам намерение да кажа пет приказки накрая. :) Представете си изненадата ми, когато разбрах, че „ЕГМОНТ” са издали българския превод с оригиналната неонова корица още през април тази година!! Въпреки че не съм фен на литературата за междинния период дете-възрастен, по мои наблюдения ЕГМОНТ много добре са се ориентирали в тази насока през последната година.

Та както всеки може да се досети, награбих копие за себе си при първа възможност. И два дни по-късно стана прочетено копие.

Що се отнася до външния му вид, корицата ми допада много повече, отколкото си мислех – със снимките в сепия и неоновото зелено, семпла, но утвърдена и достатъчна. Не разбирам много от байндинг(не мога да се сетя как е думата на български =) ), но определено забелязах, че този и на „Вината в нашите звезди” на Джон Грийн много ми допада, удобен e за четене.

Ще ми се да представя концепцията за „аутсайдера”(както е избран преводът на wallflower). „И да видиш нещо си мълчиш. С разбиране.” Чарли е първа година в гимназията и е толкова умствено прецакан, колкото всеки на тази възраст, и малко повече.

Книгата е написана като писма от Чарли до неизвестен читател, който предполагам умишлено също играе старата роля на „аутсайдер”. Сякаш думите са предназначени да бъдат предавани от един на друг, заемащ тази позиция в обществото. Макар че сега седя и си мисля, че всеки в някой момент или аспект от живота си играе “wallflower”, някой по-малко от други, но не по-безболезнено. Бих поговорила за всичко случващо се в книгата, но ще е трудно без да издам кулминацията, така че мога само да я предложа на всеки, който му се чете бързо, но проникновено до там четиво, че да му напомни за нещо, което вече е бил научил за себе си, но във въртележката на ежедневието си е забравил.

Обаче ще си кажа колко много ми хареса как са пресъздадени отношенията между Чарли и сестра му, звучат ми правилни и повече от реалистични. Освен това много харесвам учителя му по литература. Ще ми се всички хора да са имали в гимназията учители, които със страст преподават предмета си, особено литературата. Друга аура кръжи около хора, които имат страст към идеите!

Да си призная в началото имах предубеждения към стила на писане на Чарли, и през него на Стивън Чбоски. Прости съобщителни изречения, без особено чувство, без отношение към предмета на разговор. Но с прогреса в книгата видях умисъл – реч подобна на дневник, в която тонът ескалира заедно със събитията. Изключително ме впечатли тази способност, пък макар и през превода. И като споменах за превода, Александър Маринов е превел неща, които преди да прочета книгата, смятах за непреводими, тъй като доста реплики плуваха из Интернет океана.

И дойде ред на петте ми приказки за филма. Оказва се, че Стивън Чбоски, авторът на книгата е също и сценарист и режисьор на филма, за което аплодисменти! Изящно допълнение на едното към другото. Дори на места с реплики, които не помня да присъстват в книгата, имам чувството, че си е допълнил пост фактум произведението. Всички актьори са страхотни и дори няма да си направя труда да ги изброявам. Единственото, което ми липсваше бяха отношенията на Чарли към и с другите герои извън основното трио. Според мен те дадоха +1000 бонус точки на романа пред филма.

И тъй като ми стана много топло, мисля да привършвам като кажа че и отделно и заедно „Предимствата да бъдеш аутсайдер” книгата и филма са чудесно попълнение към библиотеката, видеотеката и психо-емоционалното състояние на всеки читател.

„- Чарли, приемаме онази любов, която мислим, че заслужаваме.”

„...Не може просто винаги да поставяш живота на останалите пред своя собствен с утехата, че това се брои за любов.”

сряда, 31 юли 2013 г.

"Краткият чуден живот на Оскар Уао", Джуно Диас

Знаете ли какво е „фуку”?! Значело „проклятие, зла орис”. Оказва се, че цял живот човек бяга от него, а накрая всеки е страдалец. Физическото бягство, или ако щете дори само отрицанието от съществуването му, осигурява точно толкова успех колкото и отдаването в ръцете му.

