"Калигула", Албер Камю

О прелестен съботен следобед, преливащ от мисловно напрежение, уединение и блаженство! Като започна от Perfect Sense (филм, за който кърви язва), мина през това, за което ми предстои да говоря и завърша с Joy Division (банда, която винаги служи за усилвател на всички емоции, до там че епилептични Иъновски капчици пот потичат измежду мозъчните ми гънки).

Камю с неговия „Калигула” бунтуват душата ми като разклатено газирано вече 2 месеца. Варненският театрален състав (за мен най-добрият от не малкото, които съм гледала) под режисурата на Явор Гърдев са направили този невероятен спектакъл, на който си подарих присъствие в края на Февруари. Не съм сигурна има ли смисъл да се опитвам, а и не мисля, че бих могла да опиша колко обичам тази постановка. Не ме бива много да говоря за театър, обратно пропорционално на чувствата, които изпитвам към него, може би има нещо общо с това, че зад театъра винаги застават огромна купчина хора, събират мислите и красотата си и сътворяват нещо, за което не се говори, нещо, което само се попива, изсмуква. Може би съм егоист, що се отнася до театъра, искам го само за себе си.

Първата ми реакция веднага след като гледах „Калигула” беше ИСКАМ ДА ИМАМ ТОЗИ ТЕКСТ!! (с гигантски динозавърски на звук букви) Даже не след, още по време на представлението. И ето го сега в ръцете ми – подарък от Кали, тя ми носи радост. И така пиесата на Албер Камю се разиграваше отново и отново в главата ми под режисурата на Явор Гърдев при четене и препрочитане. Бонусът на това да четеш пиесата след като си я гледал е, че получаваш власт над всичко, което не си можел да облагородиш по време на самата постановка. Сега като го казах, си мисля, че е малко странно да искам власт, когато става дума за четене. :) И когато постановката ти е харесала толкова много, няма нищо по-хубаво от това, да чуваш гласовете на актьорите и да разиграваш сцените, и да забелязваш къде прелестността идва от режисурата и къде - от самия текст.

Обичам да чета пиеси. Те са изградени само от диалози и монолози, и отново диалози. Смятам, че никак не е лесно да разположиш мисълта си в мислите на другите. Едновременно да си защитник и опонент. В прозата авторът има право да вземе страна, да даде коментари под една или друга форма, да изрисува героите си по всеки един начин, така както ги е замислил. Драматургът има само силата на диалозите, но като това да е най-голямата. (ох, много лаичен ми се получи коментарът по въпроса)

Най любима ми е сцена ІV, първо действие. Тя като че обяснява всичко, което е Калигула за мен.
„КАЛИГУЛА
Да. Накратко. Не съм луд, дори никога не съм бил толкова разумен. Просто, изведнъж почувствах потребност от нещо невъзможно.(пауза) Нещата, такива каквито са, не ми изглеждат задоволителни.
ХЕЛИКОН
Това е едно доста разпространено мнение.
КАЛИГУЛА
Вярно е. Но не го знаех по-рано. Сега знам. (все така естествено) Така, както е устроен този свят е непоносим. Следователно аз имам нужда от луната или от щастието, или от безсмъртието, от нещо, ако ще дори да е лудост, но да не е от този свят.”

Oбичам пиесата - всяка дума си е на мястото!

Много ми се щеше да обърна внимание на играта на Димо Алексиев. Лудостта в очите му си остава единствения образ на Калигула, на който ще повярвам някога!