Съществува логична последователност в действията ми. Склонна съм да го твърдя, защото току що приключих „Танцувай, танцувай, танцувай” на Мураками. Основната ми цел в началото беше да открия отговори. Не зная каква е тази обсесивна нагласа на хората да търсят отговори. Явно не сме създадени да живеем във всемира на въпросите. А те най – вероятно, ако ги опознаем, са доста по-симпатични! Имам чувството, обаче, че и главният герой беше тръгнал с тази нагласа. Да позалепи историята, да я направи по-приемлива, по-приложима в реалността. Мураками беше решил друго. Това му е невероятното на него. Прави си каквото си поиска, но с някакво уважение към читателя, така че няма как да му се разсърдиш.
Имам една теория. Тя е за себепознаването. Накратко става дума за това, че човек се изхабява и започва да остарява в момента, в който е изцяло наясно със себе си. Смисълът на пътуването през живота е да се опитваш да се разгадаеш и най-щастливи са тези, които се преследват през целия си живот. Те никога не губят смисъла, не остават без цел.
Стори ми се, че нещо такова се таи и в „Танцувай, Танцувай, танцувай”. Идеята е човек никога да не спира, защото всяко нещо е свързано с него,както и той е свързан със всички неща. Връзки, които да бъдат разплитани.
През цялото време, докато четях книгата си мислех, че „Преследване на дива овца” ми харесва повече. Вече не съм убедена. Не мога да избера. Това прави Мураками.
Е, да, тук няма заглавия на главите, любимата ми героиня е само сянка, повторението на няколко едни и същи мотива ми се стори на места излишно, а и естествено едва ли нещо може да замести липсата на главата, посветена на ушите. Тук обаче го имаше образът на Аме, скелетите в стаята, снегът на Юки и Готанда, на когото умората му отива.
Сега се чудя къде е Кики и ако е там, защо? ... ще се примиря, предполагам...
„Не град, а клоака в киша от затънали души.”
„Първо трябва да разплета връзките. В противен случай, ще си тръгна с празни ръце. Или с чужди ръце. И дори без ръка.”
