неделя, 21 септември 2014 г.
"За щастие, млякото", Нийл Геймън, Скоти Янг
Аз всъщност зная как се случват хубавите недели. Понякога научавам такива тайни съвсем случайно, но ако ги науча, бързам да ги споделя, защото всеки заслужава хубави недели.
Миналата неделя беше последният ден от почивката ни и със съквартирантката ми решихме да се поглезим. Станахме късно, пихме кафе, излязохме и хапнахме навън. Посетихме книжарница и всяка от нас излезе с повече придобивки, отколкото беше запланувала. След това отразихме последния ден от фестивала на анимационното кино във Варна и гледахме пълнометражния „Изневяра“. Отидохме до „Коста“ за кафе, с което се разположихме на една пейка в Морската градина и ... проведохме литературно четене на „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън!
Едва ли има по-добра книга за четене на глас от тази! В един момент докато четях, просто нямах търпение да имам деца, на които да я чета всяка вечер! Обожавам я! Това е новата ми любима книга с картинки и една от най-прекрасните в библиотеката ми!
И сега след като си позволих цял абзац с възклицателни изречения, присъщи на всяка тийнейджърка, редно е да започна отначало. Когато Нийл Геймън написа „За щастие, млякото“, целият англоезичен свят се побърка. Диви фенове си купуваха не едно, а цели две копия от книгата, които за щастие все пак бяха различни, за да могат да сравняват илюстрациите на американското (на Скоти Янг) и английското (на Крис Ридъл) издание. А аз само се надявах при нас да дойде по-красивото. :) „Студио Арт Лайн“ са просто прекрасни в изпълнението и адаптацията на българския текст към картинките! И толкова им благодаря!
От това, което съм видяла от Геймън, никак не е трудно да го харесваш. Всичко покрай него е леко и въздушно, малко странно, но тайно полепва, като разтопен шоколад по пръстите. И сега, като гледам предното изречение, на практика искам да кажа, че Нийл Геймън е аериран шоколад. Да, нямам нищо против, заставам зад думите си, може да бъда цитирана!
„За щастие, млякото“ е перфектната книжка за деца и възрастни. И тъй като съм от двете страни на „и“-то, официално я обичам. Седим си ние на пейката в парка, аз чета на глас и усмивката не слиза от лицето ми, а на няколко пъти спирах и да се похиля, защото има на какво. В общи линии това е история за един баща, който има задължението да се погрижи за двете си хлапета, докато майка им не си е вкъщи за няколко дни. И всичко върви по план, докато последните капки от млякото попадат в чая на таткото, а децата няма с какво да си напрявят зърнена закуска. От тук нататък си имаме работа с извънземни, динозаври, пирати и първобитни племена, вумпири и понита, въобще еклектика от събития, родени от пътуването във времето. Едновременно е нелепо и гениално!
Иска ми се всеки човек на планетата да има тази книжка! Е, добре де, преувеличих, но ми се ще много хора да я имат. Мисля, че всяко друго решение е грешка. Не зная как да я препоръчам повече, но Мила бе моята муза, тя ще успее. Ревюто на Блажев също е хубаво, така че ако те двамата не могат да ви убедят, то значи нямате душа!! ;)
вторник, 9 септември 2014 г.
"Изплези си езика", Ма Дзиен
Има една английска поговорка, която гласи "Curiosity killed the cat" („Любопитството убило котката.“). Винаги съм обичала как звучи, но винаги съм мразела смисъла и‘. Не може да се заклеймява така единствената движеща сила на света! И то като се използва любимото животно на половината човечество (Spoiler alert: аз не харесвам котки!). Но днес с чисто сърце мога да кажа, че котката беше ранена.
Когато взех в ръце „Изплези си езика“, умишлено нямах никаква информация за нея, освен че е била забранена в Китай. Тази забрана ме мотивира, мислех, че е поради политическа и историческа противоречивост. Така очаквах да понауча нещо, доставяйки си удоволствие от четенето на художествена литература. Това само може да означава, че съм станала твърде самоуверена в книжния си избор и трябва да се проконтролирам.
