петък, 29 юли 2011 г.

"Леля Хулия и писачът", Марио Варгас Льоса

Половин година по-късно спазвам заканата си „Леля Хулия и писачът” да е следващата книга на Льоса, която ще прочета. И да си призная не останах особено очарована. Прегледах какво съм писала за „Лудориите...” и си мисля, че може би съм имала повече очаквания за следващата книга. Общо взето силата на и’ е в начина, по който е написана. Иначе като цяло съдържанието би могло да се обобщи като празни приказки. На практика все едно гледах латино-американски сериал. Но нека се концентрирам върху хубавото!

Книгата е разделена на 20 глави (нещо, което ми се стори доста популярно напоследък, що се отнася до моите четива), като се редуват реалният живот на главния герой с увлекателни, но недовършени разказчета, част от радиопиеси. Няма да се впускам в подробен анализ, но в общи линии явно си личи способността на Льоса да те грабне в началото типично по Перуански, и да те забаламоса в следващите 400 страници :) Въщност не зная коя е типичната черта за перуанското писане, но си представям, че е точно това – умението да напишеш нещо красиво и увлекателно без да пишеш за нищо кой знае какво.

Сега като обмислям последните ми 2 месеца на четене, твърде вероятно е да не съм особено впечатлена от „Леля Хулия и писачът”, защото последните ми книги бяха „Машините...”, „Крадецът...” и Плат, на фона на които леко и дори забавно четиво като това ми дойде малко плитко. Все пак ми се струва приятно за между другото, за почивка или за губене на време, в случай, че го има. Дано светът не се свърши през 2012 все пак, язък за всичката класика, която не съм изчела :D

Съжалявам, опитах да се насоча към плюсовете.... Нищо, Льоса ще ми прости, а в шкафа ме чака едно изящно ново издание на дванадесетте разказа на Маркес, което всеки път, когато изкарам от хартиената обвивка, ми носи малки изблици на необяснимо налудничево удоволствие.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

"Стъкленият похлупак", Силвия Плат

Има книги, от които нищо не научаваш. Не е нужно всяка книга да е поучителна и да те превръща в човека, който ще бъдеш. Идеята ми е, че не съм на 10, а на 20 и е нормално вече да съм наясно с някои неща от живота, нали!? Та седя си в летните жеги и чета „Стъкленият похлупак” на Силвия Плат и си мисля – вече зная това, но пък метафората е прелестна!

Възхищавам се от хора, които не знаят какво искат да правят с живота си. За мен те са най-смелите. Лесно е да си начертаеш път и да го следваш стриктно, независимо дали те прави щастлив или не. Определено много по-трудно е да преследваш щастие, което може никога да не го бъде, но чието преследване ти е дало много повече от псевдо ред. Лошото обаче е, че понякога вместо да намират в търсенето, такива хора сами се изгубват, забравят целта и пропиляват шанса. Не съм сигурна важи ли само за творческите натури, но ако следвам един от предишните си потоци на мисълта, всеки човек е творец и бля бля. И не зная как, но винаги, когато се втурна да говоря за същността на хората, и за мястото, което си търсят и намират в или извън обществото се обърквам страшно много, защото неусетно как започвам да мисля за себе си в тази и онази ситуация и започвам да се чувствам ненамясто, а аз май съм от онези хора с избраните пътечки и псевдо реда...

Та ето я Естер, главната героиня. Не можех да спра да си повтарям докато четях романа, каква слабачка. Хиляда шанса да е някоя, при положение че е умна, с онази нотка на подигравка към нещата, които я заобикалят, която много отива на този тип жени, и какво прави тя – превръща се в безхарактерна глупачка. По едно време много и’ се изнервих. Склонна съм да се изнервям адски много на хора, които боравят със самоубийството..., защото нямат никаква причина. Ето, дори сега като пиша и се ядосвам.

Но стигнах до края, подходих с любопитство и намерих смисъла – едни оцеляват, а други въобще не успяват. Едни поемат глътката въздух и се борят, а други винаги остават под стъкления похлупак. И наистина страхотна ми се вижда сега тази метафора! И много намясто бебетата, които никога няма да проплачат, а ще останат бледо доказателство за това, че също както ни има, може и да не „съществуваме”. Ритъмът на сърцето съвсем просто може да спре да напомня, че сме.

Седя сега и си мисля, какво ако на мен някой ден ми прищрака и направя като Естер, изгубя смисъла, изгубя нишката и започна да се задушавам под своя похлупак. Все пак ми се струва, че голяма доза егоизъм се изисква за депресията. Май ще кретам в подредения си свят, ласкаейки се, че ми пука малко повече за хората.