За мен „фуку” е страх. Страхът да не остане сам за Оскар, почти толкова голям, колкото страхът от Диктатора в Доминиканската Република. Почти толкова равен на всеки страх от смъртта, съществуващ на всяко място по земята.


„Краткият чуден живот на Оскар Уао” на Джуно Диас е историята на едно момче и предците му, която звучи толкова истинска, че е невероятно да не е измислена. Вечният девственик, тотален загубеняк, непреодолим романтик и най-върл фен на всички форми и аспекти на фантастиката – това е Оскар. Но зад смотаняшкото му съществувание се крие мрачната истина на две поколения назад. Изключително лична, но емблематична за управлението на Трухильо в ДР. Трухильо, чиито последователи веднъж застреляли човек, само защото не произнесъл правилно името на майка му. Трухильо, който трябвало да има всяка доминиканска девица, като че там се криела силата на управлението му.

Книгата на Диас ме наведе на мисли колко малко знаем за света. Но и как вселенската болка е сякаш едно цяло и следващият път, когато някой си нарани малкия пръст на крака на холната масичка, то определено псува не само нея, но и убийци на семейства на другия край на света.

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” много ми напомни на Маркес, ако стоте години самота бяха нечии чужди, погледнати през емигрантски поглед. Джуно Диас определено ме завладя с начина си на писане и ако ми се предостави възможност, бих чела и други негови неща. Прилича на ерудиран тип с всеобхватни познания, не защото е направил добро проучване преди да си напише книгата, а защото просто си знае много неща, а и каква по-изумителна комбинация от история на държава толкова далече от нас и супергерои от комикси, а за най-ентусиазираните - хиляда и сто препратки от Толкиновата Средна Земя.

Бележките под линия са едно от важните неща! Тук те са много. Но авторът улеснява своите читатели, като не ги е изсушил и препарирал, а ги е направил част от повествованието, толкова жива и необходима, че когато оредяват след средата на романа, започват остро да липсват.

Имах проблем с края. Не голям. Просто съществуващ. Като че да беше набързо и с нужда от справедливост, която аз нямах. Но пък за всички герои все пак беше даден край, което ми допадна.

За „Жанет 45” няма да ви говоря и този път, защото както знаете съм върл фен, а те май нямат нужда от реклама. Със сигурност всеки, който се интересува, е разбрал за осемте корици, кампанията беше не-малка. Или поне на моята FB-стена. :) Ако ли пък не, предлагам да се поразровите, защото е интересно хрумване и не съм чувала да е правено преди. Поредицата „Отвъд” като че ме предизвиква да искам още!

P.S.: Имах и още неща за казване, но ми изчезнаха думите и после мина една седмица докато напиша и тези, така че съм почти сигурна, че забравих! Например нищо не казах за Лола, а тя ми е любимка! Затова за адекватност ще ви препратя към Книголандия, Книжен Жор и Книгозавър (с нея явно четохме книгата по едно и също време :) )

четвъртък, 4 юли 2013 г.

"Има крокодили в морето", Фабио Джеда


„Има крокодили в морето” на Фабио Джеда е притегателна книга. Заглавието ме грабна веднга – има ли крокодили в морето?, кое море?, защо въобще са ни крокодили? Но всъщност това, което притегли ръцете ми от спокойно почиващи до тялото до грабващи тази книга при първото възможно посещение на книжарница, е корицата. Как е възможно да съществува нещо толкова красиво, нещо толкова просто и минималистично!! Трябваше да имам тази книга като физически предмет в най-близка близост. „Жанет 45” с поредицата си „Отвъд” отново ощастливиха човешкото ми същество.