Освен това за съсипания ми сън и неудобството ми от четене на публично място виня много и Люба Халева. Мисля от тук нататък да я обвинявам активно за всичките ми книжни желания дошли от „Жанет 45“. :) Освен намагнетизиращата ме цветово корица, тя е подарила на всеки от разказите илюстрация, която не само ги допълва, а може да представлява разказ сама по себе си.
Но въобще не се залъгвайте! Това са 5 отвратителни* разказа. И не като литературна стойност, или пък като смислова такава. Просто разказват 5 истории, които все се надявах да са художествена измислица, истории, които не ми се иска хората да преживяват. И тъй като ... какво ли пък знае една малка глупачка за Тибет, тази представа много ми загорча. И не толкова, че да искам да я забравя.
Стилово Ма Дзиен много ми допадна. Някак лаконично и простичко ми говори за неща от друг свят. Разказва ми тези истории, които вървят по границите ми, все едно ми говори за това кого е видял снощи пред блока. Мисля, че само поднесени в подобна форма разказите можеха така да нахлуят в главата ми – първо тихо, а после да крещят. Точно тук намирам за редно да спомена преводача – Стефан Русинов, превел книгата от китайски. Съвсем случайно блога му „четох книга“ е сред тези, в които от време на време ходя, за да зачезна на другаде за малко.
Намирам за готино* „Предговор от автора за българските читатели“, трябва всички книги да имат такъв. Общо взето фен съм на рисковете, които предприе тази книга със съществото ми. Ако ви се правят експерименти или ви се потапя пръст в Тибетката действителност, възползвайте се! :)
P.S.: Моля, отидете и почетете при преводача! Този негов пост е важен за виждането!
P.S.*: Авторката на този пост фриволно си играе с думите „oтвтарително“ и „готино“, защото може! :D
събота, 6 септември 2014 г.
"Моето приключение в дивото", Черил Стрейд
Бях скептична, когато започнах „Моето приключение в дивото“ на Черил Стрейд – мемоар за 1800 километров преход по Тихоокеанския хребетен път. Определено не изглеждаше от нещата, които предпочитам обичайно. Но бях настроена приключенски и издателство „Вакон“ отговориха на желанието ми.
Това е първата книга на издателството, която държа в ръцете си и ми е много важно да отбележа какво удоволствие ми доставя това. Корицата има един матов, почти гумен завършек, тактилното усещане от който няма еквивалент. Освен това има french flaps, които по някаква причина адски ми допадат. По вътрешната страна на корицата има карта с маршрута и основните спирки, за които се говори в книгата. И въобще дори аромата допринася да я искам, независимо от жанровото несъвпадение с останалите в библиотеката ми.
Та скептицизмът, който усещах в началото, беше победен от повърхностната читателка в мен, която обича да държи книгите си и да не се спъва в правописните грешки из текста (тук няма нито една!!). Но да си призная съвсем откровено, ми беше трудно в началото, имах нужда от време за да свикна с мемоарния изказ. Трябваха ми едни 50 страници нагаждане и малко самопобутване. Много се радвам, че продължих въпреки това, защото после я довърших на екс! Изведнъж нещо се преобърна в мен и започнах да живея с пътешествието на една жена през Тихоокеанския хребетен път.
Ако трябва да избера една дума, която да описва мемоара на Черил Стрейд, то тя би била “катарзис”. Дори си мисля, че преди прочитането на „Моето приключение в дивото“ едва ли съм имала ясна представа за катарзиса, освен значението му в чисто лексикален смисъл. Черил Стрейд загубва майка си след кратък период на мъчително боледуване и изведнъж животът и‘ се разпада. Губи близката връзка с останалите членове на семейството си, съвсем съзнателно проваля брака си и накрая напълно изгубва себе си. Докато един ден не решава да поеме сама, без никакъв планинарски опит по Тихоокеанския хребетен път – туристическа пътека успоредна на западния бряг на Северна Америка. Останала сама със себе си и често погълната изключително от физическите трудности, тя си дава нов шанс.