Голямо очарование внесе в деня ми Бъди Уилард с нелепия си въпрос: „Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?”. Никак не мога да си представя какво е да живееш с подобен страх до края на живота си. И в същото време – що за егоцентрик! Мъжете понякога умеят да си вярват. И после - на негово място това също ще е първата ми мисъл.

Книгата във втората си половина несъмнено ми напомни на Girl, Interrupted – един от любимите ми филми. Смело може да се заяви, че е била вдъхновение за него (макар на практика да е по действителен случай на други хора). Едни оцеляват, други просто не успяват. Може би това е Дарвиновият естествен отбор в социалното общество. Бориш се, докато вече не искаш да пазиш здравия си разум, или не можеш.

Много ми се щеше да поприказвам и за поезията на Плат, това, което ме привлече към писането и’ всъщност, но не съм компетентна за подобен коментар все още, а току виж ми дойде вдъхновението в бъдеще. Един вид пост с продължение.

"Крадецът на книги". Маркъс Зюсак


Никога не мога да започна правилно, затова сега ще започна грешно. Не помня изобщо скоро да съм плакала, четейки книга. Даже не бях сигурна, че вече е възможно. В края на краищата се съсредоточаваш върху това, което четеш, и не ти остава време да цивриш. Последният път май беше покрай края на Хари Потър серията. Сега обаче беше феноменално явление – „Крадецът на книги” на Зюсак. 470 страници живееш с тези герои - беше тежко накрая. Не ми се виждаше през очилата и кърпичката ми не побираше повече сълзи. И дори и да се правя за смях сега (за което едновременно не ми пука и ми е цел), да, толкова силна е тази книга.

В „Крадецът на книги” Мкаркъс Зюсак е бил изключително откровен с читателите си относно края на романа. Когато си се хванал с книга, чийто разказвач е Смъртта и чието действие се развива в Нацистка Германия, не може да очакваш щастлив завършек а-ла „всички живели доволно и честито”! В началото си мислех, че е толкова добре написана, че чак малко престарана(възможно е това да идва от превода, макар да ми се струва, едва ли по-добър би могъл да се получи). След време навлязох в стила, напипах вибрациите на Смъртта и дори ми стана много уютно, удобно от погледа и в обувките на вселенски сили. При 196. страница вече знаех, че ще ми е трудно да си тръгна. „Надвесеният човек” стана любимата ми книга в книгата (адмирации и към Труди Уайт за илюстрациите на „Надвесеният човек”, както и за всички илюстрации), което едва ли е голяма чест, тъй като не съм изпълнена с компетенция относно книги в книгите. Но от там нататък вече нямаше как да не харесвам Зюсак и крадеца му.

И ако случайно някой ме спре на улицата и ме попита – „Мила госпожице, бихте ли ми казали за какво става дума в тази книга, която с такова внимание притискате до гръдния си кош?!” , аз ще кажа „За думи”. Въобще няма да си напраявя труда да обсъдя хипотетичната ситуация на разговора и леймавостта, която струи от него. И да, зная, че напоследък съм се обсебила от приказване за думи и силата, която имат, но книгата е изплетена от това и всички мнения, които съм имала, се подкрепят. ‎"... Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи." И така се случи, че си подарих близо 500 страници от вълшебни приказки за любимите си герои - за думи, които разделят и събират, убиват и запазват живи, за думи, които биват казвани и за такива, които се премълчават.

Забелязах, че доста се набляга на разказвача на романа и на фашизма. Аз за тях нямам какво да кажа. Не познавам Смъртта и предпочитам Тя да не е любопитна към моето ежедневие, така, както е била към това на Лизел. За фашизма нямам необходимост да говоря – всичко се е казало от по-големи исторически корифеи от мен :)

Аз искам да кажа колко са хубави сребърните очи на татако Ханс и как никой друг освен него не заслужава да държи акордеон в ръцете си, как искам на стената си картината с въжето и разтапящото се слънце, как Руди е истински мъж, как „Наръчникът на гробаря” е нелепа книга, как бих била Илза Херман, как мама Роза беше прекрасна и още дванадесет неща.

Накрая книгите свършват и други чакат след тях да заемат мястото в леглото или с кафето, в чантата и на всяка от масите до всички канапета по света, предимно на сянка. Още в началото разбрахме какъв беше краят, но определено препоръчвам книгата с картинки и ако някой ви каже, че е детска книга, то той е гаден лъжец!