Но в интерес на истината, що се отнася до съдържание нямах големи очаквания, беше твърде красива с твърде много шум покрай излизането и’. Ето защо завършването и’ ми донесе мир – хареса ми точно затова, което е! Истинската история на Енаятолах Акбари. Започнах да я чета не като такава. Имах на ум един фиктивен герой, на когото се случват покъртителни неща. Но не успях да избягам от откровеността на истинния разказ. „Има крокодили в морето” се чете лесно (защото не бих могла да я чета „леко”) все едно самият Енаятолах ти разказва 2-3 случки от детството по време на вечеря. Препусках по страниците не само защото шрифтът и обемът са удобни, а защото нямах търпение да разбера как е успял да стигне до края, как е намерил сили и кураж в себе си. Въпреки че разказва са събития съвсем близки до смъртта героят, момчето, човекът ги разказва все едно не са нищо особено. Усетих у него това чувство на сигурност и увереност, че миналото е без значение, ако останеш добър човек след него. Енаятолах на няколко пъти набляга на факта, че подробностите нямат важност, че хората са това, което са делата им, което много ми допадна като идея. Мисля, книгата е много подходяща за деца, дори да се изучава в училище, защото говори много за порастването на един мъж и изборът на приоритети.

„Има крокодили в морето” разказва за невъзможния път на едно малко момче като политически бежанец от родния му Афганистан до Италия, където намира убежище и в последствие дом. Историите за първия му учител и пътуването до Турция и Гърция много ми повлияха емоционално, но не мога да кажа каква емоция изпитах, не беше тъга или съчувствие, не се страхувах, не тъгувах, все едно приемах всичко, което ще дойде напред, както той го е описал – с примирение, но решителност. Беше особено изживяване. Краят на книгата в комбинация с епилога беше наистина невероятен и стилно подбран завършек на подобен мемоар.

Единственото което не ми допадна особено бяха вметките на писателя в курсив. Бяха малко досадни и оставах с убеждението, че и на героя са му досадили. Нямах нужда да имам и гласа на автора, след като той беше „перото” зад гласа на Енаятолах. Но не можех и без тях, тъй като част от ценните заключения от дадено събитие от живота на момчето се съдържаха именно там.

Така че всичко на всичко браво на Фабио Джеда за прекрасно поднесената истинска история на Енаятолах Акбари!

неделя, 30 юни 2013 г.

"За кого бие камбаната", Ърнест Хемингуей


Някои книги пътуват. Всъщност повечето книги пътуват, но някои пътуват и след като са станали нечия собственост. И тъй като в последно време ми е трудно да събирам думи в изречения, които ми допадат, така мисля да започна днес. „За кого бие камбаната” на Ърнест Хемингуей пътува много с мен. Много стотици хиляди километри до Италия и обратно. По това време бяхме много близки! Като се прибрахме, малко се поотдалечихме, сесията се опита да застане помежду ни, но успяхме, останахме заедно до края (до нейния край, аз имам още известно време, надявам се).

Отдавна ми се щеше да се запозная с Хемингуей, но все не намирах подходящ момент. Изминалата зима ме наведе на тежки мисли и си казах, че е време да прочета най–сетне „За кого бие камбаната”. Сдобих се със старото червено издание с потъмнели страници и аромат, сред най-прекрасните на света. И към този момент вече прочетено, не зная какво да кажа... всичко за Хемингуей ми се струва казано, дори от самия него. Затова няма да се протягам много, имам 2-3 неща и това е!

Първо – доволна съм! Романът беше всичко, което очаквах. Не бях изненадана или зашеметена, но съм много доволна от прекараното време с него! И както си седях вчера, се сетих защо цялата книга ми е толкова близка и позната. По един особен начин ми напомня за „Под игото” на Вазов, и то онова „Под игото”, което си спомням от лятото между 5. и 6. клас.