Книгата води до самосъзерцание и мотивира по най-откровения начин, тъй като предоставя реален пример за жена, намерила дъното си, а след това открила сили да се изкачи на хиляди метри надморска височина по планините на Калифорния и Орегон, а и в живота си. Много мелодраматично ми идват изреченията този път, но наистина се вдъхнових от този преход.
Много ми допаднаха и второстепенните герои, колегите планинари. Можех живо да си представя всеки от хората, които срещаше Стрейд по пътя си. И към някои от тях успях да се привържа съвсем чистосърдечно.
Единственото, което ми липсваше в книгата, е малко снимков материал. Много щях да му се зарадвам. Ето тук намерих видео с разказа на Черил и снимки от личния и‘ архив.
Преди да започна да чета, разбрах, че тази зима ще излезе филм по книгата с Рийз Уидърспуун, а трейлърът му ме тласна още повече към четенето, защото успях да видя част от картините, за които четях. Любимо от целия преход ми е езерото Крейтър! (Толкова любимо, че когато гледах негови снимки, имах емоционален полусълзлив момент.)
Определено препоръчвам книгата, особено подходяща за онзи период, в който имате нужда да се намерите или да си се припомните, а аз нямам търпение за филма.
неделя, 24 август 2014 г.
"Обратната страна", Радостина А. Ангелова
Радостина Ангелова е име, с което ме запозна Мила. Заради нея имах удоволствието да прочета първите две книги на авторката ("Виенски апартамент" и "Имаго") и когато дойде време за третата, въобще не се поколебах. Дали защото я свързвам с прохладните вечери на летата или защото не е типичното ми четиво, авторката и книгите и‘ са ми много интересни.
"Обратната" страна разказва за кратък откъс от ежедневието на една жена и интернет споделянето му с един мъж. Всичко останало се обляга на писателската им суета, жонглирането с думи и значението им. Това, както може да се очаква, бе силният момент за мен. Аз не пропускам да говоря за това как обичам думите, но те често ми играят смотани детски игри. Е, тук думите са всичко, което имат двамата герои, а играта всеки я играе сам със себе си.
Радвам се, че най-сетне стигам до книга, която така умело и естествено да показва пътят на мисълта на една жена, вглъбяването в детайлите, тревогите, но и умението да се държи за себе си и избора, който е направила. Многократно изразът „женска работа“ беше стъпкван и оборван, защото всъщност всеки емоционално интелигентен човек е несигурен и уплашен от решенията, които трябва да вземе, никой не обича да бъде отхвърлян, нито да наранява, и на свой ред, всеки иска да бъде избран и обичан.
Имаше пасажи, които едва ли биха могли по-добре да изразят това, което съм опитвала да обясня в разговор с приятели относно начина, по който виждам отношенията между двама души. „… Всичко е само въпрос на думи. Думите произнесени от мъжа, омайват жената точно както нейните крака или гърди, в краен случай – очи, омайват мъжа. Завладяването зависи по-скоро от уменията на мъжа, отколкото от нивото на съпротива при жената.“ Любим ми беше диалогът с дядото с лукума! А всеки разказ сред диалозите на главните герои беше като порция от приказки, подарена на читателя, като да избяга не само от връзката между Ник и Джули, но и от вглъбеността в спомените за ситуацията от собствения си живот. Защото съм убедена, че дори и интернет любовите да не са житейска реалност за всеки, то непременно всички сме имали онази идеализирана фигура в живота си, която е задоволявала най-истинските ни нужди – да бъдем чути и разбрани, да бъдем важни и мислени.
Единственото, с което не бях ок, са въпросите. Не мисля, че не трябваше да ги има, напротив, въпросите са това, което прави потока на мисълта реален. Просто имам проблем със задаването на въпроси в литературата, защото се чувствам длъжна да ги отговоря, преди да съм се сетила, че не питат мен. :)
Непременно се спрете при Мила в "Аз чета", а и в "На по книга, две".
вторник, 19 август 2014 г.
Алея на книгата 2014
Тази година бях лоша блогърка специално за Алеята на книгата. Може да се каже, че пренебрегнах всякакви принципи за разнообразие и авантюризъм и се прибрах от последния ден с общ брой на книгите достатъчен за година напред. Но за това пък си изкарах прекрасно и си купих прелести, всяка от които ми се чете веднага.
