Загорих си лука! Може да звучи битово, но за мен е от онези ежедневни стихове, които се носят между стените на апартамента, провират се в косите докато спиш и ти носят доволство, че думите си принадлежат по най-правилния начин, когато минават пред очите в дома си между две корици. Четях, а той загаряше и днес бих казала „...критикът в мен не спря да ръкопляска.“
Аз не чета поезия, така че мнението ми едва ли означава нещо, но имам три стихосбирки в личната си книжна колекция и две от тях са на Иван Ланджев. В поезията му има истории, по-истински от кафето сутрин и от преждевременното заспиване над книгата вечер. Четейки, без да исках се усмихвах постоянно, с онази усмивка, полу-сантиментална, полу-саможива, която казва „била съм там, това съм го видяла“.
Обичам „Ние според мансардата“, заради всичко, което представлява, но най-вече защото я чувствам близка, лична и въпреки това нова и увлекателна всеки път. И само се надявам дано не и‘ омръзна, че да си отиде от мен...
Имах удоволствието да присъствам на представянето на стихосбирката във Варна по време на Алеята на книгата тази година. И основното, което ми се ще да отбележа е, че да чуеш автора сам да чете стиховете си е цяла нова вселена. То може да е, защото обичам да ми четат, или пък защото всеки прочит дава друг живот на думите, но поезията трябва да се слуша, да се случва според мен.
Та така ми се случи и Ланджев, и неговата „Ние според мансардата“.
Не ще кажа нищо за корицата, освен Люба Халева. <3
Не ще говоря и за структурата на стихосбирката, защото откриването и интерпретирането и‘ ми доставиха допълнително четивно удоволствие, което не бих откраднала от никого.
Общо взето нищо няма да кажа, освен че си имам нова любима книжна емоция.
Няма коментари:
Публикуване на коментар