„За кого бие камбаната” се чете точно, както е написана. Всичко казано, звучи достоверно, всичко случващо се е съвсем обективно поднесено. Хемингуей няма любими герои, има само група герои, за част от която говори повече, отколкото за другата. Две забележителни черти притежава тази книга; едната е, че действието от всичките 500 страници се развива в 3 дни, другата са вътрешните монолози, които водят героите. В зависимост от това какъв читател сте, това може да ви отблъсне или спечели. На мен това с трите дни ми се стори изумително, знаех че е така преди да прочета книгата, и го помнех през цялото време, но предполагам партизанските емоции ме завладяха твърде много, за да го проумея! Що се отнася до монолозите, можех да мина и без един – два от тях, но като цяло бяха много откровени, човешки.

Имам си обаче три момента от историята на Хемингуей, които са си лично мои, които ме грабваха в една такава особена прегръдка, супер силна – задушава ме, чувам как пукат ребрата ми, но не искам да бъда пусната. Първият е разговорът между Пилар, Мария и Робърт Джордън, който започна за това какво харесва той в момичето и завърши със Републиката и достойнството.
„ - ... Освен че е красива какво още?
- Умна – каза нерешително Робърт Джордън. Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
- Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.”

„ – Комунист ли си?
- Не, аз съм антифашист.
- От колко време?
- Откакто разбрах какво е фашизмът.”

Вторият е, когато Пилар разказва на американеца за Пабло и фашистите по своеобразната пътека на смъртта. Според мен беше изключително силно написано, толкова визуално. В момента, в който го четях, все едно бях Пилар. Едновременно горда и отвратена от това на какво са способни хората.
Третият не е точно момент, но се помества във време. Това са боровите иглички. Когато прочетох последното изречение беше сюрреалистично, все едно се завъртях в спирала, върнах се отново на първата страница и ето ги пак – боровите иглички!!

Аз взех каквото имах за вземане от „За кого бие камбаната” на Хемингуей. Дали за всеки има едно такова място, което го удря с тухла по главата, докато чете и му казва „Човеееек, това е Хемингуей!!” :) Ще се радвам да разбера чели ли сте я, ще я четете ли. Или партизанството е умряла работа?!

събота, 15 юни 2013 г.

"Хамлет", Явор Гърдев (и други истории)

Споменавала ли съм, че „Хамлет” е любимата ми пиеса?! Може и да съм избегнала, защото не се гордея с факта, че съм прочела брой пиеси, който мога да покажа с пръстите на ръцете си. Но после си припомням, че съм от онези хора, които изпадат в крайности, така че „Хамлет” на Шекспир е най-любимата ми на света пиеса! Казах!! Освен това искам да се омъжа за Хамлет като порасна...
И това е една не много обиграна прелюдия към поста ми, който следва да уведоми, че вчера гледах „Хамлет” на Явор Гърдев.


Вчера гледах „Хамлет” на Явор Гърдев в Летния Театър във Варна! Беше прекрасна постановка, умрях от студ и не щях въобще да се женя за Хамлет. Но едно по едно....

Нека да започна със студовия фактор, тъй като несъмнено това е основното, което вълнува в този тежък миг на предлетни жеги. Ако бях малко по-придвидлива, щях да си взема одеало и хавлиени чорапи. Какво по дяволите съм си мислела?! Юнска вечер между 9 и 12h. Сандали и жилетка, да не се намирам на екватора!? Да, паднаха ми няколко пръсти на краката, но сърцето ми е все още горещо... макар че...

Не съм гледала много пиеси на Гърдев, но дори само след „Калигула”, можех да позная, че снощното представление е негово дете. Даже имах момент, в който си мислех, дали не е решил да направи нещо като поредица ”Нов прочит на класическа драматургия - Гърдев” (честна дума опитах се да измисля по-добро заглавие). Рус, дългокос, къдрав, пестеливо облечен главен герой, черно и червено, метал, вода и невероятна актьорска игра. Току що в ума ми се прокрадна желание да видя „Малкият принц” с почерка на Гърдев. Така де, като цяло не бях изненадана, но бях адски пленена от режисьорските му решения. Както съм казвала и преди като читател обръщам повече внимание на думите, а не на картините, които те раждат у мен, така че всичко на сцената ми се стори напълно правилно. А най-любимото ми нещо е, че моят книжен Шекспир беше доста близък с Гърдевият Шекспир духом. Репликата „Има нещо гнило в Дания” не беше тя, но като цяло всичко друго подскачаше у мен във Шекспиров такт. (и нека не звуча така все едно зная пиесата наизуст, просто тази реплика я ползвам в ежедневието си и се изненадах, че не я чух така :) )