Алеята на книгата тази година продължи от 1. до 10. Август. На 4. август отидох на Шатра №16 и не си тръгнах от там до последния ден. Не съм виновна! Отричам!! Въобще не е, защото там се помещава любимото ми издателство, нито защото там е най-готината група хора, занимаващи се с литература – не! Но каквото и да кажа, то няма да говори повече от ежедневното ми безпредметно висене и кръжене около морския дом на „Жанет 45“, „Deja Book“ и „Парадокс“, така че ще им помахам блогово и ще продължа нататък! :)
На 3. август имах удоволствието да се видя с Елена Щерева и Николай Янков на Варненското представяне на книгата „Прах от нозете“. Няма по-щастлив момент за един читател от този, когато разбира, че четивните му впечатления съвпадат с реални, многоизмерни, цветни и усмихнати хора. Ели и Ники говореха увлекателно както за Индия, така и за писането и емоциите им около книгата. А както не веднъж съм казвала, най-любимото ми нещо е, когато хората говорят със страст за интересите си! Магия е да ги слушаш! Много щастлива останах, като разбрах, че съм напипала вибрациите на книгата, дори без да го осмислям през цялото време. А слушайки за контекста, от който идват разказите, ме накара да мисля за тях отново и отново месец след прочита им.
Другото събитие, на което успях да погостувам, беше представянето на стихосбирката на Иван Ланджев - „Ние според мансардата“. Бяхме в тесен кръг, някак интимно, като у дома. Мила откри четенето, което отбелязва първия път, в който я виждам да го прави и ми беше уютно и правилно! :)
Останалото бе двойно по-голямата от миналата година купчина с книги, която прибрах у нас! Щастлива съм! :)
1. „Теория за материята и светлината“ – Андрю Портър
2. „Едно сомбреро пада от небето“, „Чудовището Хоклайн“ – Ричърд Бротиган
3. „Тайните оръжия“ – Хулио Кортасар
4. „Създания от време“ – Рут Озеки
5. „Ние според мансардата“ – Иван Ланджев
6. „Изплези си езика“ – Ма Дзиен
7. „Мидълсекс“ – Джефри Юдженидис
8. „Прекрасните творения небесни“ – Динау Менгесту
9. „Обратната страна“ – Радостина Ангелов
10. „Събрани съчинения (и други разкази)“ – Аугусто Монтеросо
11. „Фирмин“ – Сам Савидж
12. „Зелени сенки, бял кит“ – Рей Бредбъри
13. „Приказки колкото усмивка“ – Джани Родари
14. „На изток от запада“ – Мирослав Пенков
15. „Лятна детективска история с таралеж“ – Деян Копчев
16. „Моето приключение в дивото“ – Черил Стрейд
17. „Великолепната жена“ – Греъм Симсън
Миналогодишните емоции от Алея на книгата 2013
събота, 16 август 2014 г.
"Ние според мансардата", Иван Ланджев
Загорих си лука! Може да звучи битово, но за мен е от онези ежедневни стихове, които се носят между стените на апартамента, провират се в косите докато спиш и ти носят доволство, че думите си принадлежат по най-правилния начин, когато минават пред очите в дома си между две корици. Четях, а той загаряше и днес бих казала „...критикът в мен не спря да ръкопляска.“
Аз не чета поезия, така че мнението ми едва ли означава нещо, но имам три стихосбирки в личната си книжна колекция и две от тях са на Иван Ланджев. В поезията му има истории, по-истински от кафето сутрин и от преждевременното заспиване над книгата вечер. Четейки, без да исках се усмихвах постоянно, с онази усмивка, полу-сантиментална, полу-саможива, която казва „била съм там, това съм го видяла“.
Обичам „Ние според мансардата“, заради всичко, което представлява, но най-вече защото я чувствам близка, лична и въпреки това нова и увлекателна всеки път. И само се надявам дано не и‘ омръзна, че да си отиде от мен...