Що се отнася до актьорския подбор, не можеше да съм по-щастлива. Не зная колко популярно е мнението, че Розенкранц и Гилденстерн са герои с невероятна заслуга към литературата, но искам да изкажа възхищението си, когато за първи път видях Ованес Торосян и Павли Петрунов на сцената - това бяха те, Розенкранц и Гилденстерн, точно както Литературата ги е поискала!! Весела Бабинова като Офелия в лудия си период беше прекрасна. Винаги съм намирала Шекспировата Офелия за малко досадна и плачлива, но с тази актриса и с тази режисура, Офелия спечели много точки по точковата система за героини. Което ми напомня за Полоний, бащата на Офелия, или по-точно Валентин Ганев. Огромно удоволствие беше за мен да го гледам на сцената, да го слушам как говори!! Мариус естествено беше изключителен, и то до там, че не съм сигурна имам ли въобще право да обяснявам това. Дано това, че няма да спомена поименно останалите актьори, не се приеме като неуважение – всички много ми харесаха!!

Сега малко и за самия Хамлет, обещавам след малко ще приключа със словоизлиянията. Моята представа за него и тази, която усетих от Гърдев, коренно се различават. И в интерес на истината съм склонна да вярвам, че тук аз съм много не на място. Просто в апогея на гимназиалните си години съм си изградила един такъв образ, четейки пиесата, който и сега не спирам да търся самоунищожително в живия живот. Вместо нерешителен, дори леко безхарактерен мъж с проблеми с реалността, винаги съм приемала Хамлет за романтичен, меланхоличен интелектуалец, върху който се изсипват всички л**на на гнила Дания... та затова не искам да се омъжа за Хамлет на Гърдев, искам да се омъжа за моя си Хамлет. :) Ако може да не е суициден... иначе що се отнася до Леонид Йовчев – тъкмо на място, еднакво отдаден през всичките 3 часа!!

Колкото и лековерно да говоря за всички неща, щеше ми се все пак да отбележа защо наистина обожавам тази пиеса. Мисля, че в бързата скоклива реч има най-много тъга в хумора и най-много смях в мъката. Според мен в тази пиеса, повече от всяка друга, която съм чела, всяка реплика може да се каже и днес и да е напълно толкова вярна, колкото и тогава. Та ето за това обичам "Хамлет", накратко.

Ииии... това беше моето изживяване с постановката. Избирам да съм пристрастна! И друг път като посещавам седнало нощно събитие да си нося одеало!!

Обещавам, това все още е книжен блог!! Даже си купих нова книга преди пиесата! Честна дума!!

събота, 18 май 2013 г.

"Великият Гетсби" - Филмът 2013



Не зная случва ли се на друг, но когато реша, че ще гледам филм на кино, почти сигурно е, че този филм ще ми хареса толкова много и в интерес на истината много повече, отколкото ако го гледам на малък екран вкъщи. Затова ако искам да си докарам зрелище от много чакан от мен филм, отивам и го гледам на кино. Така направих и снощи! Гледах „Великият Гетсби” в премиерния му за България ден. Половин година вече се разкъсвах между „Искам да ми хареса адски много!!” и „Ще съм изключително наранена, ако са съсипали това, което имам с тази история!” (не зная защо взех нещата толкова присърце). Днес съм горда да заявя, че филмът на Баз Лърман е всичко, което исках, пълно олицетворение на книгата за мен.

Даже не зная от къде да започна...



...да речем Тоби Магуайър. По мое скромно мнение това беше ролята на живота му. Този Ник Каръуей, който в книгата бе почти само глас зад камера, е центърът във филма. Определено той води в танца така, както не бих си представила никога вече друг да го прави.



Дейзи на Кери Мълигън е пълно копие на Дейзи от главата ми! От първия кадър с нея до последния. Въвеждащата я сцена със завесите е бих счела за един от върховете в кинематографията, а после когато я слушах да изрича тази реплика: “I hope she'll be a fool -- that's the best thing a girl can be in this world, a beautiful little fool.” беше сюрреалистично. А сцената с ризите!! И после когато и’ беше топло в хотела. Дейзи точно както я сътворих аз, докато я четях. Невероятна е и режисурата, но определено Кери Мълигън, която ми допадаше преди, сега е сред уважаваните от мен актриси.



Джордан Бейкър надмина всичките ми очаквания!! Тя и без това ми беше сред любимите герои в книгата и тръпнех в очакване да видя как я е пресъздала Елизабет Дебики. Прекрасна е! Бих била нея!

Джоел Едгертън като Том Бюканън също ме смая, като актьорска игра и пресъздаване на цялостния образ. Беше изкарал на яве тези черти на Бюканън, за които нямах време много да мисля, докато четях. Героят ми се видя по-земен, по-човешки, мога вече да му отдам дължимото, мога да го разбера.



И оставям за накрая самия Гетсби, защото там нещата ми се видяха не съвсем наред. Може би е от това, че по принцип не харесвам Лео ДиКаприо, но на места изпълнението му ми се видя слабо. Не зная как обаче той направи така, че „слабо” да се редува с „гениално”. Затова чувствата ми към Гетсби ще си останат смесени. Просто имаше сцени, в които Лео беше роден да е Гетсби. Освен това Дейзи-Гетсби сцените бяха съвършени!! И няма да изпусна да кажа за сцената с Лео и Тоби Магуайът в стаята с цветята – беше изключително забавна и някак в тази една сцена най-добре бяха представени образите и на двамата и отношението им един към друг.



О, да, специално внимание на сцената със басейна накрая. Изключително красива смърт. Във „Великият Гетсби” на Фицджералд този епизод от повествованието е като далечен отклик на ситуацията, един вид пост фактум се говори за него, докато във филма всичко стана живо, осезаемо, болезнено дори. Тук не мога да му го отрека, Лео беше гениален!



Бях много уплашена преди да гледам филма, че ще го намразя. От трейлъра останах с впечетлението, че са изяли джаза от филм за джаз ерата. Бях малко притеснена от кича. Страх ме беше да не би големите символи да не се вземат под внимание, да е твърде модерен или направен да се хареса на хора, които не са чели книгата. Бях малко снобарски настроена в страховете си. Но беше само защото толкова много обичам и книгата, и Фицджералд. Но сега, когато гледах филма, не мога да съм по-доволна! Режисьорската работа на Баз Лърман е невероятна и мога само да му благодаря, че пресъздаде на голям екран въображението ми.

P.S.: Саундтракът е неземен и непременно ще го имам сега!!
P.S.2: Мнението си за книгата съм споделила тук :)

вторник, 14 май 2013 г.

Аз бях в Италия, Част 3.

Остана ми една последна поредичка със снимки - сиви и цветни, гълъбарски. Изненадана съм от собственическото поведение на италианските гълъби, доста ревниви се оказаха към пространството си. Също така гълъб беше най-живото нещо, което настъпих в Рим (обещавам не го изчерваках, само малко перца и то само защото сам мина под краката ми!). Луди птици!!

Но първо, пристанището за гондоли








Градската баня


















Ватикана след меса


Най-сполучливата ми снимка на Колизеума












И за да обобщя, ... няма да обобщавам. Може да се задържи по-задълго, ако не обобщавам.

Подобна поредица от Прага: Аз бях в Прага, Част 1.