Имах удоволствието да присъствам на представянето на стихосбирката във Варна по време на Алеята на книгата тази година. И основното, което ми се ще да отбележа е, че да чуеш автора сам да чете стиховете си е цяла нова вселена. То може да е, защото обичам да ми четат, или пък защото всеки прочит дава друг живот на думите, но поезията трябва да се слуша, да се случва според мен.
Та така ми се случи и Ланджев, и неговата „Ние според мансардата“.
Не ще кажа нищо за корицата, освен Люба Халева. <3
Не ще говоря и за структурата на стихосбирката, защото откриването и интерпретирането и‘ ми доставиха допълнително четивно удоволствие, което не бих откраднала от никого.
Общо взето нищо няма да кажа, освен че си имам нова любима книжна емоция.
неделя, 3 август 2014 г.
"Синдер" (Книга първа от "Лунните хроники"), Мариса Мейър
Никой не е защитен от едни или други четива, особено ако си ги причини сам!
Срам ме е да си призная, но преди няколко дни се зарибих по тийнейджърска поредица, междупланетарна (по-скоро Земно-Лунна) фантастика от преразказани класически приказки или с 2 думи „Лунните хроники“. Което е интересно, защото аз не обичам поредици и затова не ги започвам, как си го позволих, нямам идея, но сега само чакам да се сдобия с втора и трета част, и после ще трябва да чакам и четвърта и пета да излязат май, и въобще защо?!
Но такова е положението.
За „Лунните хроники“ на Мариса Мейър съм чувала доста неща. След което видях, че „Егмонт“ ги издава и на български и на всичкото отгоре статуса им в Goodreads е повече от 4 звезди. Но всичко това нямаше да е от голямо значение, ако не бях си купила тази първа част – „Синдер“.
И когато най-сетне се реших да я похвана, стана забавно. Започва доста сладникаво и очевидно. И чета и се чудя защо това лято така ми се четат детски книги. Обаче изведнъж бях оплетена. Мисля, че най-големият позитив на книгата е идеята на авторката за трактовка на класически приказни герои. Сякаш един от мотивите ми да продължа беше, за да видя как ще да го е измислила пък това.
В първата част - „Синдер“, главната героиня е механик киборг с първообраз Пепеляшка и е толкова яко!! (това е изречение, което никога не бих очаквала да напиша) Живее в Нов Пекин след Четвъртата Световна Война и изведнъж започват да и’ се случват житейски поврати, след като Императорът инкогнито и’ носи андроид за поправка. За сюжета няма да кажа повече, за да не спойлна, макар че намерих по-едрите събития за предсказуеми. Това обаче никак не намали удоволствието ми, когато ги виждах да се случват. Единия път откровено изпищях! (не силно, нито от изненада, а с малък писък на доволство)
Отдавна не се бях толкова забавлявала със собственото си сюжетно ангажиране. Спомних си емоцията от това да четеш, защото си завладян от историята. От едно известно време насам предпочитам да чета книги, заради начина, по който са написани, заради развитието на героите, заради интерес към даден похват на писане. Чета за да се търся, понякога да се намирам. Но отдавна не бях чела чисто и просто, за да ми е развлекателно.
Освен това намирам за ползотворно и градивно да има подобен тип фантастична поредица с предимно женски герои, които са badass и участват пряко в благоденствието на света. Тъй като това не е жанра, в който се подвизавам често, а особено в последните години, признавам, че може да не е новост, но за мен определено е!
Ако трябва да опиша най-ясно емоцията, която получих от четенето на „Синдер“, е все едно четях комикс, но сама рисувах картинките. И тъй като отдавна не съм чела комикс, душата ми се изпълни по онзи комиксов, нърдово-героичен начин.
Не зная как ще продължи поредицата, но съм чувала, че става по-добра. Така че нямам търпение. Освен това ми се ще да отбележа, че „Егмонт“ отново са събрали едно много физически приятно за четене издание, за което благодаря!
Ако това лято ви се чете нещо леко, бързо, приключенско, с по-скоро момичешка насоченост, това е! Аз съм се качила на влакчето вече! :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)




